Възможна ли е тази любов?

First topic message reminder :

Това е най-новото ми творение.
Фика е по "Училище за вампири".
Пускам пролога и ще чакам да ми кажете дали да пиша още.
------------------------------------------------------------------------------

Пролог:

Времето беше приятно. Слънчево, топло и съвсем нетипично за месец февруари. Представяте ли си? Най-студения месец в годината, а аз да ходя по тениска и тънък суичер, който е за след училище. Дам.. За съжаление сега съм 2 смяна. Много е преебано. Прибирам се към 2-3 през нощта, а на сутринта наще ме будят в 9. Защо? Защото трябвало да уча. Ха, само ги чакам да излезнат и се връщам са 3 часа в леглото да си доспя. От време на време проспивам и училището, ама нали има от къде да си зема бележки... Сега е 12:15 и почвам да се гримирам, че пак ще ми викат. Имам среща в 12:30 пред даскало, но просто няма начин да стигна навреме. Та аз станах преди 17 минути!!! Сложих си фондютен, розови секни, черен моли и спирала, сложих си слънчевите очила, взех си чантата и излезнах. Не заключих, защото много ме мързеше, а и ме забавяше. Сложих си слушалките в ушите и тръгнах към спирката. По пътя изпуших една цигара. *въздишка* За жалост не мога да ги спра. Опитвам се, ама нещо не мога. Рейсът ми дойде почти веднага. Качих се, а там точно срещу мен седеше той. Той ме следи от доста време и аз знам защо. Той е ловец, а целта съм аз. Беше красив: кестенява коса, зелени очи, бяла кожа и естествено страхотен външен вид. Погледнах го в очите и му се усмихнах мило. Очите му се разшириха. Хи-хи... Очевидно не очакваше такава реакция. Е, все пак съм си странна.
Та, нека да ви се представя. Казвам се Меган и съм на 18. Имам дълга до кръста, начупена, черна коса и черни очи. Слушам всякаква музика и любимите ми цветове са кърваво червено и черно. Стилът ми на обличане: Каквото набарам. Изобщо не стоя по 100 часа да си избирам тоалет. Хващам и обличам първите дрехи, които видя. Обожавам да ходя по купони и дискотеки. Много проблеми имам с наще заради това, ама хубавото е, че наказанията не са страшни.
Но да се върнем към него. Беше се окопитил и сега и той се усмихваше. Усмивката му беше прелестна.Не, не съм влюбена, споко. Просто изказвам фактите. Моята спирка дойде, но аз не слязох. Исках да отида с него. Той ме следи от 2 месеца. Не следи не е точната дума. Може би съпровожда до училище. От 2 месеца насам пътуваме заедно в автобуса. И всеки път аз слизам за училище, а той продължава към " Дома на нощта". Но този път реших да остана с него. В крайна сметка никой не може да избяга от съдбата си.

Глава 6:

Столовата много приличаше на стола в старото ми училище. Не, че някога съм го ползвала, но влизах там всеки ден поради простата причина, че лафката беше там. Хубавото тук беше, че имахме голям избор от салати. Като се започне от салата с риба тон и стигнеш до онези странни бейби царевички, които даже нямат вкус на царевица. Напълних си хубаво чинията и тръгнах след Зи. Седнахме на една не много голяма маса до прозорците. Тъй като това беше единствената свободна маса. Близначките и Джак бяха седнали на една маса, сравнително близо до нас. Погледнах яденето, което си бях сипала и реших, че ако ям само салати ще отслабна и то много. Налапах поредната голяма хапка, когато видях, че Деймиън се приближава към нашата маса:
- Може ли да седна при вас?
Зи гледаше като ударена с мокър парцал по главата, а аз за малко щях да се задавя. Преглътнах и отговорих:
-Да, заповядай. Но ще ми отговориш на един въпрос.
Погледнах го в очите, а той кимна потвърдително.
- Защо не си с дугите?
Той остави таблата си на масата и седна.
- Те все още не могат да разберат, защо Зи не ни каза за Лорън и Стиви Рей.
Стиснах зъби и свих ръцете си в юмуци. Поех си дълбоко въздух и издишах. Усещах как избухването ми наближава. Още малко и щях да си изпусна нервите, а повярвайте ми това не е добре... Особено за този който ме е ядосал. Погледа ми се насочи към Близначките, които гледаха към нас и обсъждаха нещо. Щом погледите ни се срещнаха те потръпнаха и се обърнаха. Поех си още веднъж дълбоко въздух, издишах и се върнах към яденето. Зи и Деймиън ме гледаха учудено. Май очакваха да избухна. За да бъдем честни ще кажа, че старото ми аз би измело столовата с близначките. Много съм се размекнала, а това не е добре. Дяволита усмивка се настани на лицето ми. Чувствах се като някое дяволче, което току що е направило първата си пакост. И мога да се хвана на бас, че изглеждах по същия начин. Само при мисълта се засмях и след като се успокоих се върнах към обяда. Зи си говореше с Деймиън и изглеждаше много по-щастлива от преди. Зарадвах се, защото бях направила нещо добро, а това беше рядкост. Лапнах поредната хапка салата и се загледах през прозореца. Е, не че имаше кой знае какво за гледане. Просто двора на училището. Беше красив. Лунната светлина осветяваше всичко и му придаваше някакъв мистичен и привлекателен вид.
В следващия момент усетих нещо странно. Сякаш нещо в мен се пробуди. Примигнах и установих, че виждам всичко по по-различен начин. Всичко беше много по-ясно от преди. Сякаш до преди малко бях виждала през нещо като тънка и почти прозрачна бяла завеса, а сега тя беше премахната. Чувството не беше неприятно, просто беше... Странно...
Огледах се около себе си и се смаях. Нито едно от лицата не беше напълно съвършено, както изглеждаха до преди малко. До преди минути изглеждаше така, сякаш те са извадени от някаква приказка. Всички изглеждаха отлкова съвършени, но сега изглеждаха досущ като нормални хора. Усмихнах се и се върнах към храната. След като си изядох салатата погледнах към Зи и Деймиън. Те си говореха сладко, сладко, но след като очите ми се срещнаха с тези на Зи, видях как тя се смая. Какво? Какво, по дяволите, е видяла? Исках да я попитам, но точно преди да си отворя устата, някой проговори:
- Ей, Зоуи, задължително ли е да присъствам на ритуала следващата седмица?
-Естествено. Ти представляваш земята. Не можем да направим кръг без теб. – беше отговора на Зи. И мога да ви кажа, че той никак не се хареса на надувката зад мен. Оная погледна към мен и на лицето й се появи мазна, подигравателна усмивка:
-Ооо, какво си имаме тук? Ей, новачката, приличаш на гръмнал бойлер... – след това тя си врътна задника и тръгна бавно към другия край на столовата.
Ужас.. Тази беше толкова арогантна и толкова досадна... Чак ми напомняше на...
- Афродита.. – извиках след нея.
Тя се обърна:
-Виждам, че знаеш името ми. От къде ли?
Станах и започнах да пристъпвам към нея с хищническа походка. Виждах как страха започва да се появява по лицето й. Естествено, другите не можеха да го видят, защото тя много добре прикриваше чувствата си, но след като получих тази... Дарба... Мога да кажа, че в момента едвам се сдържа, да не напълни гащите. Застанах на две крачки от нея и попитах язвително:
-Нима вече си забравила семейството си?
Очите й се разшириха и видях как тя си спомни. Усмихнах се самодоволно и зачаках да каже нещо. Чаках цяла вечност или поне така ми се стори. След това тя успя само да прошепне:
- Мег-Мег... – след това изпусна таблата с храната и ми се метна на врата.
Засмях се и отвърнах на прегръдката й. С Афродита сме братовчедки. Мисля, че първи... Или втори... Все едно. Та с нея не сме се виждали от последния път, когато заради нея скъсах с гаджето си и се скарах с Ев. След като си спомних тези неща се отдръпнах от нея и й зашлевих един, не особено силен, шамар:
- Ти си виновна. Идиотка. Как можа? Заради теб скъсах със Сев.
Аф се изненада, но бързо се укопити и ми отговори:
-Аз ли съм виновна, че той те скъса?...
Прекъснах я и усетих как очите ми се присвиват, а погледа ми става смразяващ:
- Ако не му се беше натискала и предлагала, може би, нямаше да стане така...
Настъпи няколко секундна тишина, след което изкрещях:
- Кучка!
Врътнах се и хукнах към стаята си. Не ме интересува какво са си помислили всички присъстващи. Просто имах нужда да остана сама. Спомена ме разяждаше отвътре. Все още виждах как братовчедка ми седеше на две крачки от гаджето ми и му правеше стриптийз. Затворих очи и се опитах да прогоня тези шибани мисли от главата си, когато се блъснах в някой. И, както можеше да се очаква, аз бях по гъз на пода и се заливах да се смея. Сълзите се стичаха по лицето ми, беше ми тъжно, но и в същото време смешно. Отворих очи и благодарение на новото си зрение, виждах през пелената от сълзи. Пред мен беше Лорън и очевидно беше много притеснен. Изправих се набързо, изтупах си задника и пак хукнах към стаята ми. Исках да съм сама, но в същото време имах нужда от подкрепа, от това някой да бъде до мен. Чувах стъпките му след себе си, но нито се спрях, нито се обърнах. Просто тичах колкото мога по-бързо. Прелетях през общото помещение и влетях в стаята ми, като за малко щях да икъртя всички врати по пътя си. Метнах се на леглото, прегърнах възглавницата си и се оставих на тъгата. Сълзите се стичаха от очите ми и правеха мокри петънца на възглавницата. Нали бях забравила за това? Нали си бях обещала, че няма да рева за това? Тогава защо нарушавах обещанията си? Тялото ми се разтресе и от гърлото ми започнаха да излизат задавени хрипове. След някакъв период от време усетих как две силни ръце ме вдигат. Изобщо не се противих. Имах нужда от близост... Не, не сексуално... Просто имах нужда от прегръдка... След по-малко от минута, Лорън беше седнал на леглото ми, а аз бях заровила лице във врата му. Ръцете му бяха увити около тялото ми и ме притискаха към него. След доста време плач, сълзите ми свършиха и съумях да се стегна. Примигнах и с изненада открих, че зрението ми си е както преди. Тънката завеса отново минаваше пред очите ми, но аз знаех, че мога да я махна щом поискам.
Вдигнах глава и се вгледах в дълбоките му очи, които изразяваха загиженост и безпокойство. Усмихнах се извинително и прошепнах:
-Извинявай... Вече за втори път се случва това... Не знам какво ми става.
Той ме гледаше съсредоточено и мислеше над нещо, но на мен не ми пукаше за какво мисли. Чуствах се наистина изтощена. Поставих ръце на раменете му обеганх глава на гърдите му и се унесох в сладъл сън, слушайки забързания ритъм на сърцето му.

ЛОЛ страшно е ве давай още