Възможна ли е тази любов?

Това е най-новото ми творение.
Фика е по "Училище за вампири".
Пускам пролога и ще чакам да ми кажете дали да пиша още.
------------------------------------------------------------------------------

Пролог:

Времето беше приятно. Слънчево, топло и съвсем нетипично за месец февруари. Представяте ли си? Най-студения месец в годината, а аз да ходя по тениска и тънък суичер, който е за след училище. Дам.. За съжаление сега съм 2 смяна. Много е преебано. Прибирам се към 2-3 през нощта, а на сутринта наще ме будят в 9. Защо? Защото трябвало да уча. Ха, само ги чакам да излезнат и се връщам са 3 часа в леглото да си доспя. От време на време проспивам и училището, ама нали има от къде да си зема бележки... Сега е 12:15 и почвам да се гримирам, че пак ще ми викат. Имам среща в 12:30 пред даскало, но просто няма начин да стигна навреме. Та аз станах преди 17 минути!!! Сложих си фондютен, розови секни, черен моли и спирала, сложих си слънчевите очила, взех си чантата и излезнах. Не заключих, защото много ме мързеше, а и ме забавяше. Сложих си слушалките в ушите и тръгнах към спирката. По пътя изпуших една цигара. *въздишка* За жалост не мога да ги спра. Опитвам се, ама нещо не мога. Рейсът ми дойде почти веднага. Качих се, а там точно срещу мен седеше той. Той ме следи от доста време и аз знам защо. Той е ловец, а целта съм аз. Беше красив: кестенява коса, зелени очи, бяла кожа и естествено страхотен външен вид. Погледнах го в очите и му се усмихнах мило. Очите му се разшириха. Хи-хи... Очевидно не очакваше такава реакция. Е, все пак съм си странна.
Та, нека да ви се представя. Казвам се Меган и съм на 18. Имам дълга до кръста, начупена, черна коса и черни очи. Слушам всякаква музика и любимите ми цветове са кърваво червено и черно. Стилът ми на обличане: Каквото набарам. Изобщо не стоя по 100 часа да си избирам тоалет. Хващам и обличам първите дрехи, които видя. Обожавам да ходя по купони и дискотеки. Много проблеми имам с наще заради това, ама хубавото е, че наказанията не са страшни.
Но да се върнем към него. Беше се окопитил и сега и той се усмихваше. Усмивката му беше прелестна.Не, не съм влюбена, споко. Просто изказвам фактите. Моята спирка дойде, но аз не слязох. Исках да отида с него. Той ме следи от 2 месеца. Не следи не е точната дума. Може би съпровожда до училище. От 2 месеца насам пътуваме заедно в автобуса. И всеки път аз слизам за училище, а той продължава към " Дома на нощта". Но този път реших да остана с него. В крайна сметка никой не може да избяга от съдбата си.

Интересно си го започнала. Ще е хубаво да го продължиш, а и този ''преследвач'' наистина ме заинтересува

ТоТооо супер е,много ми харесва и аз си мислех да правя нещо по тая книга ама се отказах иначе фика се е получил супер,дори за белязах прилика между Меган и Зоуи пускай другата глава,че нямам търпение да разбера учителите същите ли са или си измислила свои

Супер е, но един съвет: Слагай преки речи, когато някой от героите го казва... само това е...

айде пускай другата глава искам да чета за неземния ментор че мн бързо си отива от книгата- идва в 2-ра и умира в 3-та ама ти няма да го убиваш,нали

Много е хубаво Интересно е започнато, нямам търпение да разбера какво става нататък Искам още

Ето и другата глава.
Само искам да изясня на hinata_hyuga_fan, че когато разказа се пише от 1 лице единствено число, пряка реч се слага само когато героите си говорят. Другото са мислите на героинята. Смятам, че няма да е зле да вниомавате в часовете по БЕЛ, полезни са.

Та ето и 1 глава.
Дано да ви хареса.

---------------------------------------------------------

Глава 1:

Останала част от пътя премина еднакво: аз си слушах музика и му се усмихвах, а той ме гледаше преценяващо. Очите му бяха дълбоки и невероятно красиви. Белега на челото му едва се виждаше. Дано и моя да е толкова незабележим. Замислих се как ли ще изглеждам с белег на челото. Може би, още по-станно от сега? Не, не, няма накъде повече.. При тази мисъл усмивката ми стана още по-широка, а това още повече го учуди. В следващия момент песента ми спря. Опитах се да я пусна отново, но безуспешно. I-pod-а ми умря. Сега вече чувах разговорите на хората около мен, а те не бяха особено приятни. Всичките се отнасяха за вампирите. Как били такива, как били онакива. Направо почнаха да ме изнервят, а повярвайте ми това не е добре за никого. Добре че се наложи да слезнем. Едвам издържах. Пъхнах си ръцете в джобовете на дънките и го последвах. Той вървеше няколко метра пред мен. Изглеждаше спокоен. Очевидно го е правил хиляди пъти и няма защо да се притеснява, за разлика от мен. Любопитството ме глождеше, затова забързах малко и го настигнах. Положих ръка на рамото му, извадих най-добрата си усмивка и го заговорих:
- Здравей! Аз съм Меган, приятно ми е!
Очевидно отново го изненадах. Той погледна странно. Отново!!!! Прибрах ръката до тялото си и въздъхнах. Май не трябваше да правя това... За моя изненада и за мое щастие, той ми отговори:
- Здравей! Не мога да ти кажа името си, но защо се държиш така и даже ми се усмихваш, след като знаеш какво ще се случи?
Погледнах го в очите и се разсмях.
- Ти, да не би да очакваше да хукна да бягам или да се затворя в нас?
- Не, но очаквах малко по-нормална реакция.
- Е, сега вече разбираш, че аз не съм нормално момиче... –погледнах го изпитателно –Мислех, че знаеш това?
- Ти наистина си удивителен човек, но стига приказки. Време е да си свърша работата.
В същия момент, в който той вдигна ръка аз попитах:
- Ще боли ли?
Той се усмихна, но не отоговори. Вдигна ръка и ме посочи с пръст. Усетих пареща болка в главата си и изведнъж всичко пред погледа ми се размаза. Не виждах нищо, но почувствах как коленете ми се удариха в земята. След това всичко изчезна: нямаше чувства, нямаше цвят, нямаше нищо... Просто черно пространство.

Отоврих очи и примигнах няколко пъти. Размърдах се и установих, че се чувствам излкючително удобно. Намирах се в някаква стая, легнала на легло, а до мен седеше някакъв мъж. След като видя, че го гледам, той се усмихна и каза:
- Здравей! Аз съм Лорън Блейк и ще съм твой ментор.
Започнах да навръзвам нещата в главата си. Аз се намирам в „Дома на нощта”, а този бог до мен ще ми е ментор. Живота е толкова несправедлив... Защо винаги съм заобиколена от секси момчета и мъже, които никога не мога да имам. Е, по-точното изказване е да изчукам, ама нищо. Гледах умно и не знаех какво да кажа. Гласът му бе мек и толкова приятен, че исках да ми говори. А и дълбоките му тъмни очи... Да го земат мътните!!! Влюбих се в най-неподходящия човек... Кхъм, вампир. Той повдигна вежда и ми напомни, че беше задал някакъв въпрос, но понеже бях твърде заета да му се възхищавам, не го чух. Усмихнах се извинително, а той се засмя и повтори специално за мен:
- Доста си отнесена! – Дари ме с прелестна усмивка и продължи – Казах, че се казвам Лорън Блейк и ще съм твой ментор.
Този път чух какво ми каза. Започвам да напредвам, ама ще трябва да мине доста време, докато успея да се държа нормално покрай него. Понечих да седна в леглото, но стените започнаха да се приближават и аз се проснах обратно върху възглавницата. Затворих очи и започнах да дишам дълбоко. Напоследък съм доста зле с равновесието. Дали е възможно да съм бременна? Не, няма начин. Аз съм примерно момиче и изпозвам и противозачатъчни и презервативи, а пък и не бях правила секс от 1, 2, 3... Да май от 3 седмици. Сега обаче не му е момента да ви разказвам за сексуалния си живот. Отворих очи и погледнах към Лорън, който се беше приближил и ме гледаше разтревожено. Напомних си да дишам, поех си въздух, усмихнах леко се и казах:
- Здравей! Аз съм Меган. Радвам се, че си ми ментор.
Усмихнах се миличко, а той ме погледна замислено и сложи ръка на челото ми:
- Сигурна ли си, че си добре?
Не можах да се концентрирам достатъчно, за да му отговоря. Ръката му беше мека и топла, намираща се нежно поставена на челото ми. Как исках да усетя ръката му на кръста си, мускулестото му тяло притиснато в моето, устните му върху моите. В ума ми веднага изникна картина на това как с Лорън сме двамата в една стая и как съм притисната между него и стената. Как той ме целува, а ръцете му обхождат всяка една част от тялото ми и ме освобождават от дрехите... Примигнах няколко пъти, почти неспособна да се позная. Никога не си бях представяла нещо такова... Или по-точно никога не съм си представяла нещо такова с учител!!! Господи, май промяната е задействала перверзното ми подсъзнание, а това никак не е добре. Погледнах към Лорън, събрах си мислите и казах уверено:
- Спокойно! Нищо ми няма. Аз по принцип съм си странна. – след последните думи започнах да се хиля истерично, но спрях веднага щом чух великолепния му смях. Той също се смееше! При това на нещо казано от мен! Лелее.. Май ми поникнаха крила! Усмивката се върна на лицето ми. Обърнах се към него и го помолих:
- Ще ми разкажеш ли малко повече за това място и изобщо за всичко тук?
Исках да знам тези неща, но главната причина да попитам, бе за да слушам прекрасния му глас по-дълго време. Погледнах го и се заслушах:
- Първото нещо, което трябва да знаеш е, че деня и нощта са разменени. Тоест през нощта се учи, а през деня се спи. Часовете започват в 8 вечерта и свършват в 3 след полунощ. Учителите са на разположение до 3 и половина, за да дават допълнителни разяснения след часовете. Спортният салон е отворен до настъпването на изгрева. Храма, на нашата богиня Никс, е отворен по всяко време, но в него има предвидени занимания 2 пъти след училище. Съквартирантката ти се казва Зоуи Редбърд. Тя е приятно и мило момиче и мисля, че ще си паснете. Трябва да ти кажа, че белега й е запълнен и има татуировка. Това означава, че е доста напреднала с трансформацията, въпреки че, на практика, тя дойде тук преди около половин година. Нейн ментор е Върховната жрица – Неферет. Знам, че сега си объркана, но не се притеснявай, ще се оправиш. Всички се чувстват така в началото. – той ми се усмихна и продължи – Ако имаш нужда да споделиш нещо или имаш някакви въпроси и проблеми, може да ме търсиш по всяко време. Всичко друго, което ти необходимо да знаеш, ще ти бъде обяснено от Зоуи.
Стоях и гледах умно. Все още се опитвах да асимилирам всичко. Звучеше толкова нереално. А това момиче – Зоуи изглежда интересно. Радвам се, че ще съм с някой по-напреднал. Тъкмо ще може да ми обесни по-добре. Но, чак сега се замислих за нещата си. Аз бях дошла тук само с един чифт дрехи и ученическата ми раница, която със сигурност нямаше да ми трябва. Обърнах се към Лорън и тъкмо щях да попитам за нещата ми, когато усетих силна болка в главата. Беше на същото място където и когато ме белязаха. Опитах се да остана в съзнание, но нищо не се получи. Чувах приглушено как Лорън вика името ми, но не можех да направя нищо. Пред очите ми се спусна черната завеса, която съвсем скоро обхвана и съзнанието ми.

Страхотно! Давай още

малеее супер е не съм го казвала преди ни сега ще го кажа ВЛЮБИХ се във фика ти :love: ама много ме измъчвате и ти,и книгата държите ме под напрежение

Глава 2:

Чувах гласове около себе си. Какво, по-дяволите, се случи? Отворих очи и изчаках малко, за да мога да фокусирам. Огледах се и установих, че все още съм на леглото в онази стая. Погледнах надясно към мястото, където, преди да припадна, стоеше Лорън. Сега, там нямаше никой. Стреснах се и седнах в леглото. Сърцето ми биеше лудо, а аз дишах учестено. Започвах да се паникьосвам, а това никак не беше добре за здравето ми. Какво щях да правя сега? Защо ме остави? Нали каза, че ще ми помага? Сега защо го няма? Главата ми беше пълна с въпроси. Затворих очи и се опитах да се успокоя. Повтарях си едно и също: Дишай Мег! Можеш. Знам, че можеш. Поеми си въздух, а сега издишай. Усетих как цялата треперя, а на всичкото и отгоре след малко щях да ревна. След няколко минути, които ми се сториха като цяла вечност, някой хвана ръката ми. Не бях усетила, че стискам завивките, докато този някой не ги изтръгна от ръката ми. Не исках да погледна. Не знам кой беше този човек или вампир до мен, но знаех едно: Исках Лорън. Само той можеше да ме успокои. Някой казваше името ми. Престраших се и отворих очи. Погледнах към човека, който държеше ръката ми. Без да усетя как стана, без дори да се замисля, се метнах в прегръдките му. Увих ръце около врата му и оставих сълзите да се стичат по лицето ми. Той ме прегърна и започна да ме успокоява:
- Спокойно, Мег. Успокой се. Няма от какво да се страхуваш.
Все още бях твърде разтроена, за да мога да мисля трезво, но факта, че той ме нарече Мег, ме успокои по-добре от всичко друго, което каза. Треперенето ми намаля и сълзите ми спряха. Поех си дулбоко въздух и се отдръпнах от него. Осъзнавах, че това не беше редно, но реагирах инстинктивно. Просто имах нужда от това да усетя, че той ме закриля. Погледна към чаршафите и казах извинително:
- Съжалявам... Аз... Не трябваше...
Гласът ми прозвуча някак си по-различно от преди, но не това ме притесни, а факта, че усещах лицето си червено като домат. Хубавото е, че заради сълзите няма да се забележи... Или пък ще? Мислите ми бяха прекъснати от един мек глас, който определено не беше на Лорън. Насочих погледа си по посока на гласа. Пред мен, ама точно пред леглото ми седеше богиня. Не съм сигурна, че е богиня, но определено бе по-красива от кино звезда и бе напълно съвършена. Имаше големи очи с цвят на планински мъх, а лицето и беше гладко като крем. Косата й бе тъмночервена, но не като онова морковеночервено или като косата на блондинка, боядисала се в червено, а като тъмен, лъскъв кестен и падаше по раменете й на тежки къдрици. Тялото й беше перфектно. Ще ми се и аз да имах такова.
- Няма за какво да се извиняваш! Объркана си и уплашена. Имаш нужда от това. – гласът й беше също толкова божествен, колкото и тя.
Чувствах се много объркана. Много неща ми се насъбраха. Исках просто да си почина, но очевидно това нямаше да е скоро. Богинята пред мен ми се представи:
- Аз съм Неферет. – сега всичко си дойде на мястото. – А ти трябва да си Меган.
Кимнах, а тя усмихна и продължи:
- Знаеш ли, че белегът ти е специален. Ти самата си специална?
Чувствах се като ударена с мокър парцал по главата, а и съм 100% сигурна, че гледах по същия начин. Огледах нощното шкафче, но там нямаше нищо. Тъкмо щях да попитам къде ми е раницата, когато Неферет ми подаде това, което исках. Отворих малкото, джобно огледалце и се погледнах. Оттам ме гледаше едно почти непознато момиче. То имаше същата черна коса и същите тъмни очи, но лицето й беше по-бледо и по-красиво, а на челото й, точно над лявата вежда имаше белег във формата на полумесец. Сърпът бе перфектен и тъкмо щях да попитам какво му е специалното, когато видях. Очите ми се разшириха. Нима беше възможно? Нима Никс ме беше избрала за нещо? И, да го вземат дяволите, защо пак на мен? Не можеше ли да е на някой друг? Погледнах отново момичето в огледалото и огледах белега. Кунтурите бяха в много светло и нежно, бебешко синьо. Вътре с този сърп имаше един по-малък в абсолюно същия свят, но запълнен. Между тях имаше малко разстояние, което беше с цвета на кожата ми. Беше великолепен, но въпроса: Защо аз? все още оставаше. Погледнах към Неферет и попитах обандеждено:
- Какво значи това и защо на мен?
Лицето й стана сериозно и тя проговори:
- Това означава, че Никс те е избрала за нещо, а защо точно ти? Идея си нямам. Ще разберем в последствие.
Но тя ми каза само неща, които знам! Това е жива трагедия. Иде ми да се гъмна. Затоворих очи и въздъхнах. В този момент Лорън ме попита:
- Как си?
Гласът му беше загрижен. Това означава, че него го е грижа за мен. Лелее... Започвам да се разтопявам. Погледнах в дълбокоте му очи и отговорих:
- Добре! – засмях се и допълних – До колкото моя милост може да бъде добре!
След това изказване всички се засмяха. Май наистина ставам за клоун. Погледнах към Неферет и попитах:
- Ще се наложи ли да остана още тук или ще мога да отида и да си намеря приятели?
Направих кучешките очички. Въобще не ми се оставаше тук. Бях пълна с енергия, а тук нямаше как да я изразходвам. Това си е жива трагедия за един хиперактивен човек като мен. Последния път когато бях болна ми забраниха да излизам и да хода на тренировки. Е, честно да ви кажа – положението много се влоши. Закараха ме в болница и там лекаря каза на наще, че ако не спортувам има шанс да се гътна. От тогава каквото и да ми забраняват не ми спират излизането по дискотеки и тренировите. И аз съм наистина много щастлива от този факт. Погледнах Неферет, а тя ми се усмихна:
- Не, няма нужда да оставаш.
Отметнах завивката със замах и скочих от леглото. Направих предно салто, след това задно и паднах на шпагат. Супер! Не съм загубила тренинг. Ще трябва да питам, дали и тук имат мажоретен състав. Много е яко. Изправих се и погледнах към възръстните в стаята. Лорън беше ококоил очи, а ченето му беше почти до земята, а Неферет се усмихваше самодоволно. Сърцето ми биеше бързо. Имах нужда от още. Исках още, но се сдържах. Пухнах ръце в джобовете на дънките и установих, че телефона ми го няма. Обърнах се към Неферет и попитах:
- Къде ми е телефона? Имам нужда от него...
То си беше вярно. Аз без телефон не можех да живея. От мислите ме изтръгна смеха й. Богинята се смееше. Погледнах я наистина учудено, а тя каза:
- Всичките ти неща са горе в стаята. Лаптопа ти, няколко от любимите ти книги, телефона и дрехите ти.
Ама тя сериозно ли? Всички мои любими неща са тук! И най-вече телефона и лаптопа. Ох, получих душевен оргазъм. Никога през целия си живот не съм била по-щатлива. Направих циганско колело и застанах на шпагат. Също така благодарих на господ, че стаята е достатъчно голяма, за да не потроша нещо с моите изпълнения. Станах от пода и започнах да подскачам на едно място и да викам:
- Хайде! Хайде! Хайде! Хайде!
Неферет искрено се разсмя, а Лорън попита:
- Какво хайде?
- Хайде да ми покажете стаята ми!
Продължавах да подскачам и да се сържа като малко дете. Всичко това беше отлкова нереално, че реагирах импулсивно без дори да се замилям как изглеждам от страни. Сигурно ще ме вземат за луда, но не ми пука. Неферет тръгна към врата и преди да я затвори каза на Лорън:
- Оставям ти я.
След това излезна и ме остави сама с мъжа, който обичам. Изприпках до него хванах го за ръката и го повлякох след мен. Излезнах от стаята и се спрях. Той ме погледна, а по лицето и усмивката му си личеше, че се забавлява:
- Защо спираме?
- Ами не знам на къде да ходя.
Отоговорих съвсем честно. Той се разсмя и ме поведе през коридорите.

Обожавам книгата и всичко свързано с нея, следователно и фика ти. Невероятно е дано скоро пуснеш продължението

Много е хубаво

Олеле давай нататък :obi4amte: :obi4amte: :obi4amte: сега чета книгата и направо си умирам от кеф моите приоритети са : да прочета "Избрана" и да чета фика ти!!!! не ме мъчи,знам колко трудно се пиш нова глава,но адски много ти се моля,пусни другата по-бързо :obi4amte: :kisss:

Много е хубаво...

3-та глава е в процес на писане.
Надявам се, че за 2-3 дена ще я напиша.

Много е готино! Свалям ти шапка Почвам да следа фика супер е!

Глава 3:

Коридорите, по които минахме, не бяха много, но бяха дългички и напълно достатъчни, за да се изгубя, ако тръгна сама. А си мислех, че се ореантирам добре. То си е така, но това място е голямо отвън и огромно отвътре. Как ще се оправям тук?... Реших да не мисля за това точно сега. Огледах се и се опитах да запомня от къде минаваме. Наляво, надясно, направо, наляво... Отказвам се. Заболя ме главата. Може да съм чернокоса, ама по мозък съм руса. Съвсем сериозно ви говоря...
Та продължих да ходя след моя личен ангел, докато той не спря пред една врата. А аз каквато съм отвеяна продължих и се ударих в него. Той ме хвана преди да се тупна по задник на пода и се усмихна закачливо:
- Внимавай да не паднеш!
Изчервих се като домат, но му отговорих:
- Няма да е нито за първи, нито за последен път.
Той ми помогна да се изправя и отвори вратата. Пред мен се разкри едно голямо помещение с телевизори, дивани, хладилници и момичета, гледащи телевизия. Още с отварянето на вратата, погледите на всички присъстващи се насочиха към нас. Чувството да си център на вниманието не ми се понрави особено. Не обичах всички да ме гледат и обсъждат. Поне не докато съм трезвена. След една двулитровка, 5-6 водки, няколко кутии цигари и там не помня колко още алкохол, си променям мнението.
Всяко едно момиче ме гледаше по различен начин: с усмивка, изразяваща намерение за прителство, с омраза, със завист, с интерес, с пренебрежение и най-вече любопитство. Огледах стаята и веднага осъзнах, че това място ще ми допадне. Повечето момичета изглеждаха приятни и мили. Огледах ги пак, но този път по-внимателно и веднага разбрах, коя е новата ми съквартирантка. Пуснах ръката на Лорън и тръгнах уверено към нея. Усмивка се настани на лицето ми. Просто се почувствах наистина застлива, че я виждам. Застанах пред нея и заговорих:
-Здравей! Ти трябва да си Зи? Аз съм Меган. На кратко Мег.
Момичето ме огледа от горе до долу, а след това се усмихна и подаде ръка:
- Приятно ми е!
Стиснахме си ръцете, по типичния вампирски начин, и се засмяхме. Това момиче ми допада. Изглежда забавна и честна. Точно такива хора обичам.
Обърнах се към Лорън, но косата веднага застана пред очите ми и не можех да видя почти нищо. Отново се засмях и я отметнах назад. Мъжът ме гледаше странно. По дяволите, мразя да ме гледат така. Усмивката ми започна да се стопява. Какво му ставаше? Тръгнах към него, като напълно забравих за всички момичета в стаята, които бяха впили поглед в мен. Застанах пред него и попитах:
- Добре ли си?
Той ме погледна и се усмихна:
- Да, нищо ми няма.
Гледах го много внимателно и изучавах всяка част от лицето му. Беше съвършен, но определено нещо го тревожеше. Направих още една крачка към него и прошепнах:
-Има ти нещо и не можеш да го скриеш от мен. – след това отстъпих малко и заговорих нормално – Благодаря, че ме доведе. Ще се видим после.
Понечих да се обърна, но той ме хвана за ръката и каза за пореден път:
-Ако имаш някакви проблеми или нужда от помощ, може да ме търсиш по-всяко време.
Зарадвах се, че не е забравил. Усмихнах му се мило и тръгнах към Зи. Хич не ми пукаше, че всички ме гледат. Повечето със завист, но все тая. Не ми пукаше особено. Застанах пред Зи. Погледнах я, а тя като че ли ме разбра, защото ме хвана за ръката и ме завлачи към другия край на стаята. Минахме пред една врата, която се намираше точно срещу другата, и се озовахме в един коридор. Завихме наляво и влезнахме през втората врата в дясно. Стаята беше доста по различна от очакванията ми. Беше просторна и определено не приличаше на затвор. Имаше голям позорец, огомен гардеоб, две легла и две бани. Огледах стаята и веднага разбрах, коя е моята половина. Метнах се на леглото, взех лаптопа и телефона, които са намираха на нощното ми шкафче, и се засмях. Не съм била по-щастлива, че виждам тези две така необходими неща. Включих тухлата и докато чаках да зареди започнах да си преглеждам телефона. Ужас!!!! Имах 10 пропуснати повиквания и още толкова SMS-а. Кой е този луд? Прегледах разговорите. Всичките до един бяха от Ев. Най-добрата ми приятелка и пълна моя противоположност както по външен вид, така и по характер. Много се обичахме, а тя сигурно вече е изперкала от притеснение. Реших да прочета SMS-ите и после да й се обадя. Както и очаквах всичките бяха от нея. Съдържанието им беше почти едно и също, а това значеше, че наистина се е притеснила. Въведох си паролата на компютъра и набрах Ев по телефона. Колко е часа? Огледнах към часовника на компютъра. 8:30 вечерта. Тъкмо е свършила даскало. Най-важното е да я успокоя, преди да е извършила някоя глупост. Сед втория сигнал Ев ми вдигна и започна да вика:
-Абе моме, ти наред ли си с мозъка? Къде беше? Защо не ми се обади, че няма да идваш на даскало? Защо не си вдигаше телефона? Какво, да те вземат дяволите, правеше?...
Отдалечих слушалката от ухото си и изчаках да се навика. След това казах:
- Спокойно не ме убивай.
- Добре, но ти ще ми кажеш едно нещо?
Въздъхнах:
-Добре!
Тя помълча известно време и попита:
- Къде си?
- В „Дома на нощта”.
- Значи се случи?
- Да.
Настана кратко и неловко мълчание нарушено от Ев:
- Обещай ми, че няма да се забравиш и, че ще се виждаме.
- Обещавам!
- Обичам те!
- И аз.
Бутнах слайда и затворих. Беше ми много мъчно, че няма да се видя повече с нея. Тя ми беше всичко. Или поне всичко до сега. Сега имах и Зи и Лорън. Това ме ободри и аз погледнах към съкватрирантката ми, която галеше една красива рижа котка. Обожавах котки. Станах от леглото и се запътих към Зи. Седнах до нея и протегнах ръка към котката й. Тя вдигна глава, подуши ме и започна да се гали. Разсмях се и започнах да я галя зад ушичките:
-Котките са страхотни!
Вдигнах поглед към Зи и я видях да се усмихва:
-Да, така е! Но тук котките избират стопанина си, не той тях.
- Винаги съм смятала, че така става.
Засмяхме се и поседяхме в мълчание. И двете галехме котката и мислехме. След няколко минути тишина Зи се обади:
-Странно!
Погледнах я учудено, а тя ми обесни:
-По принцип Нала харесва само мен.
Засмях се и казах:
-Е, сега вече харесва и мен.
Тя също се засмя. Всичко това беше прекрасно. Чувствах се стахотно. Сякаш бях намерила перфектното място, което можеша да бъде наречено дом.
-С кой говори?
Погледнах към Зи и се усмихнах тъжно:
-С най-добрата ми приятелка от човешкия живот. Беше се притеснила страшно много, както сама чу. На нея не й пука, че не съм човек...
Замълчах, защото ако бях подължила щях да ревна. Наведох глава и се загледах в Нала. Усещах, че Зи ме гледа, но не вдигнах поглед. Тя сякаш прочете мислите ми, защото не ми зададе повече въпроси. Просто стояхме там, на леглото, галехме красивата котка и бяхме потънали в мисли.

прочетох я на един дъх мн яка е станала :bravo: :obi4amte: :obi4amte: :obi4amte: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss:

Много е хубаво! Искам още

Глава 4:

По едно време се замислих за думите на Лорън.
„Първото нещо, което трябва да знаеш е, че деня и нощта са разменени. Тоест през нощта се учи, а през деня се спи. Часовете започват в 8 вечерта и свършват в 3 след полунощ.”
Това означаваше, че часовете са започнали. Никога не съм била от примерните, но исках да направя добро впечатление. Скокнах и отидох до бюрото. Нала започна да съска, показвайки ми, че това, което направих, не й хареса. Погледнах я извинително и продължих да ровя из бюрото. Най-сетне, след като разхвърлях всичко, намерих това което тъсех. Програмата с учебните часове!!! Беше написана на един лист, а най-отгоре на него пишеше името ми и датата, която беше 2 седмици преди да ме бележи. Хмм... Е, сега няма да се тормозя с това. Да видимм...

Първи час: Социология на вампирите 101, ст.215, проф. Неферет
Втори час: Въведение в музиката, ст.314, проф. Венто
Или
Графика 101, ст.312, проф. Донър
Или
Актьорско майсторство 101, Център за приложни изкуства, проф. Нолън
Трети час: Фехтовка, гимнастически салон, проф.Д. Ланкфорд
Четвърти час: Литература 101, ст.214, проф. Пентесилея

ОБЕДНА ПОЧИВКА

Пети час:Испански език 101, ст.216, проф. Гарни
Шести час: Въведение в ездата, стадиона, проф. Ленобия

Погледнах Зи и попитах:
-Защо не сме в час?
Тя не ми отговори. Стана и дойде до мен. Прочете програмата и възкликна:
-Ти имаш почти същата пограма като моята! Това е велико.
Погледнах я умно и се разсмях. Но все още не бях получила отговор на въпроса си. Погледнах я и точно преди да попитам тя ми заговори:
-Първи час имаме с Неферет, но нея я няма и имаме свободен.
Видях промяната в настроението й. Тя май никак не харесва Неферет. Произнесе името й сякаш е нещо гнусно. Започнах да я изучавам, но тя криеше емоциите си наистина много добре. Усмихнах се окуражително и казах:
-Знам, че не е моя работа, ама си личи от километри, че с Неферет нещо не се разбирате. Искам да знам защо и да ти помогна с каквото мога.
Зи се учуди от думите ми. Сигуно я изненада това, че се познаваме от около час, а вече съм готова да се изправя срещу върховната жица заради нея. Това не е нищо странно. Или поне за мен. Така съм свикнала. Винаги се доверявам на хората, но ако те веднъж прададат това доверие после им вгорчавам живота. Не мисля, че това ще се случи със нея. Знаех, че мога да й вярвам и, че тя няма да ме излъже. Погледнах я очаквателно и тя заговори:
-Неферет е злобна кучка и използва хората както й е удобно, но никой не научава. А ако някой разбере тя лично се заема с това, той да не помни нищо. И на мен го направи, но благодарение на дарбата ми, си възвърнах паметта. – тя замълча, сякаш се чудеше дали да продължи, но след това на лицето й се изписа решителност и тя продължи. – Заради нея най-добрата ми приятелка беше превърната в чудовище, спасено благодарение на най-големия ми, по онова време, враг. Загубих гаджето си, защото той ме видя в леглото със твоя ментор, който беше пратен от нея, за да разбере какво знам за неживите, като Стиви Рей.
Замръзнах на място. Тя беше спала с Лорън!!! Ето защо той се държеше така общото помещение, но все пак това не обеснява защо, по дяволите, се е случило всичко това. Погледнах съквартирантката си в очите и зададох въпроса си:
-Защо се е случило всичко това? Защо? И искам да ми кажеш дали Лорън все още е нейна кукла.
- Искаше да остана сама, защо с приятелите ми бях много силна. Те имат подобни сили на моите и когато се обединим ставаме по-силни от нея. Много по-силни. А относно Лорън... Не знам. Не мога да ти кажа, защото избягвам всякакъв вид срещи с него. Не искам да го виждам.
Личеше си, че има чувства към него. Не можах да разбера какви, но определено не й е безразличен. Другото обаче ми дойде като гръм от ясно небе. Неферет!!!... Как да може дори да си представиш, че Неферет може да е такава долна патка. Бях я видяла за много малко, но тя приличаше на богиня по всички параграфи... Е, очевидно като я упознаеш разбираш, че това е само маска, с която заблуждава хората и вампирите. За сега смятам да се доверя на Зи. Изглежда, че никак не й беше лесно да ми каже всичко това, тъй като ме познаваше едва от няколко часа затова застанах пред нея, хванах я за ръцете и обещах:
-С теб съм.
Думите ми пак я хванаха неподготвена, но тя бързо се укопити и каза:
-Не искам да си навличаш поблеми заради това, че си с мен. А относно Лорън – прави се, че не знаеш. Много те моля.
Усмихнах се и я пегънах. Боже... От колко време се познаваме, а вече ми е като сестра. Не,не по-близка от сестра. Пуснах я и погледнах часовника на телефона си. Беше станало време за втория час. Обърнах се към Зи:
-Кой предмет си избрала?
- Актьорското майсторство.
- Аз ще запиша музиката.
Оправихме се набързо и излезнахме. В общото помещение имаше малко хора. Зи ме поведе към една групичка. Бяха две момичета и две момчета. Изглеждаха приятни.
-Шоуни, Ерин, Деймиън, Джак това е новата ученичка Меган. – Момичетата погледнаха Зи подозрително, а мен някак си странно. За първи път не можех да кажа какво се чете в очите им. Затова лепнах една 24 каратова усмивка и казах:
-Здравейте! Приятно ми е.
- Здравей. – отвърнаха всички заедно.
-Някой, случайно, да има втори час Въведение в музиката?
Последва кратко мълчание. След него пак ми отговориха дружно:
-Не!
Погледнах си изпитателно, а те забиха поглед в телевизора. Още от сега ми се струват надменни. Може ли такова нещо? Аз съм тук едва от няколко часа, а те се държат така! Ооо... Ще ги науча аз тях. Хванах Зи за ръката и казах:
-Хайде ще закъснеем! – обърнах се към другите – Ако кажа, че ми беше приятно ще излъжа!
След тези думи се почувствах много по-добре. Сякаш ми олекна.
Зи ме изпрати до стаята по музика и ми каза, че ще се видим по време на почивката. Пожела ми успех и тръгна към нейния кабинет.
Професорът се оказа много свестен човек. Представи ме на групата и ме сложи до седна до едно момиче. Не й запомних името, но нищо. Часът беше изненадващо интересен. Не като скучните часове в старото даскало, които обикновено или пропусках или проспивах. Последните минути едва ги издържах, но само изчакх да ни кажат, че сме свободни, за да хукна към гимнастическия салон. Умирах си за малко движение.

Глава 5:

Преоблякох се и влезнах в салона. Започнах да загрявам, без да обръщам внимание на всички погледи, впити в мен. Свърших с тичането и упражненията и започнах да правя крачки. За мое щастие не бях забравила как става. Крачка, напад, скок, скок и напад, скок крачка напад... Беше много приятно да се раздвижа. Тъкмо щях да започна поредната серия, когато пред мен се появи един мъж. Беше нисък с дълга руса коса, вързана на опашка, красиво лице и приветлива усмивка. До колкото успях да чуя всички го наичаха Дракона. Подхождаше му, като се имаше предвид татуировката му, която беше просто велика. Бих дала всичко и аз да имам такава. Та, татуировката му изобразяваше два дракона, чиито змиеподобни тела стигаха чак до челюстите му. Главите им бяха над веждите му, а от устите им излизаше огън, насочен към полумесеца на челото му. Беше велика. С доста големи усилия отделих погледа си от татуировката ми и го погледнах в очите.
-Виждам, че си тренирала.
Засмях се:
-Около 2 години със сабя.
Изглеждаше и учуден, и приятно изненадан. Дракона се усмихна, каза ми да продължавам и отиде на някъде. Естествено, послушах го и продължих със загрявката. Това беше най-важната част. Ако не загрея като хората, после имам големи проблеми. Тъкмо щях да правя поредната серия крачки назад, някой се провикна:
-Меган, мисли бързо!
Обърнах се, точно навреме, за да хвана подадената ми сабя. Беше страхотна. Погледнах към Дракона, а на лицето му беше изписано самодоволство. Очевидно иска предизвикателство. Е, ще му го дам. Приближих се и попитах:
-А екип?
Той не ми отговори, но ми подаде нужните неща. Облякох се в залата, пред погледите на всички присъстващи. Е, все пак трябваше само да облека няколко неща. Сложих си маската, хванах сабята и се обърнах към тренера. Застанахме един срещу друг и боя започна. Няма да ви го описвам целия, защото сигурно нищо няма да разберете. Само ще кажа, че ме би. 15 на 13!!! Направо да се изям, ама все пак той е доста по-добър от мен. Е, по-добър Не, но по-бърз определено. Стиснахме си ръцете, пред учудените погледи на всички. Нима очакваха да ме бие на 0. Бедничките.
-Ще трябва по-често да играем боеве. Много рядко се случва да ми достави такова голямо удоволствие да играя срещу новак.
-Е, всяко правило си има изключение.
И двамата се засмяхме. След това се преоблякох и тръгнах към кабинета по Литература. Май започвам да се ореантирам. Това е напредък. Влезнах в стаята и за мое огромно съжаление имаше само 1 свободно място... До Деймиън. Уффф... Защо все на мен, Господи? Приближих се и попитах леко надменно:
- Може ли?
Той ме погледна и се усмихна неуверено:
- Да, разбира се. Заповядай.
Седнах... Не, не, размазах се на стола и въздъхнах. Май съм се уморила повече, отколкото предполагах. Затворих очи, но знаех, че той ме гледа. По една време проговори:
-Извинявай за порано. Не биваше да се държим така. Просто...
Не го уставих да се доизкаже:
-Просто тя е допуснала няколко грешки и вие веднага. Изобщо не сте се замисляли какво й е на нея и как се чувства тя. – спрях, за да си поема въздух и продължих – Бие си нямате ни най-малка представа, за това, какво е преживяла тя и колко трудно й е било. И се наричате нейни приятели. Честно ли да ти кажа? Ако наистина сте такива егоисти не искам да имам нищо общо с вас.
Приключих с лекцията и се загледах през прозореца. Не трябваше да си го изкарвам на момчето, ама не можех да си сдържам повече нервите. И се водят приятели... Егати нещасниците. Чух го как си поема дъх. Щеше да каже нещо, но звънеца би и госпожата влезна в час. Професор Пентесилея или, както бях чула да я наричат, професор Пи беше като излязла от филм. И то от научнофантастичен филм. Имаше червеникаворуса коса и лешникови очи, а фигурата й беше толкова перфектна, че сиругно всички момчета в курса точеха лиги. Татуировката й изобразяваше фин и красив келтски възел, стигащ го скулите й, което придаваше на лицето й суров и сериозен вид, но съм сигуна, че като се усмихне става още по-красива. Носеше скъпи черни панталони и копринена жилетка с цвят на планински мъх. Беше мила и преподаваше добре. Такива учители обичам. Цял час лапах мухите. Урока беше скучен. Не знам за какво ставаше дума, но понеже заглавието не ми хареса реших да не внимавам. Професор Пи много добре виждаше, че не правя нищо, но не ми направи забележка. Вдигна ме веднъж и ,понеже отговорих правилно, ме остави намира. Дам, това е много кофти. Дори да не внимавам пак чувам за какво се говори. Звънеца би и аз скочих от чина и тръгнах да търся Зи. Отворих вратата и се блъснах толкова силно в някой, че паднахме на земята. Погледнах и видях, че едва не бях премазала моята нова приятелка. Засмях се и се извиних. Точно преди да ми отговои от стаята излезе Деймиън. Той се спря и подаде ръка на Зи, за да се изправи. Аз стоя, гледах и се надявах да се и извадил поука от лекцията ми. Зи погледна странно, но пое ръката и се изправи. Сведе поглед и му благодари, а той й отговори:
-Не благодари на мен, а на Меган. – той погледна към мен и ми се усмихна – Тя ми отвори очите. – след това отново погледна Зи – Приятели?!
Зи се засмя и му се метна на врата. Чувството беше приятно. Леле, от кога съм станала мила и добра. Последно като проверих бях гадна, самовлюбена и егоистична кучка. Промяната нещо ми влияе зле.
-Меееег!.. Тук ли си? Къде се отнесе?
Думите на Зи ме изтръгнаха от мислите ми. Тръснах глава и я погледнах. С една бързо движение се изправих и попитах:
-Е, няма ли да ходим да ядем? Умирам от глад...
Тримата се засмяхме и тръгнахме към стола.

ауууууу страхотно
тоя фик е в моите топ 5 за вампири :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss: :kkkkiss:

Глава 6:

Столовата много приличаше на стола в старото ми училище. Не, че някога съм го ползвала, но влизах там всеки ден поради простата причина, че лафката беше там. Хубавото тук беше, че имахме голям избор от салати. Като се започне от салата с риба тон и стигнеш до онези странни бейби царевички, които даже нямат вкус на царевица. Напълних си хубаво чинията и тръгнах след Зи. Седнахме на една не много голяма маса до прозорците. Тъй като това беше единствената свободна маса. Близначките и Джак бяха седнали на една маса, сравнително близо до нас. Погледнах яденето, което си бях сипала и реших, че ако ям само салати ще отслабна и то много. Налапах поредната голяма хапка, когато видях, че Деймиън се приближава към нашата маса:
- Може ли да седна при вас?
Зи гледаше като ударена с мокър парцал по главата, а аз за малко щях да се задавя. Преглътнах и отговорих:
-Да, заповядай. Но ще ми отговориш на един въпрос.
Погледнах го в очите, а той кимна потвърдително.
- Защо не си с дугите?
Той остави таблата си на масата и седна.
- Те все още не могат да разберат, защо Зи не ни каза за Лорън и Стиви Рей.
Стиснах зъби и свих ръцете си в юмуци. Поех си дълбоко въздух и издишах. Усещах как избухването ми наближава. Още малко и щях да си изпусна нервите, а повярвайте ми това не е добре... Особено за този който ме е ядосал. Погледа ми се насочи към Близначките, които гледаха към нас и обсъждаха нещо. Щом погледите ни се срещнаха те потръпнаха и се обърнаха. Поех си още веднъж дълбоко въздух, издишах и се върнах към яденето. Зи и Деймиън ме гледаха учудено. Май очакваха да избухна. За да бъдем честни ще кажа, че старото ми аз би измело столовата с близначките. Много съм се размекнала, а това не е добре. Дяволита усмивка се настани на лицето ми. Чувствах се като някое дяволче, което току що е направило първата си пакост. И мога да се хвана на бас, че изглеждах по същия начин. Само при мисълта се засмях и след като се успокоих се върнах към обяда. Зи си говореше с Деймиън и изглеждаше много по-щастлива от преди. Зарадвах се, защото бях направила нещо добро, а това беше рядкост. Лапнах поредната хапка салата и се загледах през прозореца. Е, не че имаше кой знае какво за гледане. Просто двора на училището. Беше красив. Лунната светлина осветяваше всичко и му придаваше някакъв мистичен и привлекателен вид.
В следващия момент усетих нещо странно. Сякаш нещо в мен се пробуди. Примигнах и установих, че виждам всичко по по-различен начин. Всичко беше много по-ясно от преди. Сякаш до преди малко бях виждала през нещо като тънка и почти прозрачна бяла завеса, а сега тя беше премахната. Чувството не беше неприятно, просто беше... Странно...
Огледах се около себе си и се смаях. Нито едно от лицата не беше напълно съвършено, както изглеждаха до преди малко. До преди минути изглеждаше така, сякаш те са извадени от някаква приказка. Всички изглеждаха отлкова съвършени, но сега изглеждаха досущ като нормални хора. Усмихнах се и се върнах към храната. След като си изядох салатата погледнах към Зи и Деймиън. Те си говореха сладко, сладко, но след като очите ми се срещнаха с тези на Зи, видях как тя се смая. Какво? Какво, по дяволите, е видяла? Исках да я попитам, но точно преди да си отворя устата, някой проговори:
- Ей, Зоуи, задължително ли е да присъствам на ритуала следващата седмица?
-Естествено. Ти представляваш земята. Не можем да направим кръг без теб. – беше отговора на Зи. И мога да ви кажа, че той никак не се хареса на надувката зад мен. Оная погледна към мен и на лицето й се появи мазна, подигравателна усмивка:
-Ооо, какво си имаме тук? Ей, новачката, приличаш на гръмнал бойлер... – след това тя си врътна задника и тръгна бавно към другия край на столовата.
Ужас.. Тази беше толкова арогантна и толкова досадна... Чак ми напомняше на...
- Афродита.. – извиках след нея.
Тя се обърна:
-Виждам, че знаеш името ми. От къде ли?
Станах и започнах да пристъпвам към нея с хищническа походка. Виждах как страха започва да се появява по лицето й. Естествено, другите не можеха да го видят, защото тя много добре прикриваше чувствата си, но след като получих тази... Дарба... Мога да кажа, че в момента едвам се сдържа, да не напълни гащите. Застанах на две крачки от нея и попитах язвително:
-Нима вече си забравила семейството си?
Очите й се разшириха и видях как тя си спомни. Усмихнах се самодоволно и зачаках да каже нещо. Чаках цяла вечност или поне така ми се стори. След това тя успя само да прошепне:
- Мег-Мег... – след това изпусна таблата с храната и ми се метна на врата.
Засмях се и отвърнах на прегръдката й. С Афродита сме братовчедки. Мисля, че първи... Или втори... Все едно. Та с нея не сме се виждали от последния път, когато заради нея скъсах с гаджето си и се скарах с Ев. След като си спомних тези неща се отдръпнах от нея и й зашлевих един, не особено силен, шамар:
- Ти си виновна. Идиотка. Как можа? Заради теб скъсах със Сев.
Аф се изненада, но бързо се укопити и ми отговори:
-Аз ли съм виновна, че той те скъса?...
Прекъснах я и усетих как очите ми се присвиват, а погледа ми става смразяващ:
- Ако не му се беше натискала и предлагала, може би, нямаше да стане така...
Настъпи няколко секундна тишина, след което изкрещях:
- Кучка!
Врътнах се и хукнах към стаята си. Не ме интересува какво са си помислили всички присъстващи. Просто имах нужда да остана сама. Спомена ме разяждаше отвътре. Все още виждах как братовчедка ми седеше на две крачки от гаджето ми и му правеше стриптийз. Затворих очи и се опитах да прогоня тези шибани мисли от главата си, когато се блъснах в някой. И, както можеше да се очаква, аз бях по гъз на пода и се заливах да се смея. Сълзите се стичаха по лицето ми, беше ми тъжно, но и в същото време смешно. Отворих очи и благодарение на новото си зрение, виждах през пелената от сълзи. Пред мен беше Лорън и очевидно беше много притеснен. Изправих се набързо, изтупах си задника и пак хукнах към стаята ми. Исках да съм сама, но в същото време имах нужда от подкрепа, от това някой да бъде до мен. Чувах стъпките му след себе си, но нито се спрях, нито се обърнах. Просто тичах колкото мога по-бързо. Прелетях през общото помещение и влетях в стаята ми, като за малко щях да икъртя всички врати по пътя си. Метнах се на леглото, прегърнах възглавницата си и се оставих на тъгата. Сълзите се стичаха от очите ми и правеха мокри петънца на възглавницата. Нали бях забравила за това? Нали си бях обещала, че няма да рева за това? Тогава защо нарушавах обещанията си? Тялото ми се разтресе и от гърлото ми започнаха да излизат задавени хрипове. След някакъв период от време усетих как две силни ръце ме вдигат. Изобщо не се противих. Имах нужда от близост... Не, не сексуално... Просто имах нужда от прегръдка... След по-малко от минута, Лорън беше седнал на леглото ми, а аз бях заровила лице във врата му. Ръцете му бяха увити около тялото ми и ме притискаха към него. След доста време плач, сълзите ми свършиха и съумях да се стегна. Примигнах и с изненада открих, че зрението ми си е както преди. Тънката завеса отново минаваше пред очите ми, но аз знаех, че мога да я махна щом поискам.
Вдигнах глава и се вгледах в дълбоките му очи, които изразяваха загиженост и безпокойство. Усмихнах се извинително и прошепнах:
-Извинявай... Вече за втори път се случва това... Не знам какво ми става.
Той ме гледаше съсредоточено и мислеше над нещо, но на мен не ми пукаше за какво мисли. Чуствах се наистина изтощена. Поставих ръце на раменете му обеганх глава на гърдите му и се унесох в сладъл сън, слушайки забързания ритъм на сърцето му.