Вход
Намерете ни във facebook
Top posting users this week
No user

Go down
daniloved
daniloved
Прохождащо
Прохождащо
Female
От : Варна
Рожден ден : 10.04.1993
Години : 31
Мнения : 16
Дата на рег. : 01.07.2010

red Снежна любов

Чет Сеп 23, 2010 9:28 pm
Няма да Ви губе времето просто четете и се радвайте


Мракът и тамнината бяха обгърнали всичко наоколо в прегръдка, а небето се мръщеше зловещо. Черни облаци се бяха излегнали на него, но белите снежинки не спираха да падат надолу. Трупаха се на земята, а снежната покривка ставаше по- голяма. Началото на нощта беше спокойно, но студът, който се провираше през въздуха показваше, че тази зима нямаше да е като досегашните. Изпод тишината се чуваше тих и драязнещ ухото звук, който се приближаваше с всяка изминала секунда. Внезапно силен вятър се появи и започна да навява снегът настрани, а шумът беше заглушаващ. Върху бялата постеля на земята, стояха трима мъже с ръце в джобовете и все едно чакаха някого или нещо. Мъглата се разсейваше за секунди и показваше два големи силуета, който седяха на отдалечено място пред мъжете. Високо във въздуха се виждаше бързото въртене на перките, които обрзуваха вятъра и насипа на сняг. Хеликоптерите се снижиха и кацнаха на земята, a oт тях започнаха да излизат хора. Най- накрая бяха пристигнали гостите на единствената хижа, която бе построена върху скалистите и гористи планини на Андите... Когато всички бяха слезли, от вратата на единият хеликоптер неочаквано се бе появил кракът на някого. Сложи го на първото стъпало, а после и другият. Елегантни и грациозни бяха стъпките на момичето, което слизаше от голямата машина. Тримата мъже разтвориха леко устни, защото красотата й можеше да заслепи, дори и слънцето, а тя стъпваше надолу по металните стълби. Дългите й къдрави коси се носеха с вятърът и се бяха пръснали на всички страни. Закриваха лицето й, но това не пречеше на студът да пробожда кожата й и да кара розовината върху бузките й да се появява. Тя пристъпи напред и последва семейството си, което отиваше към мъжете и хижата. Вървеше и не показваше страх. Дори снегът и студовете не всяваха ужас в тялото й, защото главата й беше вдигната нагоре, все едно показваше на света, че й принадлежи целият.
Дейна Бентли- красиво 18- годишно момиче. Имаше дълга червена и къдрава коса, а очите й бяха сини и непоколебими, като спокойно движещите се морски вълни. Лицето й бяло, като снежинките, които падаха около нея, а душата й- чиста и никога не познала порока. Беше дъщеря на най- богатият мъж. Баща й бе най- големият производител на скъпи и луксозни автомобили в света. Компанията му беше огромна, а колите, които се създаваха в тях бяха разпространени в много държави и търсени непрекъснато от богатати хора. Още като малка родителите й се бяха премистили от Съединените Щати в Германия, защото така изисквали обстоятелствата. Тя била едва на шест годинки, а баща й започнал собствен бизнес. В Америка работел, като автотехник и знаел много за автомобилите, техните части и сглобяването им. Малката му фирма правела монтажи, но с печеленето на доверие и добрата работа, трудът му бил възнаграждаван подобаващо. Животът им започнал да се подобрява и парите вече не били проблем. Малко по малко бизнесът му прерастнал в голяма компания, която създавала качествени автомобили и търсени на пазара. Още от малка, Дейна била с бунтарски характер и вършела това, което си наумявала и обичала. Правела бели и пакости, но родителите й я обичали независимо какво се случвало. И до днес тя беше останала същото капризно и разглезено хлапе, което държеше на ината си и не понасяше поведенияето на нищожните хорица. Обичаше да се подиграва на бедняците, както ги наричаше тя и ги принизяваше до земята. Не търпеше заповеди и само с дума можеше да срине човек. Ненавиждаше хората и странеше от тях, защото те бяха пешки в шах-матната дъска на живота, но тя... Тя беше царицата и според нея нямаше смисъл да се занимава с такива хора под нивото на семейството й. Имаше една единствена приятелка, която независимо какъв характер имаше Дейна, тя беше винаги до нея и поемаше всяка една сълза, всяка една тъга в себе си и я убиваше. Казваше се Мери Донован- момиче на същата възрсат, като Дейна; с руса коса и зеленикаво- сини очи. Баща й беше съдружник на нейният и всяка свободна минута прекарваха двете. Забавляваха се и учеха в едно и също училище, дори и къщите им, които приличаха на палати, бяха една до друга, за да им е по- лесно да са заедно. Когато едната имаше проблеми избягваше от домът си и се приютяваше при другата. Само по едно нещо не си приличаха- Мери изобщо не беше надменна, като приятелката си и беше готова да помогне на човек в беда... Така си минаваше времето за тях и бяха дошли в тази хижа, защото родителите им бяха решили да прекарат Коледата тук. Този празник, на който семейства и приятели се събират, за да изкажат уважението си и любовта един към друг...
Когато червенокосата красавица застана до баща си, скръсти ръце и заслуша разговорът му с мъжът пред тях.
- Добър вечер, г-н Бентли. Как пътувахте?- любезно ги приветства Макс Рендер- собственикът на хижата. Баща й- Дейвид Бентли, се усмихна и отговори със същият приятелски глас.
- Дoбре, много ви благодаря.- Дейна изсумтя, и когато баща й извърна глава и я погледна, тя повдигна брадичка нагоре и отново издаде онзи отегчен звук.
- Извинете поведението на дъщеря ми, г-н Рендер.- заговори той и върна погледът си върху лицето на собственикът.- Просто не е свикнала с дългото пътуване и най- вече с много хора около нея. Всичко това я кара да слага щитът, които ще я предпази от страхът й.- усмивката му малко по малко изчезваше от устните му и се натъжи.- Сложно е, за...- беше прекъснат.
- Разбирам.- не спираше да се усмихва Макс. Веднага се обърна към прелестното момиче и каза.- Надявам се да ви хареса ваканцията, госпожице Бентли.- червенокоската си повдигна устните с надменност и отговори.
- Съмнявам се...- кратко и ясно беше изразила раздразнението си към всичките тези хора около нея и сутиацията, която я бяха поставили родителите й. Самата тя не беше доволна, че щеше ходи на място, което се намираше на другият край на света- поне така й се струваше, защото никога не бе излизала от Германия... Внезапно почувства ледени тръпки да лазят по тялото й. Не бяха от студа, а атмосферата наоколо се пълнеше с омраза. Веднага стрелна поглед и прониза момчето, което седеше посредата. Погледна нагоре към лицето му и очите й потрепнаха. Пред нея стоеше младеж на около 21 години, с бяло ангелско лице; очите му зеленикаво-кафеви, които можеха да те накарат да се изгубиш в тях, а косата му бе черна, като въглен. Погледите им не се отместваха и всеки откриваше презрението на другият. Макс видя реакцията на синът си и знаеше, че това, което следваше нямаше да е за добро, защото Браян- синът му, мразеше наперените красавици, като нея да се държат надменно с него или с някой друг от обкръжението му. Повдигна бавно и незабелижимо лакет и го сряза с него по ръката. Чернокосият се обърна и видя неодобрителното и ядосано лице на баща си. Повдигна рамене, подаде ръка напред към момичето и заговори.
- Приятно ми е да се запознаем, госпожице Бентли.- Дейна отново изсумтя и врътна глава нагоре, като тръгна и подмина Браян.
- На мен пък не!!!- каза тя, защото беше видяла онзи противен и дразнещ я поглед в очите му. Погледът, с който всеки я гледаше и омразата, която изпитваха към нея, само защото беше богата. Чернокосият младеж не издържа и започна да вика.
- Ти, разглезено богаташче...- тялото на червенокоската се вцепи и спря рязко. Гневът се надигаше в нея и искаше да изригне, но тя го възпираше. Беше под достойнството й да отвръща на обидите му.- Не са ли те учили поне да се държиш мило с другите хора.- крещеше Браян и стискаше юмруци. Това беше преляло чашата и търпението на Дейна. Обърна се с лице към него и започна да говори.
- Да, учили са ме, но с хора, които са възпитани.- устните й се извиха в усмивка, която предизвикваше момчето пред нея.-... а, не такива, които крещят.- направи кратка пауза и продължи.- Идиоти, като теб.- главата й малко се наведе на едната страна, ръцете й бяха скръстени, а усмивката й не се махаше. Браян побесня.
- Аз може и да съм идиот, но ти винаги ще си останеш превзета барби, която ще живее в измислен от нея свят, а не в реалният.- Дейна стисна зъби гневна и не можеше да се сдържа повече. Как си позволяваше да й говори така? Нямаше право да го прави, защото беше нейн подчинен- поне докато не свършеше ваканцията й и не си тръгнеше от проклетото място.
- Кретен...
- Глезла...- чуваше се наоколо да викат подивяло и се гледаха в очите, все едно искаха да се убият.
Макс и Дейвид се спогледаха и веднага разбраха какво искат да сторят.
- Браян... - Дейна...- изкрещяха ядосано и двамата в един глас. Телата на младежите се вцепиха на момента и застанаха с наведени глави към снежната постеля.
- Какво ти става, Браян?- запита го баща му, като го тупна леко по главата с юмрук.- Та, те са гостите на хижата, не можеш да ги обиждаш по този начин.- чернокосото момче изсумтя.
- Дейна, няма ли да престанеш с това отношение към хората?- започна да се кара пък Дейвид на дъщеря си.
- Но...- заекна, защото г-н Бентли я гледаше с пронизващ поглед. Въздъхна и повдигна рамене нагоре.
- Веднага се извини.- зениците на Дейна се разшириха. Да се извини? За какво трябваше да се извини, след като той беше започнал.
- Няма!- отговори се момичето и врътна муцунка настрани.
- Тогава ти се извини.- каза Макс на синът си.
- И аз няма.- излязоха тези думи от устата му и също кръстоса ръце пред гърдите.
- Оооо, ще се извиниш и още как.- изсъска собственикът на хижата, вдигна ръка и удари синът си по гърба, така че той да залитне напред към момичето. Той се задържа на крака и вдигна главата си. Вгледа се в очите й и за миг потрепна. Сините й очи се забиваха в съзнанието му и се запечатваха на сила в него, а мрачното й лице го караше да трепери отвътре. Веднага махна поглед от нея и се обърна към баща си. Виждаше разочарованието и негодуванието от постъпката му.
- Добре де, добре.- пое дълбоко въздух и заговори.- Съжалявам, че ви обидих, госпожице...- замълча и след секунда продължи.- ... принцеске.- кръвтта на Дейна започна да кипи, а сърцето й пулсираше силно. Изневиделица се чу смях. Червенокосата красавица се обърна и лицето й изведнъж се озари. Лека, мила усмивка се появи, а момичето, което се приближаваше към нея се кикотеше.
- Ех, Дейна. Да позволиш на някакво си момче да те обижда така.- отново се засмя, а приятелката й се извърна и погледна към Браян. Когато русокосото момиче застана до нея, сложи ръка на рамото й и заговори.
- За първи път виждам, някой усмилил се да ти противоречи така.- госпожица Бентли присви очи и се начумери. Мери пристъпи напред и тръгна към хижата.- Не се мръщи красавице.- каза и подмина момчето. Дейна сложи гарда си отново и тръгна след приятелката си. Когато застана на милиметри от Браян се спря и каза.
- Не се приема!- и влезе в хижата. Чернокосия беснееше, тялото му се тресеше от ярост, защото някаква богаташка се беше подиграла с него.
- Ще я убия! Пуснете ме, за да й прекърша гърлото.- викаше той и се дърпаше. Баща му и икономът го държаха и се опитваха да го осмирят. Не след дълго Браян се успокои и те го пуснаха. Макс сложи ръка на рамото му и заговори.
- Примири се най- накрая.- тръгна да се прибира към хижата и вятърът донесе последните му за тази вечер думи към синът му. - Ще трябва да потърпиш, докато си заминат.- веждите му не преставаха да се мръщат, а всичките думи, които бяха в главата му напираха да излязат и да поставят богатата госпожица на мястото й, но не можеше да позволи това. Ако случайно предприемеше нещо подобно баща му щеше да изгуби хижата и прехраната им, затова трябваше да понася всички плесници, които му предоставяше живота. Вдигна поглед и се огледа. Всичко беше бяло, а снежинките падаха безтегломно по земята и се трупаха една върху друга. Мекото одеалце, което бяха постели на земята блестеше от светлините на лампите, които оветяваха хижата. Толкова красиво и бяло беше навсякъде. Не можеше да позволи на гневът си да излезе и Макс да изгуби цялото това съкровище, което животът му беше предоставил... Лека и едва доловима усмивка се появи на лицето му и закрачи към хижата с пъхнати ръце в джобовете на якето му.
Вятърът духаше и звукът, който издаваше беше плашещ. Клоните на елхите около хижата се подмяткваха и удряха по прозорците и гредите й. Едва блещукащите светлинки от свещите се долавяха в далечината и контрастираха на мракът, който беше обзел всичко наоколо. С всяка изминала минута времето се променяше и изказваше по свой си начин настъпващата снежна буря...
Your Hime*
Your Hime*
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Тръгвам си от мястото, на което ти продължаваш да живееш.
Рожден ден : 18.06.1996
Години : 27
Мнения : 93
Дата на рег. : 20.06.2010

red Re: Снежна любов

Чет Сеп 23, 2010 10:17 pm
Снежна любов Kommm10
daniloved
daniloved
Прохождащо
Прохождащо
Female
От : Варна
Рожден ден : 10.04.1993
Години : 31
Мнения : 16
Дата на рег. : 01.07.2010

red Re: Снежна любов

Нед Окт 03, 2010 4:42 pm
Земното кълбо се беше завъртяло и денят нахално отместваше нощта. Светлината безсрамно обгръщаше тъмнината в длани и я караше да се изгубва, а снегът падаше спокойно от мрачните облаци и се натрупваше върху побелялата земя. Сиво- черното небе се сливаше с белотата и картината изглеждаше зловеща, защото всичко наоколо беше тихо, а единственото, което се чуваше бе безмълвният и тътнещ звук на вятъра. Едва забележимите лампи на хижата бяха засенчени от първите проблясъци на денят, а по стъклата имаше малки капки, които падаха надолу. Времето беше спокойно, но студът вледеняваше всичко по пътя си. Кристално ледените висулки се спускаха от всяко едно клонче на елхите и проблясваха отвреме- навреме от светлината... На единственият открит от пердетата прозорец на хижата се виждаше отражението на висок мъж, с едва доловими побелели кичури по черната му коса. Очите му бяха зелени, а когато светлината на слънчевите лъчи ги осветяваха, те придобиваха жълтеникав цвят. Лицето му бе бяло, но и подпухнало. Подутините под очите му показваха безсъннието, което от години наред го измъчваше. Седеше прав и гледаше в далечината. Погледът му обхващаше всичко и най- вече бялата приказка, която ширеше навред. Гледаше как вечно зелените клони се подмяткваха и снегът, който се трупаше по тях, а после падаше надолу; как сивите облаци се движеха по небето и от тях се сипеха снежинки... Това бе той- Г-н Рендер. Човекът, който притежаваше всичкото това богатство и благодареше, че му бе предоставено от живота. Цялата тази красотата, която пълнеше сърцето му с радост и най- вече щастие. Тази природа, която съпругата му обичаше... Очите му помръкнаха, но лека усмивка на страдание се появи върху лицето му.
- Всичко ми напомня за теб, любов моя.- с тих глас изрече думите и наведе глава надолу...
Изведнъж нечии глас достигна до тялото му и го прониза.
- Г-н Рендер?- гледащият през прозореца мъж се обърна и видя пред себе си наемателят на хижата за празничните дни. Стегна се и едва, когато се успокои, скулите му придобиха нормалното си състояние и Макс заговори.
- Добро утро, г-н Бентли.- усмивка се появи върху него и подаде ръка към богатият мъж. Дейвид го хвана и се здрависаха. Стискаха ръце и показваха, че са истински мъже. Когато поздравът им приключи, чернокосият мъж посочи на Дейвид столът пред бюрото и мина от другата страна. Седна на столът си, а Бентли на отсрещният. Кръстоса ръце и заговори.
- Дойдох, за да се извиня за вчерашното държание на дъщеря ми.- онази усмивка, която се бе появила на лицето му се изпари и той продължи.- От онзи случка...- заекна г-н Бентли, защото Макс го беше прекъснал.
- Случка?- повдигна въпросително едната вежда и гледаше любопитен. Нима това богато семейство имаше лоши моменти?
- Когато Дейна беше още малко дете, тя живееше при баба си, защото ние с майка й трябваше да работим от сутрин до вечер на две работи. Ставах и отивах на работа, а тя тогава се прибираше. Нямахме време за себе си, камо ли за Дейна. Животът ни беше спокоен, макар да бяхме бедни и да се разделяхме на хиляда посоки. Но...- заекна и наведе глава надолу. Разказът на Дейвид достигаше до лицето му и го удряше, после се прокрадваше по кожата му, достигаше до ухото му и все едно пръсваше тъпанчето му. Ледените и ужасяващи тръпки лазеха по тялото му и Макс не смееше да мръдне. Беше потресен от случилото се на момичето и дори очите му трепнеха. Дейвид пък беше тъжен, а сърцето му сякаш се пръскаше на парченца.
По коридорът на втория етаж, с бавни крачки вървеше замислен Браян. Все още негодуваше от думите на червенокоската. Обидите, които бе изрекла само с няколко думи, но лесно достигнала до сърцето му и го бе смачкала с ръце. Беше накърнила достойнството му и го бе принизила до земята. Не можеше да си прости слабостта, която беше показал пред нея и оставил се да правят с него, каквото поискат. Внезапно се скова, защото беше чул гласът на баща си и г-н Бентли. Приближи се до стената и долепи ухо до рампата на вратата, която беше оставена открехната.
- Много страдаше, след като остана сама. Нямаше си никого, а единствената й приятелка си бе отишла завинаги. След погребението се затвори в стаята си и не излезе от там цяла седмица. Нито ядеше, нито спеше, а единственото, което правеше бе да плаче. Една сутрин отключи вратата и излезе от затворът, в който седеше през седемте дни. Беше различна... Лицето й бе бяло, като платно и посърнало, а очите й бяха празни и изгубващи се в тъмнината. Тогава с майка й решихме да се преместим да живеем другаде и да започнем на ново животът си. Опитът, който бях натрупал в Америка ми помогна да стигна до сегашното положение на семейството, но не можах да помогна на дъщеря си. Не успях да разбера и почувствам болката, която е таяла в себе си.- спря и няколко сълзи излязоха от очите му. Макс безмълвно седеше със скръстени ръце на бюрото и изслушваше всяка дума, която излизаше от устата на тъжният баща, който стоеше пред него.
- Разбирам.- със съчувствие каза Рендер и се облегна на столът си.- Сигурно й е било наистина трудно и не е могла да превъзмогне смъртта...
Браян още повече се вцепи, а зениците му се бяха вече разширили. Смърт... Какво ставаше около това противно момиче? Каква бе тази смърт, за която говореше баща му? Смърт... Изправи се.
- Тя е загубила любим човек и е страдала също, като...- ококори се и едва промълви.- ...мен.- Тялото му се стегна, а нещо в него бе трепнало. Беше усетил някаква тъга и състрадание към момичето, което до преди няколко минути мразеше.
- Трябва да се опитам да бъда мил с нея.- каза си той тихо.- поне, докато е тук.- едва доловима усмивка се показа върху лицето му и тръгна към стъпалата. Когато слезе на първият етаж, влезе в магазинчето за всичко, което бе нужно за спускане от върховете на планината.

- Дейнааа.- червенокосата красавица долавяше звънливият глас, който я викаше, но очите й не се отваряха.- Ставай, Дейна.- отново погали ухото й нежно и запротестира срещу не подчинението й.
- Ставай, Дейнаааа.- изведнъж леглото се разтресе, Дейна отвори очи, а Мери не спираше да скача по леглото й да вика.- Време е за забавление.- госпожица Бентли смръщи вежди, както винаги правеше, нацупи красивото си лице и измрънка.
- Остави ме да се наспя, Мери.- стисна одеалото и моментално го захлюпи върху главата си. Русокоската се засмя с глас и хвана одеалото. Дръпна го, ала Дейна не го пускаше.
- Ставай, поспаланке.- за пореден път студеният, като лед глас на младата госпожица излезе изпод завивката и се заби в приятелката й.
- Казах ти да ме оставиш. Искам да спя, пък и на това пусто място няма никакви забавления.- пръстите й трепереха.- Стига си се шегувала с мен, Мери.- извика Дейна, а русокосото момиче се усмихна и стана от леглото. Взе дрехи от куфарът на червенокоската и ги хвърли върху леглото.
- Пак си в кисело настроение. Сериозно, Дейна, ако не се замислиш за държанието си над другите, ще останеш накрая сама.- очите на Бентли се ококориха от уплаха, а устните й леко се разтвориха.
- Но ти няма да ме изоставиш нали, Мери?- каза тя със сълзи в очите. Ръцете й се отпуснаха, а приятелката й седна на леглото до нея. хвана одеалото и го отметна назад.
- Разбира се, че няма да те оставя сама, Дейна. Нямаше нужда да го казваш.- Червенокоската отново се намръщи и извърна муцунка настрани.
- Ти първа го каза.- скръсти ръце пред гърдите си, а Мери се хвърли върху нея, събори я и я целуна по вече порозовялата й бузка.
- Толкова си красива, когато си сърдита.- засмя се и я обгърна с ръце.- Не помниш ли?- Дейна я погледна в очите и в тях имаше искри на радост. - Обещахме си да сме винаги задно и никога да не се разделяме, независимо какво ще стане.- русокоската смигна с око, а червенокосата красавица се усмихна и също прегърна приятелката си.
- Права си, Мери...- хвана я за кръста и я надигна. След това Мери седна на леглото и гледаше щастливо как Бентли се обличаше и се приготвяше за пакости и забавления. След няколко минути Дейна вече беше готова и застана пред приятелката си.
- Готови ли сме, Мери?- плесна тя с ръце и двете моментално излязоха от голямата стая, в която миналата нощ бяха спали. Тропотът от тичането им ехтеше навсякъде из хижата, но те не ги усещаха. Бяха щастливи и се смееха с глас. Смехът им се сливаше със стените и все едно се запечатваше в тях. От дълго време не бяха усещали и чували звукът на смях и песни. Преди гласовете на малки деца се разнасяха из голямата сграда и даряваха живот на тази бездушна хижа. Но това беше преди, защото от онзи ден, същите тези стени бяха заспали нещастният си сън. Единствените хора, които идваха на почивка в хижата бяха богати възратни хора, за да усетят и те живота и спокойствието. Но незнайно защо, г-н Рендер бе приел молбата за почивка на Бентли и Донован. По- принцип избягваше младите семейства с деца, защото те щяха да връщат синът му към злощастният ден, в който бяха изгубили най- ценното, което обичаха и им даряваше любов... Дейна изтича по стълбите и когато стигна до едното крило на диванчето, което седеше пред камината, Мери внезапно се появи и се хвърли върху нея. И двете паднаха на меко посланият диван и започнаха да се смеят. Лицата им сияеха и бяха радостни. Браян седеше облегнат на едната страна на вратата, гледаше двете момичета и ги изучаваше. За първи път откакто бяха дошли виждаше надменната госпожица с различно лице от намръщено и депресиращо всеки, до когото се доближи. Сякаш самата тя излъчваше омраза и ненавист към всчико, и ако можеше щеше да унищожи света. Очите й винаги бяха мрачни, пълни със самота и потъващи надълбоко в безданата на мрака, но сега... Сега те грееха, искрите на живот извираха от нея и озаряваха всеки предмет, всяко живо същество с енергия. Даваше животворната капка вода на нуждаещите се от нея. Как можеше човек толкова лесно и бързо да смени настроението си? Дали и той можеше да се смее, като нея? Дали очите му щяха да познаят някога радостта от това да имаш приятел, който да те подкрепя и да те утешава, когато си тъжен? Изражението му леко се промени и устните му се извиха в едва забележима усмивка. Мислите му го зареждаха с надежда и вяра, че някой ден ще получи всичко, което е загубил или му бе липсвало... Ненадейно Мери се надигна и видя чернокоското да седи на стената със скръстени ръце и да се усмихва. Загледа се в него и долови мислите и чувствата, които го бяха обзели. Широка усмивка грейна върху устните й, защото вече беше измислила план, с който да изпита приятелката си и да види на кого от двамата ината беше по- голям и щеше да надвие. Дали изобщо щяха да се разбират или щеше да избухне война... Тези мисли забавляваха Мери, защото най- доволна от всичко щеше да е тя...
- Ооо, ти си момчето от вчера, нали?- чу се ниският и звънлив глас на Донован. Синът на собственикът потрепна и тялото му се смрази. Беше шокиран, защото не бе очаквал, че ще го забележат. Погледът му бе някак изплашен, а очите му трепереха. Това бе паниката, в която беше изпаднал от меденият глас на русокосата красавица.
- Аз...- заекна и се смути. Не можеше да каже нищо, защото все едно тя бе изплела пажината си около него и не го пускаше. Задушаваше го и му се подиграваше.
- Пак ли Ти?- сякаш, като ножове се заби в тялото му, въпросът на вече раздразнената госпоцижа. Този път смущението на чернокосото момче изчезна, изправи се и намръщи лице, както тя му беше показала своето.
- Не "ти", а Браян, госпожице "Важност"...- Дейна изви горната си устна и издаде съскащ звук от гърлото си.
- Мери си приказките...- надигна се тя, а русокоската седна на диванчето и се намести удобно, за да се наслаждава отблизо на играта на думи, която щяха да играят приятелката й и Браян.
- Че защо да го правя? - също се изправи и застанаха лице срещу лице. Гледаха се право в очите и се пронизваха, сякаш единият искаше да нарани другият. Бръчки около челото на червенокоската се появиха и то изглеждаше още по- зловещо, но това изобщо не плашеше момчето, а напротив. Той стоеше и нетрепваше дори. Момичето срещу него, го отвръщаваше и нямаше да се остави да го победи, но... Изведнъж в главата му изникнаха думите, които бе чул от г-н Бентли в кабинета на баща си. Вглеждаше се в очите й и откриваше самотата и болката от загубата на любим човек. Усещаше парещата болка между гърдите си, която му подсказваше, че тя му е сродна душа. Веднага лицето му се успокои, а очите върнаха норналното си състояние. Онази омраза, която се беше надигнала в него изчезна мигновенно." Трябва да се опитам, да се държа мило с нея." каза си той и отстъпи няколко крачки назад. Мери леко разтвори устни, защото не можеше да повярва, ала Дейна не спираше да впива очите си в него и да се опитва да го убие само с поглед. Чернокосият се обърна с гръб към тях и заговори.
- Извинете ме, дами трябва да се връщам на работа.- направи крачка напред, но в следващата секунда се вцепи на място от думите на червенокосата красавица.
- Точно така... Трябва да си знаеш къде ти е мястото...- изскриви устни арогантно.-... бедняче.- зениците му се разшириха, защото бе достигнала най- пазената част в сърцето му и я беше ранила. Тя кървеше и отключваше лавата от нерви, която досега той възпираше да не изригне.
- Ах ти...
- Браян.- из първият етаж се разнесе гневният глас на баща му, а младежът потрепери.- Отново ли се карате?- запита и погледна към Бентли.
- Хм.- ясно беше изразила раздразнението от погледът му, който я кореше и тонът, с който й бе говорил.
- Тя започна.- веднага се заоправдава чернокосият и посочи към момичето, което седеше пред него.
- Моля.- възмутено се обърна към него тя.- Не е вярно, ти ме обиди първи.
- Да бе, да.- извика той в лицето й и за пореден път враждата помежду им бе започнала. Г-н Рендер въздъхна тежко и заслиза по стъпалата, а двамата младежи не спираха да си крещят и да се обиждат. Тогава застана пред тях и ги отдалечи един от друг с ръце. Погледна първо синът си, а после и в очите на Дейна. Тя се вледени, защото погледът му бе по- плашещ и от нейният. Трепнеше и незнаеше какво да прави. За първи път някой я беше накарал да се страхува и да изпита паника. Какво беше това непознато за нея чувство?
- Достатъчно.- извика чернокосият мъж, а тонът му се забиваше в телата им и убиваше всяко желание за вражда в тях. Браян изсумтя и отново се обърна с гръб към тях.
- Този път се спаси, но следващият няма да ти се размине толкова лесно.- закани й се той и тръгна напред.
- Браян!- отново викът му се разнесе.
- Отивам в магазина.- беше отговорът на момчето, а Дейна скръсти ръце пред гърдите си и с уверен заядлив глас проговори.
- Хм, все едно ще ме изплашиш.- но чернокосият вече беше излязъл от стаята. Г-н Рендер се извърна към момичето и със строгият си глас каза.
- Това ще бъде докладвано на баща ви, г-це Бентли.- надменноста не изчезваше от нея.
- Прави, каквото искаш, не ме интересува.- отговори се тя, а мъжът излезе. Мери пък се прививаше от смях, защото никога не беше виждала приятелката си да бъде поставена в такава неудобна ситуация. Само тя и той...
- Дейна, не можеш да си представиш колко си смешна от страни с това намръщено лице.- изсмя се още веднъж тя.
- Стига си се хилила, Мери... Изобщо не е смешно.- изсумтя и седна до нея на диванчето.
- Ти наистина се остави на този, Браян.- изкиска се русокоската.
- Не споменавай повече името му пред мен.- Мери се приближи по- близо до приятелката си и я побутна по ръката с лакет.
- Ей, дейна. Знаеш ли, че тук има магазин за ски и сноуборд.- Бентли веднага се ококори, защото бе чула вълшебната думичка. Сноуборд- единственото нещо, за което бе мечтала да се научи и едничкото нещо, което родителите й бяха забранили.
- Наистина ли?- моментално се обърна към нея и хвана ръцете й от щастие.
- Да, Дейна и дори има кой да те научи.- очите на Дейна грееха и искри на радост заизлизаха от тях.
- Не мога да повярвам.- плесна с ръце тя.- Хайде да тръгваме и да започваме.- въкликна, хвана ръката на Мери и я задърпа към вратата.
- Ами, родителите ти, Дейна?- запита я приятелката й.
- Да си гледат работата. Сега е моментът, докато не са тук, нали?- дяволита усмивка се появи на лицето й, но веднагически замръзна и се изпари, защото русокосото момиче беше изказала името му.
- Но инструкторът е, Браян.
- Моля?- възкликна тя и двете се спряха.- Как така, Браян?- запита и я погледна.
- Еми... Той е инструкторът в хижата...
- Не може да няма някой друг?- беше прекъснала Мери.
- Няма, Дейна.
- Дявол да го вземе.- изръмжа тя.
- Да не би да те е страх от него, Дейна?- изкиска се приятелката й.
- Да ме е страх?- погледна я въпросително в очите.- Знаеш, че от нищо не ме е страх.
- Тогава да действаме.- усмихна се широко русокосата красавица.
- Но...
- Нека се обзаложим? Ако не се научиш до края на ваканцията да караш сноуборд, ще се откажеш завинаги от него, защото ми писна само за това да слушам. Съгласна ли си?- смигна й тя и зачака нейният отговор.
- Не си го й помисляй, Мери! Няма да се откажа от сноуборда!
- Страхливка... Страх те е от едно момче...- извика тя в лицето на най- добрата си приятела, а Дейна направо изстръпна. За първи път Мери я наричаше по този начин.
- Не съм страхливка. Добре, ще го направя... Приемам.- извика със сълзи в очите. Донован се приближи до нея и я прегърна и положи глава на рамото й.
- Знам, Дейна.- притисна я до себе си.- Знам също, че държиш и на думата си.- изсмя се тя. Усмивка се появи върху лицето на Бентли.
- Дяволче си ти, Мери. Какво си намислила този път?- попита я и я помилва по косата.
- Нищо.- невинно отговори Донован и се изкиска. Планът, който бе измислила беше стъпил в действие и единственото нещо, което трябваше да прави бе да седи и да се наслаждава. Но всъщност го правеше за доброто на всички или по- лошо - за главоболие на околните. Кой знаеше какво ще стане? Докато Мери седеше и гледаше войната между Дейна и Браян беше забелязала искрите на омраза и в същото време на любов да прехвърчат между тях. Държаха се, като влюбените двойки, които се спречкваха за дреболия. Искрите изхвърчаха от очите им и се забиваха в телата им, а ледените гласове, с които си говореха пронизваха кожата им и я караха да настръхва. Беше длъжна да опита и сами да изскарат любовта, която съшествуваше в сърцата им, но трябваше да се постараят, защото с обиди и кавги нямаше да постигнат нищо. Трябваше им момент, в който ще са само двамата, но ако не беше споразумението между нея и приятелката й, Дейна нямаше никога да се съгласи да остане сама с Браян. Е, началото на планът действаше, оставаше само да разбере какъв щеше да бъде краят....












































Ей хора искате ли да Ви издам 1 тайна? Да? Този Фик не го пиша аз, а най- талантливия човек в този сайт tsunade87 и сега след като сте го прочели без да сте предобедени моля дайте искрените си мнения !
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 37
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Снежна любов

Пон Окт 11, 2010 12:25 am

red Re: Снежна любов

Върнете се в началото
Similar topics
    Права за този форум:
    Не Можете да отговаряте на темите