Метресата {GaaSaku} +18

Здравейте, след дълго отсъствие, днес искам да ви представя новата глава на фика ми. Надявам се да ви хареса. 

Глава 22


Изведнъж вратата на стаята се отвори и в нея влезе Сакура. Встрещена се спря за момент, защото не можеше да повярва на очите си. Там, на леглото бе видяла отворените очи на Гаара. Тези очи, които толкова време беше желала да зърне. Тези, негови, красиви небесно сини очи, в които се изгубваше. Потрепери от радост, но в същото време още се отърсваше от изненадата. Не бе очаквала, че младият Даруй се беше събудил, затова искаше да поседи малко при него, за да му прави компания. Лека усмивка се появи върху лицето ѝ, показвайки радостта и любовта ѝ. Очите ѝ сияеха от вълнение и желаеше на мига да хване ръката му и да покаже на любимия подкрепата и чувствата си.
- Гаара... – промълви едва тя. -  Ти си буден... – въздъхна. – Много се радвам, че си добре вече. – Червенокосото момче срещна погледът ѝ, а зениците му затрептяха от щастие. Виждаше прекрасното лице на Сакура. Гледаше пред себе си момичето, което искаше отдавна да съзре. За него бяха минали само няколко часа, но всъщност той ги чувствате като цяла вечност, очаквайки този момент.
- Сакура... – едва продума уморено. Видно си личеше, че нямаше никакви сили в момента, но това не му пречеше да изрече името ѝ. Момичето веднага се осъзна, променяйки веднага посоката на погледа си, като се спря върху Вериния. Виждайки, че тя бе хванала ръката на синът си, усмивката й стана по-широка. Явно тя бе казала на Гаара, че тя беше неговата майка и всичко си бе дошло на място.
- Вериния, ти си му казала. – побърза да отбележи тя. – Много се радвам... – радостно възкликна, като в тонът ѝ имаше закачлива нотка. Тръпки пробягаха по тялото на жената срещу нея, защото веднага се беше досетила за какво точно говореше тя. Беше твърде рано за истината да се разкрие и това не трябваше да става сега. 
- Сакура, не.... – изсплашено и несъзнателно каза Вериния, прекъсната от лекарят. 
- Да, Сакура, казахме на Гаара за донурът му.-побърза да отговори мъжът, увъртайки истината. 
- Донурът ли? – въпросителни попита Сакура, не разбирайки за какво точно ставаше въпрос. – Чакайте,  чакайте... Вериния, ти не му ли каза? – запита тя объркано, поглеждайки жената. Вериния наведе глава надолу и възкликвайки тъжно, болка раздираше цялото ѝ тяло, а спомените за малкият ѝ син започнаха да я изпълват, замествайки радостта от преди малко. Многобройните сълзи, които бе изплакала и безсънните нощи, които бе прекарала се прокрадват около нея и я измъчвана. 
- Сейто... – насълзено изрече името на синът си и още няколко капки паднаха надолу. Болеше я. И то много я болеше. Това чувство нямаше да я остави намира до края на живота ѝ.
- Сейто...? – в този момент жената усети малък натиск в ръката си и щом погледна напред, видя, че Гаара я бе леко притиснал към себе си. – Това вашият син ли е? – в погледът му де четеше състрадание и умиление. Бе разбрал, че беше взел живота на едно момче, но не знаеше точно на кое. Нито го познаваше, нито го бе виждал. Сейто бе пълно противоречие на Гаара. Като малък преди инцидента, малкия син на Вериния бе добро, възпитано и мило момче. Дете, което всяка майка би желала да има. Беше се научил да помага на майка си, да уважава хората и да цени, дори и най-малкото нещо. Но Гаара, той не беше такъв. Още от малък баща му го глезеше, беше го научил на пари и удобства. Бе станал арогантен, не зачитащ всякакви ценности и каквото и да било друго... Червенокоското изучаваше жената пред себе си искаше да отгатне какво точно си мислеше тя. Какво ли чувстваше в този момент? Какви ли не въпроси изникваха в съзнанието му, но всичко беше прекъснато от нея. От момичето, което беше на път да каже неща, които може би щяха да променят не само животът на момчето, но щяха да променят и самият него. Така, както Сакура го бе преобърнала. Нещото, което никой, никога нямаше да си помисли, че можеше да стане. 
- Той не е само нейн син, Гаара.... Той е и твой... – замълча, защото лекарят я прекъсна. 
- Недей, Сакура, не го прави... – точно тогава тялото ѝ се скова и щом погледна мъжът с бялата дреха, се вледени. – Няма да го понесе...- в миг, думите му се понесеха в съзнанието ѝ и започнаха да се повтарят. Защото нямаше да го понесе? Какво точно нямаше да понесе? Настана кратка пауза и изведнъж тя се досети, че щом докторът ѝ казваше това, значи не бяха му казали тайната. Прехапа устна нервно и погледна право към Гаара. Виждаше недоумението в него и може би се питаше, за какво говорехме. Веждите му се намръщиха, показвайки раздразнението, което се настаняваше в него. Беше се досетил, че нещо не бе наред. Ами сега какво щяха да правят? 
- Някой ще ми каже ли какво става тук? – троснато и заповеднипески запита той. – Кое точно няма да понеса, че не ми е ясно? – Вериния и Сакура изтръпнаха. Нямаше какво да кажат. Недоумяваха ситуацията и не можеха да измислят нищо. 
- Не сте чул правилно, господин Даруй... – опита се да замаскира ситуацията докторът. – Не се притеснявайте и не се натоварвайте. Трябва да си почивате известно време. – усмихна се той несигурно и след като се обърна, продължи. –Не се притеснявайте и не се натоварвайте. Трябва да си почивате известно време. – усмихна се той несигурно и след като се обърна, продължи. – Сакура,  госпожо Вериния, време е да излезете, защото пациента има нужда от почивка. – и излезе. В стаята бяха останали той и двете срещу него. Лекарят добре се беше измъкнал, същото трябваше да направят и те. 
След минутка мълчание и чакане, Сакура се усмихна и тъкмо бе решила да се обърне и да последва примера от преди малко, Гаара се десети какво щеше да стане и веднага контрира жената до себе си.
- Ти, Вериния, нали....? – тя кимна с глава в отговор. – Кажи ми какво става? Някаква тайна ли имате от мен? Защо криете от мен. Моля, кажете ми... – настоя той. Но отговор не получи. Само с мълчание се пълнеше стаята и обръщаше въздуха. Напрежението се беше хванало за ръка с непознатото и нямаше да си тръгне.
- Аз....- заекна жената и не знаеше какво да каже, като че ли някой беше откраднал всичките ѝ думи. – Не мога да ти кажа...! – бяха думите ѝ, но отговор на въпросите му не последва. Гневът в младия Даруй нарастваше и се надигаше все повече. Погледът му не беше вече нежен и мил, а някак странен – пълен с омраза и ярост. Изведнъж пусна ръката на жената, която толкова силно държеше в знак на съпричастност и благодарност преди малко, вдигна глава и се в зря в изплашените очи на розовокоската. Тя потребна, защото позна този негов предишен поглед. Тези очи, които отдавна не беше виждала и бе познала стария Гаара. 
- Тогава ти ще ми кажеш, Сакура, какво съм пропуснал? – Сакура не смееше да мръдне и да диша. Имаше чувството, че се задушаваше. – Ако не ми кажеш, никога няма да ти простя и ще те намразят. – спря за секунда и продължи със своя мрачен и плашещ тон. – А, аз мразя ли, мразя до гроб. – момичето изтръпна. Ледени тръпки поразиха тялото ѝ и мрачни мисли нахлуха в главата ѝ. От цялото това напрежение и ярост въздуха се беше свил в малката стая и задушаваше всички вътре. 
- Аз ще ти кажа всичко... – започна да говори Вериния, за да спаси момичето, което я беше подкрепяло досега. За да спаси синът си и любовта му. Те не бяха виновни за нищо. Не беше честно да се обвиняват взаимно и да страдат. Дори и тя не беше виновна за случващото се. Единствения, който трябваше да поеме отговорност за всичко – бе баща му. Наведе се бавно, целуна го по челото и добави. – Синко... 
Следва продължение...

Понеже не видях част 14, сега ще я пусна. Не знам какво е станало, че я няма.


част 14

Лъскаво черен ровър се движеше по асфалта, дърветата се стрелваха покрай колата, а ревът й оглушаваше цялата гора. Птиците излитаха към небето подплашени от силният и зловещ шум... Стрелката на скоростомерът се движеше, а скоростта бързо се покачваше. Итачи натискаше газта и нервно въртеше волана на завоите. Лицето му беше притеснено, а ръцете му потрепваха. Какво му ставаше? Защо се притесняваше за Гаара и Сакура? Нали розовокоската се беше отказала от него и останала в болницата при Даруй, а той се тревожеше за състоянието й... След около десет минути влезе в града, а скоростта, с която се движеше не намаляваше. когато стигна пред болницата спря и загаси двигателят на авотомобилът си. Слезе и се запъти към вратите на болницата, които постоянно се отваряха и затваряха. Влезе в огромният и широк коридор и се заизкачва по стъпалата, за да стигне стаята на най- добрият си приятел...


Изненадата и объркването не се махаха от лицата на Сакура и Керамондо. Защо ли Гаара беше така спокоен? Докторът наведе посърнало глава надолу и се обърна с лице към вратата.
- Аз ви оставям.- тихо промълви той, но достатъчно силно, за да го чуят. Завъртя дръжката и излезе. Когато очите му се срещнаха със стъклото на вратата, в тях се четеше шок. Вътре нито си говореха, нито мърдаха... Тогава отново се обърна и тръгна по мрачният и студен коридор... Розовокоската и Даруй просто седяха, а сърцата им препускаха бързо и сякаш искаха да се слеят в едно. Вглеждаха се право в очите на другият, а искрите прехвърчаха и замотаваха съзнанието им. Запленителната усмивка на Гаара не се махаше от него, а розовината по бузите на Сакура нарастваше с всяко мигване на клепачите му....
Изведнъж пред очите на младият Даруй се появиха образи и шумове. Сакура беше разплакана и викаше, че го мрази; път; мантинела и накрая дърво... Зениците му се разшириха, а апаратът до леглото му започна да издава заглушаващ звук. Гаара си спомняше всичко, което се беше случило преди седмица. Помнеше чувството на безсилност и страх, които го изгаряха в онзи момент. Вината за пореден път навлезе в тялото му, а лицето му бе бяло, като сняг. Пръстите на ръцете му потрепваха, а Сакура не разбираше какво става.
- Какво има, Гаара?- попита тя, като не беше почакала реакция от негова страна. Отново се вгледа в тези изумрудено зелени очи и наведе глава надолу, за да не може розовокоската да видя сълзата, която напираше да излезе. За миг тишината се намърда между тях, а спомените не преставаха да изникват в съзнанието на червенокоското. Изпепеляваха тялото му, а в сърцето му се бяха забили хиляди кинжали, които го раздираха и караха то да кърви... Внезапно в стаята се разнесе гласът му, но той беше тих и умолителен.
- Прости ми, Сакура... Прости ми за всичко, което ти причиних...- момичето го гледаше с ококорени очи, а объркването не я напускаше и ставаше все по- голямо.
- За какво говориш, Гаара?- поредният въпрос излезнал изпод устните й се отправи към Даруй и се сблъска в гърдите му.
- За онази нощ... и за всички останали...- той бавно започна да се изправя и когато се подпря на леглото, вдигна глава и погледите им се срещнаха.- Съжалявам, че те накарах да страдаш... Съжалявам за болката, която изпита по моя ви...- не можа да продължи, защото Сакура приближи лицето си на милиметри от неговото и постави пръст върху меките му устни.
- Не говори...- тя се усмихна, а натъжените очи се отправиха към ръцете му, които стискаха белият болничен чаршаф. Зелените линии започнаха да криволичат, а сърцето на младежът да бие по- силно.... Сакура извърна поглед към апарата и чу зловещият звук, който едва доловимо наратсваше бързо. Тялото й се скова, а през главата й започнаха да минават безброй мисли как да успокои червенокоското.
Тогава се извърна към него и фалшивата усмивка на безгрижие се намести върху лицето й.
- Не се притеснявай за това, Гаара.- той се ококори, защото не вярваше на изказаните думи.- Отдавна забравих случилото се и не си спомням за него....- моментално лицето й се преобрази на ядосано.- Затова ли се вълнуваш толкова много.- вдигна пръст и започна да го размахва неодобрително към Даруй.- Не трябва да го правиш, защото чу какво каза докторът, нали?- крайчетата на устните му се извиха надолу, а розовокоската помръкна. Не бе успяла да го отклони от темата...
- Защо си загрижена толкова много за мен, Сакура?- тялото й потрепна. Какво трябваше да направи, за да може да се измъкне от този така зловещ въпрос.- Защо, след като направих онова ужасно нещо?- мълчанието настана, а напрежението се нажежаваше и нарастваше. Какво трябваше да направи? Приближи по- близо главата си до него и в следващият миг погледите им станаха едно цяло. Меката коприна, която преставляваха устните на розовокоската се сляха с тези на Даруй. Сакура затвори очи, все едно се наслаждаваше на момента, а Гаара беше потресен и не разбирането обземаше тялото му. След няколко секунди мусулите му се отпуснаха, а момичето постави ръка върху лицето му. Езиците им започнаха любовната си игра, която бяха прекъснали онази нощ. Кръвтта им запулсира, а биенето на сърцата им беше равномерно....

- Са... Сакура, Гаара.- чу се глас, който беше изпълнен с изненада и същевременно с омраза.- Отново ли се опитваш да се възползваш от нея, проклето копеле.- едва сега зловещият му и заплашителен тон се появи. Учихата седеше пред вратата и гледаше през онова малко прозорче, как годеницата му и най- добрият му приятел се целуваха. Гневът се събуждаше и искаше да убие червенокоското, затова, че се бе усмилил да направи това. Той докосваше неговото момиче; жената, която му принадлежеше. Гледаше в тези прекрасни и омайни очи, които Итачи обичаше до болка... Стисна ръце в юмруци и хвана дръжката с намерение да влезе в стаята и да си отмъсти... Но изведнъж Сакура се надигна и отново очите им не се отделяха едни от други. Искрите прехвърчаха между тях, а любовта сливаше сърцата им в едно... Ръката на чернокоското се свлече бавно от дръжката и падна до тялото му. Зениците му трепнеха от ярост. Неговата любов не се съпротивляваше, дори и харесваше да да целува друг. Да докосва с ръцете си лицето на друг. Не знаеше какво става? Не разбираше нищо. Как можеше да се случи това?
- Невъзможно.- отделиха се думите от гърлото му.- Не може да бъде.- ококорените очи на Учихата гледаха в една точка- в усмихнатото лице на Сакура, а кръвта му кипеше. В момента гневът и омразата не бяха отправени към червенокоското, а към годеницата му, която се беше поддала на чара на друг мъж и погубила не омърсената им любов. Веднага изтича по коридорът и излезе от болницата. Този момент се беше запечатал в съзнанието му и го притискаше. Измъчваше го и го караше да пропада в ямата на яростта. Качи се в ровърът, завъртя ключа и ревът на колата му зазвуча наоколо. Раздра, като с нож тишината, а звукът от въртенете на колелата разцепи въздуха.


- Защо го направи, Сакура? Само, за да ми затвориш устата, ли?- зениците на розовокоската се разшириха. Какво, за бога, говореше той? Даруй надигна глава плахо, защото искаше да чуе отговорите й.- От съжаление, ли го направи?- последният въпрос се заби право в сърцето й.
- Съжаление...- промълви тя с тъжен глас.
- Значи е вярно.- веднага беше прекъснат от още една целувка. Думите и въпросите, които напираха да излязат навън се заглушиха и изтриха на момента.
- Ако ме беше попитал преди седмица, отговорът ми щеше да е "Да", но сега....- заекна Сакура, защото се коле*аеше дали да го каже. В себе си усещаше някакво чувство, което дори и при Итачи не бе усещала. Отвътре гореше за грубият и арогантен глас на червенокоското, но за нея той бе нежен; за изскрящите му и чисти очи, които винаги бяха пълни с ненавис и гордост и за тези устни, които изричаха надменни слова. Спомняше си момента, в които го беше видяла на прага на смъртта и бавно заглъхващото му сърце. Не искаше повече да се случва това... Копнееше да го вижда усмихнат, както преди малко; радостен и щастлив... Нещо се променяше в нея... Какво ли я караше да се чувства по този начин?
- ... но сега е различно, Гаара.
- Различно?- въпросително запита той, като се объркваше от думите й.
- Да. През тази седмица, когато сърцето ти спираше хиляди пъти, все едно умирах заедно с теб. Усещах в себе си пареща болка и тъга, които ме измъчваха... Как да ти го обясня...?- започна да пелтече тя, а бузките й поруменяха от срам. Лека усмивка се изписа върху устните на младият Даруй, защото беше щастлив. Някой се притесняваше за него- това беше непознато за него чувство.
- Значи те е грижа за мен.- лек и звънлив смях се изтръгна от гърлото му и излезе навън. Този път розовината се превърна в ярко червен цвят, а лицето на Сакура леко се намръщи.
- Какво ти е толкова смешно?- запита радразнено момичето, а Гаара не спираше да се усмихва.
- Нищо, Сакура... Просто съм щастлив, че за първи път някой се притеснява за мен.- едва сега скулите на розовокоската се отпуснаха и изражението й се смекчи. Той се усмихваше, въпреки че беше в такова състояние. Това бе нейната награда за всичките грижи, които беше положила за него...

В тъмната стаичка се чуваха ридания и тих шум. Момичето вадеше дрехите от гардероба и ги хвърляше до куфарът, който седеше на леглото. Отвреме- навреме бършеше сълзите, които падаха по красивото й лице. Очите й бяха зачервени, а гласът й бе изпълнен с мъка.
- Защо?- хлипаше тя.- Защо го правиш, за бога?- изрече думите и хвърли последната рокля, която беше хванала в ръка. Сгъваше дрехите и ги слагаше в куфарът, който отнемаше всичките й мечти и надежди за щастие. Тази надежда за любов, която беше отдавна загинала. Проклинаше съдбата, която й беше отредила само болка и нещастие. Мъжът, когото обичаше най- много от всичко на света я бе отритнал. Беше разбил сърцето й на хиляди парченца и бе потъпкал с крак безгрешната й душа... Звъненето на телефонът зловещо се разнесе из стаята и стесна чернокоската. Тя се скова, защото знаеше кой се обажда. Този човек, който я измъчваше и заради когото Итачи можеше да пострада. Веднага се стегна при тези нейни мисли и хвана телефона. Вдигна капака и го долепи до ухото си с бавни и треперещи ръце.
- Готова ли си, сладка ми, Сейрен?- чу се демонският смях на Рюичиро, а сълзите й закапаха бързо и падаха по студената земя.
- Моля те, Рюичиро... Не го прави.- изплака тя и се надяваше, че сълзите й ще го трогнат, но надеждата й бързо умираше.
- За какво ме молиш, Сейрен? Знаеш, че няма да се откажа... Плачът ти вече не ме трогва.- изсмя се той арогантно и заличи последната капка милост, към която чернокоската протягаше ръка.
- Тръгваш ли или да започвам да действам?- зададе с присмех той въпроса си. Тялото й още повече се смрази. Да започва да действа? В съзнанието й изникна образът на Итачи- как се смееше, как я беше защитил от баща си... Не можеше да позволи да пострада, заради нея. Би предпочела да умре, но не и това да се случи...
- Къде си?- едва промълви Сейрен и хвана решително и същевременно изпълнена с тъга, куфарът. Усети самодоволството на човекът, който мразеше да се появява в тонът му.
- Пред имението съм, както обещах по- рано през деня...- зениците й се разшириха. Наистина беше там? Не се беше опитвал да я изплаши, а в действителност щеше да я получи... Само за себе си...- Дълго ли трябва да те чакам, любов моя?- гласът му беше твърд и нотката на сърказъм се долавяше от чернокосото момиче.
- Тръгвам.- каза тя с наведена глава и затвори капака на телефона. Поредните капки сълзи се свлякоха надолу и образуваха малко мокро петно по блузата й. От този миг животът й щеше да свърши и щеше да започне нейният вечен ад... Вдигна куфарът и отвори вратата. Огледа се, за да не може някой да я види и се измъкна тихо до входната врата. Когато излезе навън се обърна към имението. Огледа го цялото и се разплака. Лаенето на кучетата- пазачи се разнесоха наоколо и накараха Сейрен да настръхне. Трябваше да побърза, ако не искаше Итачи да се събуди и да пострада. Обърна се и с бързи крачки стигна до страничната вратичка, която можеше да се отключи единствено от вътрешната страна на имението. Отвори я и излезе извън територията, която смяташе за своя закрила, но сега вече нямаше значение, защото беше паднала в капана на Рюичиро. Мъжът в сивият джип отвори вратата и слезе. Високата му сянка се открояваше от светлината на уличната лампа, а телесложението му беше добре устроено. Лицето му бе грубо и с не зарастнати белези по него, които показваха борбата между мъжът и още някого. Ликът му смразяваше всеки, който го познаваше и можеше да убия човек само с очи, които бяха безмилостни, като острието на кинжал... Той започна да се приближава към чернокоската и когато стигна пред нея, хвана я за ръката и я придърпа към себе си. Приближи лицето си на милиметри от нейното и прошепна дяволски на ухото й.
- Моя си...- очите й се ококориха от ужас.- ЗАВИНАГИ!- думите му се забиха в кожата й и я накараха да потрепне. Унижителният и арогантен смях на Рюичиру ехтеше в главата й и я омотаваше с паяжината на собствената й гибел. Повдигна глава нагоре, стисна силно ръцете й и допря властно устни в нейните. Тялото й трепереше и реагираше на командите му, но сърцето и съзнанието й крещяха, че копнееха за Итачи... Изведнъж Сейрен стисна устните си и започна да се дърпа назад, за да може да се отдели от лапите на мъчителят си и да избяга надалеч от него. Опитът й не беше успешен, защото Рюичиро я държеше здраво и я стисна по- силно. Стон се отдели от гърдите й и излезе изпод устните й, но това накара мъжът пред нея да настръхне. Отдавно не беше усещал плътта й, как погледът й го гледаше и дъхът й се прокрадваше най- нахално по кожата му. За всичкото това копнееше и скоро щеше да го има... Внезапно се чу силен рев, който наподобяваше този на мечка. Заслепяващи светлини се появиха и се приближаваха към чернокоската и Рюичиру. Когато напълно ги осветиха, лъскавият ровър се появи и спря. Отвътре се виждаше силуета на Учихата, който не слизаше. Паниката се разпростираше, като вирус в тялото на чернокосото момиче, а усмивката върху лицето на мъжът ставаше по- широка.
- Ле-ле, виж кой се появи?- изсмя се той и я обърна с гръб към себе си. Обгърна я с ръце и повдигна брадичката й, за да може да фокусира господарят на сърцето й.- Твоят възлюбен, Сейрен!- подигравателният тон навлизаше в ухото й и разрушаваше всеки прекрасен за нея момент, прекаран с Итачи...
- Итачи!- тихо промълви тя и сълзи тръгнаха да падат от очите й. Рюичиро забеляза реакцията й и не спираше да се забавлява с безпомощността на Сейрен. Учихата отвори вратата, а кръвта в тялото на момичето се смрази. Чернокоското правеше всяко едно движение бавно, без да забелязва и обръща внимание на случващото се около него. Главата му беше наведена, а болката се четеше върху лицето му.
- Не прави резки движения, защото ще пострада.- изсъска Рюичиро и свлече надолу ръката си по тялото й. После разтвори шлиферът си и показа оръжието, което седеше в калъф на коланът му. Очите й трепереха от страх и ужас. Как трябваше да се измъкне от тази ситуация и да не наранява никого? Вик напираше да излезе, но тя го възпираше, защото щеше да стане по- сложно... Итачи се обърна и тръгна напред. Повдигна глава и моментално се спря, защото пред себе си виждаше как Сейрен и непознат мъж се целуваха. По- точно виждаше това, което искаше Рюичиру, защото когато Учихата се бе обърнал, русокосият целуна Сейрен. Какво ставаше? Объркването го завладяваше и не знаеше какво да направи или каже. Рюичиру виждаше това в него и още повече се забавляваше.
- Какво правиш, Сейрен?- извика силно чернокоското....


Червенокоското се усмихваше, а Сакура го помилва по бузата.
- Да, Гаара, притеснявам се за теб.- докато каже тези думи се вцепи. Онзи смразяващ кръвта й звук оглуши стаята и все едно искаше да спука тъпанчетата й. Виждаше как прекрасните очи на Гаара малко по малко се затваряха и я губеха от поглед.
- Сакура...- със сетни сили промълви Даруй и дишането му вече не се чуваше, нито сърцето. Зелените черти бяха прави и се движеха бездушно. Тялото и главата му се строполиха на леглото и не даваха признаци на живот. Розовокоската моментално натисна копчето, което предупреждаваше лекарите и сестрите за подобни ситуаци и трепнеше. Ужасът навлизаше в нея и я разкъсваше. Вратата се отвори и в стаята влязоха няколко сестри с електро шок и Керамондо. Веднага се заеха със съвземането на Даруй, а Сакура не издържаше повече. Напрежението я притискаше и убиваше всяка нейна клетка, а нервите й не издържаха.
- Неее....- извика тя и се затича навън към коридорът. Тичаше и плачеше... Сълзите й бяха изпълнени с мъка и най- вече с любов. Толкова много го обичаше и не можеше повече да гледа как си отива всеки път, когато сърцето му спираше. Това беше нейният ад, от който може би никога нямаше да се измъкне....



следва продължение.....