Vampire Kisses {Вампирски целувки}

First topic message reminder :

Здравейте! Така това е една книга. За сега ще пусна само 1 глава ако ви хареса ще има още.


Книга първа - "Вампирски целувки"
автор:Елан Шрайбер

1. Малко чудовище

Съучениците ми и аз седяхме в полукръг на пода в зоната за четене.
- Брадли, какъв искаш да станеш, когато пораснеш? – попита госпожа Пийвиш, когато всички други въпроси вече бяха отговорени.
- Пожарникар! – изкрещя той.
- Синди?
- Ъъъ, медицинска сестра, - тихо прошепна тя.
Госпожа Пийвиш зададе въпроса на всички останали от класа. Полицаи. Астронавти. Футболисти. Най – накрая дойде моя ред.
- Рейвън, каква искаш да станеш ти като пораснеш? – попита ме тя, а зелените и очи сякаш гледаха през мен.
Не отговорих.
- Актриса?
Поклатих глава.
- Лекарка?
- О, не, - казах.
- Може би стюардеса?
- Отврат! – отвърнах й.
- Тогава каква? – раздразнено запита тя.
Замислих се за момент.
- Искам да съм…
- Да?
- Искам да стана… ВАМПИР! – изкрещях аз и видях шока и недоумението изписани на лицето й. За секунда си помислих, че ще се разсмее, може би наистина го направи. Но децата които стояха до мен, се отдръпнаха.
Прекарах по – голямата част от детството си гледайки как останалите се отдръпват надалеч от мен…


Бях зачената на водното легло на баща ми или на покрива на университетското общежитие на майка ми, под блещукащите звезди, зависи кой от двамата разказваше историята. Те бяха сродни души, които не можеха да се разделят със седемдесетте: една истинска любов, примесена с наркотици, малко тамян с дъх на боровинка и музиката на Grateful Dead. Бях едно босоного момиче, накичено с мъниста, в срязани избелели дънки, с дълга и оплетена коса, обожаващо Елтън Джон, с тен и кожено елече, обуто в сандали. Мисля, че извадиха късмет, че не бях дори по – ексцентрична. Можех да искам да съм накичено хипи – върколак! Но някакси бях обсебена от вампирите.
Сара и Пол Мадисън станаха по – отговорни след като аз се появих на този свят – ще перифразирам – просто започнаха да обръщат повече внимание на реалния свят. Продадоха караваната на Фолксваген, в която живееха и наистина се установиха под наем. Нашият хипи – апартамент бе украсен в 3D плакати на цветя, които светеха в тъмното и едни оранжеви тръби с течност, която се движеше сама, подобно на лава, която можеше да гледаш вечно. Беше най – хубавото време. Тримата се смеехме и играехме на „Реки и мостове”. Стояхме будни до късно, гледахме филмите за Дракула, „Тъмни сенки” с небезизвестния Барнабас Колинс, както и Батман на чернобелия ни телевизор, който получихме, когато си открихме сметка в банката. Чувствах се на сигурно място под одеалото в полунощ, търкайки издуващият се корем на майка ми, който издаваше звуци, подобни на тези от „лава лампите”. Разбрах, че тя ще даде живот на още една ходеща кукла.
Всичко обаче се промени, когато тя роди една ходеща, ала съвсем не кукла. Бе родила момчето-идиот! Как можа? Как можа да унищожи всички онези щастливи вечери? Сега си лягахме рано, докато това създание, което родителите ми наричаха Били, се съдираше от рев по цяла нощ. Изведнъж бях останала съвсем сама. Единствено телевизионният Дракула ми правеше компания, докато момчето-идиот ревеше, мама спеше, а татко сменяше миризливите памперси в тъмнината.
И сякаш това не бе достатъчно зле, изведнъж ме изпратиха на някакво място, което не бе моят апартамент, което нямаше красиви 3D постери на диви цветя по стените, но за сметка на това бе пълен с досадни колажи на детски отпечатъци. Кой бе украсявал тук? Зачудих се аз. Беше претъпкано с образцови малки момичета в красиви роклички, и малки момченца с идеално сресани коси. Мама и татко го нарекоха „детска градина”.
- Те ще бъдат твои приятели, - успокои ме майка ми, докато се бях вкопчила в нея, сякаш от това зависеше животът ми. После ми помаха за довиждане и ми изпрати въздушни целувки, докато стоях сама до началничката мисис Пийвиш (peevish – сприхава), поне доколкото можех да остана сама. Загледах се как майка ми се отдалечаваше с момчето – идиот, докато тя го водеше към хубавото място със светещите плакати, играчки и филми за чудовища.
Някак оцелях през целия ден. Режех и лепях черна хартия върху още черна хартия, оцветявах устните на Барби в черно с пръсти и разказвах на персонала призрачни истории, докато образцовите деца тичаха сякаш бяха братовчеди на типичен американски пикник. Дори се зарадвах да видя Момчето – Идиот, когато мама се върна да ме прибере.
Същата нощ ме намери с устни, притиснати към екрана на телевизора, опивайки се да целуна Кристофър Лий в филма за Дракула.
- Рейвън! Защо си будна толкова късно? Трябва да ходиш на градината утре!
- Какво? – казах аз. Черешовият пай, който ядях падна на земята, заедно със сърцето ми.
- Но.. мислех, че ще е само веднъж? – паникьосано попитах аз.
- Миличката. Трябва да ходиш всеки ден!
Всеки ден? Думите се отпечатаха вътре в главата ми. Беше доживотна присъда!
Същата нощ Момчето – Идиот не можа да се съревновава с драматичният ми рев и сърцераздирателните ми писъци. Докато лежах в леглото ми, се молех за вечна тъмнина и за слънце, което никога да не изгрее.
За нещастие, на следващата сутрин се събудих, огряна от ослепителна светлина и чудовищно главоболие.
Копнеех да съм наблизо поне до един човек, с който да мога да се разбирам. Но не откривах такива, нито вкъщи, нито в училище. У дома всички „лава” лампи бяха заменени с плакати на Лора Ашли, а нашия чернобял телевизор – с двадесет и пет инчов цветен модел.
На училище, вместо да пея песнички за Мери Попинс, си тананиках мелодията от филма „Екзорсистът”.
През половината време, което прекарвах в детската градина, се опитвах да стана вампир. Тревър Мичъл, с идеално сресана руса коса и мътни сини очи, се превърна в моето лично възмездие, от момента в който се опита да ме прекъсне по време на един час. Той ме мразеше, защото бях единственото дете, което не се страхуваше от него. Всички хлапета, а дори и учителите му се подмазваха, защото баща му притежаваше по – голямата част от земята, на която бяха разположени къщите им. Тревър все гледаше да „ухапе” някого, не защото искаше да е вампир като мен, а просто защото си беше гадняр. Беше изнудвал всички, освен мен. А и на мен скоро започна да ми омръзва…
Стояхме на игралната площадка, близо до баскетболните кошове, когато ощипах кожата на малката му тънка ръчичка, толкова силно, че си помислих, че ще текне кръв. Лицето му почервеня. Аз стоях безизразно и чаках. Тялото му се тресеше от ярост, очите му проблясваха отмъстително, докато аз нахално му се ухилих. Тогава зъбите му се отпечатаха на ръката, която очаквателно бях протегнала. Мисис Пийвиш бе принудена да го накара да застане до стената, наказан, а аз щастливо затанцувах из игрището, чакайки да се превърна в прилеп – вампир.
- Тази Рейвън е странна, - дочух мисис Пийвиш да казва на друг учител, докато преминавах покрай плачещият Тревър, който протестираше срещу наказанието си. Изпратих му въздушна целувка и помахах с ухапаната си ръка.
Демонстрирах гордо раната си, докато се бях качила на една люлка в училище. Вече можех да летя, нали така? Но все пак ми трябваше нещо, с което да се засиля. Люлката се издигна чак до върха на оградата, ала аз се стремях към пухкавите облаци. Ръждясалата седалка почти се разпадна, когато аз скочих. Имах намерение да прелетя през цялото игрище – за да видя изненаданата физиономия на Тревър. Вместо това се приземих върху калната земя, наранявайки още повече вече ухапаната си ръка. Плачех по – силно заради факта, че не притежавах свръхестествени сили като моите идоли от телевизията, отколкото заради самата болка.
С притиснат лед към ухапаното място, мисис Пийвиш ме наказа да застана до стената, докато Тревър вече бе свободен да играе. Той ми изпрати въздушна целувка, за да ме раздразни и каза:
- Благодаря!
Изплезих език и използвах една дума, която бях чула от мафиотите в „Кръстника”. Мисис Пийвиш незабавно ме изпрати вътре. Наказваха ме доста често по време на детството ми, като ми казваха да напусна. Съдбата ми се състоеше от непрестанни напускания.

11. Ужасяващо сбогуване


Събудих се отново на земята, усещах влажната трева под мен. Капки дъжд отново се стичаха по лицето ми. Тревожно опипах врата си за рани.
Александър се бе навел към мен, а очите му бяха изпълнени с безпокойство.
- Добре ли си? – попита печално. – Трябва да тръгваш.
- Нищо ми н... – дори нямах желание да довърша изречението си.
Обърнах се, за да хвърля поглед на Джагър. Но единственото, което видях бяха надгробни плочи.
- Но така може никога повече да не те зърна. – вече почти го умолявах.
- Трябва да си тръгваш и то сега. – настоя той.
Александър разкъсваше сърцето ми. Ако сега го напуснех, можеше да го виждам за последен път. От къде можеше да съм сигурна, че Джагър няма да му навреди? Александър можеше да изчезне заедно с нощта, завинаги. Но ако не послушах наставленията му, можеше да му нанеса по-голяма вреда, като му отвличам вниманието.
Видях как Джагър се приближава едвам-едвам от паметника на баронесата, избърсвайки устните си. Синьо-зелените му очи се бяха преобразили в огнено червени. Слабите му мускули бяха стегнати. Усмихна ми се и облиза устни като бясно животно готово да се нахвърли върху плячката си.
Нямах секунда дори, за да целуна Готическата си половинка за довиждане. Побягнах без да поглеждам назад, сълзи и капки дъжд се стичаха по лицето ми, гробищна кал пръскаше ботушите ми, а сърцето ми тупкаше с все сила. Гръмотевица удари между две дървета и проехтя по надгробните плочи.
Дотичах до входа на гробището и се покатерих на оградата.
Когато се обърнах за пръв път, Джагър и Александър бяха изчезнали.

12. Рискована среща



Хлипах докато бягах с все сила от гробището. Едва виждах настилката през премрежените ми от сълзи очи. Отправих се в проливния дъжд през долната част на Дулсвил, където за шофьорите возещи се в собствените си Сааби, Мерцедеси и Джипове гледката на нещастно, измокрено до кости готическо момиче бе доста необичайна.
Бягах надолу по главната улица и проправяйки си път между група пазаруващи хора с чадъри, забих се няколко двойки излизащи от киното и профучах покрай редовните посетители на ресторант бързащи да се скрият от дъжда. С всеки плясък на криле на птица или звук на клаксон подскачах, мислейки, че Джагър ме преследва. Продължих да бягам.
Не исках да се прибирам вкъщи. Имах нужда да бъда сама, далеч от семейството ми. Не исках да говоря – с никого, дори Беки не би разбрала това призрачно преживяване. Трябваше да се скрия, да потърся утеха на единственото място, на което се бях чувствала у дома си.
Забързано минах през отворените врати на вилата със сковано тяло и изтръпнали крака. Втурнах се по ветровитата алея и заобиколих към задната страна на вилата. Загледах се към беседката да видя дали очите с различен цвят няма да отвърнат на погледа ми от там. След като открих беседката празна се изкатерих през отворения прозорец на мазето и тръгнах през изоставената вила. Сълзите ми капеха по скърцащия дъсчен под, под скърцащите ми ботуши. Избърсах очите си, докато се спусках по главното стълбище и се отправих към таванската стая на Александър.
Докоснах празния статив. Погледнах леглото му, все още измачкано от последния път, когато бе спал в него преди дни. Притиснах плетения му черен пуловер забравен върху разнебитеното му кресло.
Отидох до таванския прозорец и подледнах към самотната лунна светлина. Проливния дъжд бе спрял. Чувствах се изморена, изоставена, като абсолютна неудачница. Ако си бях стояла в Дулсвил, Александър щеше да се върне за мен. Но нетърпението ми беше изложило на опасност и него, и мен. Криеше се безопасно в Дулсвил от кръвожадното отмъщение на Джагър, а аз насочила неговата лична богиня на отмъщението право към него. И макар че се мислех за умна в крайна сметка се оказах просто пионка в пъкления план на Джагър.
Чух изскърцването на дъска зад мен. Бавно се обърнах и едва различих тъмната фигура стояща на вратата.
- Джагър... - възкликнах.
Дъската отново изскърца, когато фигурата пристъпи към мен.
- Разкарай се! – крещях, отстъпвайки. Нямаше къде да бягам. Фигурата блокираше вратата и единственият ми път за бягство беше тясния корниз на таванския прозорец.
Отдръпнах се, колебаейки се дали да рискувам с опасния ми избор за бягство.
- Ще повикам полицията! - заплаших аз.
Фигурата се приближи още. Реших, че ще трябва да рискувам да избягам покрай него. Затайх дъх и преброих на себе си. Едно. Две. Три.
Светкавично се стрелнах покрай фигурата и бях на косъм от бягството през вратата, когато ме сграбчи през кръста.
- Махни се от мен! - плачех, опитвайки се да се измъна. Но когато лунната светлина го освети, черния пластмасов пръстен-паяк улови погледа ми.
Ахнах, преставайки да се боря.
- Александър?
Той изцяло излезе на светлина.
И ето го тук, точно като в сън, стоеше пред мен. Беше се завърнал. Красив и изморен.
- Мислех, че никога повече няма да те видя! - извиках. Тялото ми, сковано от страх, се топеше в неговото и аз го обгърнах с ръце. Той също ме прегърна, толкова силно, че можех да усетя ударите на сърцето му в гърдите си.
- Няма да те пусна. - му казах, притискайки го по-силно и се засмях. - Никога!
- Не трябваше… - започна той нежно.
Погледнах нагоре към него сякаш виждах призрак.
- Просто не мога да повярвам, че си тук!
Взе ръцете ми и ги вдигна до плътните си устни, целувайки дланите ми и изпращайки трепет през вените ми. Вгледа се в очите ми и се усмихна.
Тогава направи това, което копнеех да направи. Целуна ме. Чувствените му устни се притиснаха нежно към моите, бавно, деликатно, съблазнително. Сякаш бяхме разделени от цяла вечност.
Продължихме да се целуваме страстно, преминавайки от устните към бузите и ушите си, сякаш пиехме от плътта на другия. Той нежно погали косата ми и гризна ухото ми. Засмях се, докато се настаняваше в креслото, придръпвайки ме на коленете си. Надникнах в очите му и се почудих как бях дишала през дните, когато не беше до мен.
Прокарах пръсти през заплетените му, катранено черни къдрици.
Той отмести косата от врата ми и прокара пътечка нагоре по рамото ми със еротични целувки. Можех да усетя зъбите му възбуждащо да се пъзгат по кожата на шията ми. Докосвайки, дразнейки, причинявайки пожар той игриво ме хапеше. Засмука нежно тила на врата ми.
И тогава изведнъж се отдръпна с поглед изпълнен с ужас.
- Не мога. - ми каза засрамено, поглеждайки настрани.
- Какво не е наред? - попитах го изненадана от внезапната смяна на насроението му.
Александър се изправи помагайки ми и аз да се изправя. Неспокойно прокара ръката си през косата и закрачи из стаята.
- Всичко е наред. - казах аз настигайки го при триножника му.
- А си мислех, че не съм като Джагър. - каза той и седна на ръба на леглото. - Но…може би съм.
- Ти изобщо не приличаш на него. - отвърнах. - В действителност си негова пълна противоположност.
- Просто искам да си в безопасност. Винаги. - ми каза, гледайки ме с дълбоко чувство.
- Аз съм – сега, когато ти си тук. - отговорих галейки ръката му.
- Ти не разбираш? - каза той напълно сериозно. - Моят свят не е безопасен.
- Е, моят също. Не гледаш ли новините?
Подтиснатото му лице се разведри и той се засмя.
- Предполагам имаш право.
- Виждаш ли? В по-голяма опасност съм ходейки на училище с Тревър отколкото когато се целувам с вампир.
- Никога не съм срещал някой като теб. - каза и се обърна към мен. - И никога преди не съм изпитвал това което изпитвам към теб.
- Толкова се радвам, че се върна за мен. – казах и го прегърнах през кръста.
- Това никога вече няма да се повтори. - увери ме той.
- Как може да си толкова сигурен? Джагър изглежда решен да си оправи сметките с теб. попитах аз и седнах до него.
- Защото вече ще му е малко трудно да си ги оправи.
- Уау, значи му показа кой командва? Точно както при училищна разпра?
- Предполагам…Само, че в нашия случай беше гробищна разпра.
- Той замина ли си?
- Семейството му е в Румъния. Тук вече нищо не го задържа. Може да се върне и да им каже, че ме е открил.
Играех се с огърлицата ми.
- Какво обещание си нарушил?
- Не съм нарушавал никакво обещание. Никога не съм обещавал…Но сега не трябва да се тревожим повече за това. - каза той изморено.
- За какво бяха вичките свещи на гробището? - попитах аз.
- Вампир може да вземе, който и да е по всяко време. Но ако заведе някоя на гробището или на друга свещена земя, тогава тя му принадлежи завинаги.
- Тогава се радвам, че се появи точно навреме! - притиснах Александър с всичка сила. - Съжалявам, че заведох Джагър при теб - признах му аз.
- Аз би трябвало да ти се извинявам. Не си представях, че ще тръгнеш след мен. – каза, взирайки се в лунната светлина. След това се обърна към мен. - А трябваше да се сетя. Това е, което обичам в теб.
- Сега ми кажи всичко! - възкликнах изведнъж. - Какво е да си...?
- А какво е да си човешко същество? - прекъсна ме той.
- Скучно.
- Как може да кажеш такова нещо?" се почуди той, държейки ме плътно до себе си. - Можеш да се събуждаш на дневна светлина, да ходиш на училище и да виждаш отражението си.
- Но аз искам да бъда като теб.
- Ти вече си. - каза ми той с усмивка.
- Беше ли роден като вампир?
- Да. Беше ли родена като човек? - подразни ме той.
- Да. Има ли милиони вампири наоколо?
Той кимна.
- Но сме малцинство, така че обичаме да се държим един за друг. Очевидно сигурността е в по-големия брой. Не можем да се разкрием или ще бъдем преследвани.
- Трябва да е много трудно да криеш кой си вътре в себе си.
- Много е самотно да се чувстваш като аутсайдер. Като да си поканен на парти с карнавални костюми, а да си единствения с маска.
- Имаш ли много приятели вампири в Румъния? Обзалагам се, че ти липсват.
- Баща ми доставя произведения на изкуството за галериите си в няколко страни. Така че пътуваме доста. Точно когато се сприятелях с някого и вече беше време да тръгваме.
- А хора, като мен? - попитах аз сгушвайки се до него.
- Никой не е като теб, било той вампир или човек. - каза ми с топла усмивка. - Трудно е да се спиятелиш с хора, когато не посещаваш училище и е още по-трудно да ги задържиш, когато те хапват вечерята си, а ти току-що ставаш от леглото.
- Натъжени ли са родителите ти, че имаш за гадже човешко момиче?
- Не. Ако те срещнат, моментално ще се влюбят в теб, точно както аз. - каза той и погали косата ми.
- Би ми харесало да пътешествам, да живея през нощта и да спя през деня. Твоят свят изглежда изпълнен с толкова романтика. Да бъдем свързани във вечността…Да отлетим заедно в нощта. Копнееки само един за друг.
- Аз се чувствам така спрямо твоя свят.
- Тревата на съседа е винаги по-зелена, предполагам. Или в нашия случай по-черна.
- Когато съм с теб. - започна той. - не ме интересува в кой свят съм, стига ти да си до мен.

13. Обещанието


- Събуди се. – нежно прошепна Александър в ухото ми.
Отворих очите си, за да разбера, че съм се строполила на дивана в ТВ стаята, докато той галеше косата ми. „Нежност в ковчег” вървеше на свръх-големия му екран.
Джени отчаяна влезе в офиса на професор Ливингстън в университета.
- Знаех, че ще те намеря тук! – извика тя, намирайки Владимир да стои зад бюрото си, с глава заровена в учебник.
- Не предполагах, че ще дойдеш – предупреди той, без да погледне нагоре – в къщата ми или в кабинета ми. Излагаш се на опасност.
В далечината се чу зловещ вой.
- Защо си ме оставил да заспя? – попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. – Омагьоса ли ме?
- Ти предложи да гледаме това. – отговори той. – Но заспа щом натиснах „Play”. Освен това е късно, а и преживя доста.
- Късно? – попитах аз, протягайки ръце. – За теб е средата на деня.
Джени погледна към прозореца. – Те идват за мен – призна тя на Владимир, нервно. – Искат стана една от… вас.
Владимир методично отгърна страницата на книгата си. Не вдигна поглед. Друг зловещ вой се разнесе в далечината.
- Ще те изпратя до вас. – предложи Александър като станахме и учтиво ми подаде черното си кожено яке.
- Но аз искам да остана тук. – изстенах.
- Не можеш. Родителите ти ще се тревожат.
- За седемнадесет годишна?
Сложи якето на раменете ми.
- По-добре да тръгвам – започна Джени, гледайки през прозореца на кабинета в мъгляво напластения мрак. – Беше глупаво от моя страна да дойда.
- Ще си съвсем сам в това огромно имение – казах аз на Александър, докато оправях смачканата си рокля.
- Аз съм в безопасност. Освен това повиках Джеймсън.
- С неговото бавно каране? Ще му отнеме години да стигне до тук. Ще остана, докато не пристигне. – казах аз, сядайки.
- Почакай! – извика Владимир, все още фокусиран върху книгата.
Джени спря на вратата. Професорът стана и бавно се приближи към нея. – Откакто те срещнах, не съм аз. – призна Владимир.
Виенето продължаваше.
- Хайде, госпожице. – каза Александър, побутвайки ме.
- Страхувах се, че никога повече няма да те видя. – каза Джени. – Ако си тръгна без теб, може би няма да мога да те намеря следващия път.
Загледах се в Джени, сякаш бе издала моя собствен страх.
- Ами ако никога повече не те видя? – попитах Александър, придърпвайки го близо.
- Утре след залез, достатъчно скоро ли е?
- Не мога да си тръгна. – казах на Александър. – Мислех, че ще ти видя след „Приветстващото в Квартала” парти. А на следващата нощ теб те нямаше.
- Заминах, за да те предпазя, а не да те нараня. – отговори със сериозен глас, сядайки до мен.
- Да ме предпазиш от какво?
- От Джагър. От мен. От моя свят.
- Но ти не трябва да ме предпазваш.
- Моя свят не е изпълнен с романтика, както си мислиш. Има опасност.
- Опасностите са навсякъде. Не само за вампири. Просто трябва да си предпазлив.
- Не искам да си в близост до опасност, в който и да е свят.
- Няма да съм, ако сме заедно. – оспорих аз.
- Не искам да мислиш, че трябва да промениш себе си, за да си с мен. – каза той, сериозно.
- Знам това. – уверих го аз.
- Или да ме помолиш да се промениш.
- Затова напусна Дулсвил. – осъзнах на глас. – Страхувал си се, че ще искам да стана вампир.
- Да. И заради по-надвисналата опасност. Вампир с бяла коса.
- Джагър.
Той кимна.
- Защо тогава отиде в Хипстървил?(* Hipster е жаргонен термин появил се през 40-те години на 20-ти. През 90-те до сега се използва, за да опише млади, наскоро улегнали възрастни граждани от средните класи и по-големи тийнейджъри, които се интересуват от не-главните течения в модата и културата, предпочитат алтернативна музика, независим рок и независими филми. Понякога в определен контекст може да се изравни с понятието scenesters(хора подражаващи на известни личности от сцената.)
- Хипстървил? – попита той, объркан.
- Така го наричам. – признах с усмивка.
- Разбира се. – каза той през смях. – Получих писмо от родителите ми, че Джагър е намерил апартамент в „Хипстървил” и претърсва гробища в съседни общини за паметника на баба ми. След като го открие, ще разбере в кой град живея.
- Това е значела бележката. – спомних си аз. – Предупреждение, че Джагър идва, за да те намери. Да търси отмъщение.
- Каква бележка? – попита той, объркан.
- В стаята ти. – признах аз.
- Промъкнала си се в Имението след като си тръгнах?
Направих миловидна усмивка.
- Трябваше да се досетя. – каза, и ми се усмихна. След това игривият му глас стана сериозен. – Но по-важното от намирането е, че той е открил теб.
- Е, да, но беше по моя вина.
- Щях да го обезглавя по пътя преди да дойде в Дулсвил – да го пресрещна преди да пресрещне мен. С Джеймсън открихме изоставено имение, за да можем да се скрием, докато обмисля плана си. Но не планирах едно нещо.
- Че ще те последвам?
- Видях най-красивото момиче да се катери на дървото в двора.
- Ти си бил на таванския прозорец?
- Да.
- Тогава защо не...
- Държах те под око. Трябваше, нали?
- Защо Джагър иска да те хване?
Остър вой дойде от екрана, разсейвайки Александър от въпроса ми.
- Трябва да те заведа на гробището – на свещена земя. – предупреди Владимир. Красивият професор я поведе в мрачните, мочурливи гори, забулени в мъгла. Владимир притисна Джени, когато воя се усили.
Александър и аз бяхме загледали във филма.
- Как може да бъдем заедно, – попита Джени – ако не съм вампир?
Внезапно ТВ екрана изключи. Александър остави дистанционното, което държеше, на масичката за кафе.
Изправи се и протегна ръка за мен.
- Как можем да сме заедно? – попитах аз, изправяйки се.
- Как може да не сме? – успокои ме той. Александър улови ръката ми и аз неохотно го последвах навън от Имението към къщата ми. Почувствах се като дете в Дисни Ленд, когато затваря.
Нощният въздух в Дулсвил бе по-прохладен от всякога, тъмното небе по-ясно, а мократа трева по-свежа.
- Защо Джагър търсеше отмъщение? – попитах аз.
- Това е дълга история. – каза той, с прозявка.
Александър изглеждаше искаше да забрави миналото, вървяхме един до друг, а ръцете ни бяха преплетени. Но нямаше да се успокоя, докато не разбера.
- Имам цяла нощ. До изгрев.
- Права си. – каза той, докато вървяхме по улицата. – Беше за обещание, което не бях давал.
- Обещание? – попитах аз.
- Да приема момиче за цяла вечност.
- Какво момиче?
- Сестрата-близнак на Джагър, Луна.
- Той има близначка?
Александър кимна.
- Добре, кой даде обещанието? – запитах на глас.
- Семейството ми в годината, през която и тримата сме се родили.
- Като уреден брак?
- Повече от брак.
- А защо Луна?
- Когато тя се роди, тя не се отзоваваше към тъмното, изглежда бе активна на светло. Отказваше да пие друго освен мляко. Отчаяни, семейството й я заведе до местен подземен доктор, който заяви, че тя е „човек”.
Засмях се. Александър изглежда не го намери за смешно.
- Просто ми звучи странно, това е. – казах аз, като завихме зад ъгъла.
- Е, не беше забавно за Максуел. Те бяха поразени. Луна трябваше да живее своя живот на дневна светлина, докато семейството й живее през нощта. Никога не е била, свързана с Джагър. По време на договора семействата ни бяха доста близки. Разбираемо е, щом като когато Луна навърши осемнадесет, ще се срещнем за заветна церемония и ще се съберем за вечността, осигурявайки й място в света на вампирите.
- И какво стана? – попитах аз, докато прекосявахме поляната през Оукли Уудс.
- Докато растях, семейството ми пътуваше и се отчуждихме от тях. Поради това, че Луна и аз живеехме в различни светове, никога не я бях виждал. Когато дойде време за церемонията, бях я видял само няколко пъти. Тя не ме познаваше, а щеше да е с мен завинаги?
- Е, ти си доста красив. – казах аз, свенливо. – И какво направи ти?
- Когато дойде моментът да я целуна за вечността, се наведох и целунах за сбогом.
- Това трябва да е било трудно за теб, да си вампир и всичко останало. – прошепнах аз.
- Правех го заради двама ни. Разбира се, Максуел не го разбраха по този начин. Помислиха, че съм отхвърлил Луна, следователно засегнах цялото й семейство. Бяха оскърбени. Родителите ми бързо ми наредиха да дойда тук с Джеймсън и да живея в Имението на баба ми.
- Уоу. Сигурно е било трудно да следваш сърцето си, когато е било срещу вампирската ти общност. – казах аз. – И още по-трудно насила да напуснеш Румъния, заради това решение.
- Когато видях тази красавица с гарваново-черна коса от таванския ми прозорец, да прави „номер или почерпка”, разбрах, че бих предпочел да прекарам вечността сам, чакайки да я зърна отново, пред това да я прекарам с някого, когото не обичам.
Точно тогава стигнахме входната ми врата. Александър ме дари с дълга целувка за лека нощ.
- Утре след залез. – напомних му аз.
- И нито секунда по-късно. – каза той.
Александър ми помаха като отворих входната врата. Прекрачих входа и се обърнах да му помахам за довиждане.
Той вече бе изчезнал, както си и знаех, че ще направи.

моля те, напиши слидващата глава не мога без този фик :kisss:

да готин е но не припирайте чак пък толкова

14. Подмяната


- Минава полунощ. - предупреди ме баща ми, докато гледаше И Ес Пи Ен(*ESPN) в дневната, а аз се промъквах на пръсти покрай него.
- Татко, на шестнадесет съм и са почивните дни.
- Но това е... - започна той с рязък тон.
- Знам, твоята къща. И аз съм ти дъщеря и докато не стана независима ще живея според твоите правила.
- Е, поне си внимавала за това какво казвам.
- Повтаряш ми го откакто навърших две годинки.
- Ти започна да се измъкваш откакто проходи.
- Съжалявам, няма да се повтори. - казах му аз.
Подадох му содата, която стоеше на масичката за кафе и го прегърнах за лека нощ.
- Хубаво е, че си се забавлявала при леля си Либи. - каза той. - Но се радвам, че отново си вкъщи.
- Аз също, татко. Аз също.
Изтощена пропълзях в леглото без дори да сваля влажните си от дъжда дрехи. Угасих настолната ми лампа, която приличаше на Едуард Ножиците и облизах устни. Все още усещах целувките на Александър върху тях. Сгуших плюшения Мики Злобаря желаейки силно да притисна Александър вместо него. Лежах в леглото и се въртях неспокойно. Не можех да дочакам утрешния залез.
Само след секунда усетих присъствие в тишината. Огледах се наоколо, но сенките бяха само на мебелировката. Проверих под леглото; дори прилеп не би могъл да се промъкне сред всичките боклуци, които бях скрила отдолу. Отворих вратата на дрешника, но единственото което намерих бяха дрехи на закачалки или пръснати по пода. Отидох на пръсти до прозореца и дръпнах завесите, за да погледна в задния двор.
- Александър?
Видях тъмна фигура да се стопява в нощта, отдалечавайки се от къщата.
- Лека нощ, любов моя. - казах аз притискайки ръка към стъклото на прозореца.
Върнах се в леглото и заспах.


На следващата сутрин се събудих със скок. Вчерашните събития ми изглеждаха като сън.
Усетих втвърдилите се по мен дрехи, когато се изправих и осъзнах, че всичко случило се е било истина.
- Защо си все още облечена с вчерашните си дрехи? - натякна ми майка ми, когато влязох в кухнята. - Не ви ли говорят за хигиенни навици в часовете по здравеопазване?
Затърках изморените си очи и се запрепъвах към банята. Съблякох вчерашните си дрехи и влязох под душа.
Горещата вода обля бледата ми кожа. Лакираните ми в черно нокти на пръстите на ръцете и краката ми се открояваха на чисто белите плочки в банята.
Отново бях в Дулсвил, а Александър беше обратно във вилата. Можехме най-накрая да изживеем живота си заедно. Но приятелят ми беше вампир и врага му бе дошъл да го открие. Никога не съм предполагала, че „скучния град”, така де, може да бъде толкова нескучен!
Целият ми живот се беше променил само за няколко дни. От шестнадесет години водех едно монотонно съществуване. Най-голямата ми грижа бе да намеря черен лак за нокти в град с пастелни тонове. А сега трябваше да се справя сама с един изпълнен със слънчева светлина ден, докато Александър спеше мирно във вилата. Нямаше да можем някой следобед да караме колела, да се срещнем след училище или да прекараме почивните дни мотаейки се навън.
Беше ми трудно да знам, че никога няма да мога да споделя слънчев ден с него. Започваха да ме нападат съмнения, че мога да справя с този нов свят.


- Беше абсолютно попадение! Купих го за теб. - казах и връчих на Беки пакета, докато седяхме на люлките в парка Евънс.
Тя отвори списанието
- Дневник „Здравей Кити”(Hello Kitty). Страхотно. Благодаря!
- Там имат най-страхотните магазини изобщо! Посетих място наречено Клуб „Ковчег”. И срещнах един откачен тип.
- Сериозно? А Мат и аз ходихме на кино.
- Ако ти кажа една тайна, една супер голяма, огромна тайна обещаваш ли да не казваш на никого?
- Мога ли да кажа на Мат? - пламенно ме попита тя.
Мат, Мат, Мат – кой го беше грижа за Мат, когато изгарях от желание да й кажа за срещата ми с Джагър и истината за Александър.
- Защо говорим изобщо за Мат, когато имам да ти кажа най-голямата новина?
- Ами, ти винаги говориш за Александър. - заяде се тя. Белите й като порцелан страни се оцветиха в огнено червено. - И аз винаги те изслушвам. Само защото замина и ти се случиха вълнуващи неща не означава, че на мен също не са ми се случили.
Бях изненадана от избухването на Беки. Излизаха с Мат само от няколко дни, но ако изпитваше дори само половината от това което аз изпитвах към Александър трябваше да разбера вълнението й. Беки винаги е била толкова плаха. Сега когато си бе намерила обожател, бе станала по-уверена. Приятелството ни се бе променило. Винаги преди сме разчители само една на друга.
- Добре. - казах аз с нежелание. - Имаш право. Радвам се, че излизаш с Мат. Някой толкова страхотен като теб би трябвало да има и страхотно гадже.
- Благодаря ти, Рейвън. Сега, какво искаше да ми кажеш?
Поколебах се, обмисляйки дали тя ще може да понесе информацията за вампирите.
- Дали Мат ще дойде тук отново?
Тя кимна.
- Той е точно зад теб.
Преполагам, че получих отговора на въпроса си.


- Хей, чудовищно момиче, как е чудовищното момче? мъжки глас се провикна докато напусках парка. Огледах се наоколо, за да открия Тревър облечен в своята червено-бяла футболна униформа.
- Мислех, че съм приключила с теб. Винаги ли ще ми се пречкаш в краката? - попитах го аз.
- Докато се обличаш в черно - да. Вие двамата направихте ли си вече чудовищни бебета? - попита.
- Не, но когато го направим, със сигурност ще кръстя едно на теб.
Започнах да се отдалечавам, а Тревър ме последва.
- Как го правиш? Как смогваш едновременно да играеш футбол, да харчиш парите на татко ти и да дразниш хората? - попитах.
- Бих могъл да направя повече от това само да те дразня, ако ми позволиш. - каза той престорено срамежливо фиксирайки ме със зелените си очи.
- Значи тази реплика не върви вече пред мажоретките?
Ако Тревър някога преди наистина ме нервираше до смърт, то сега бе просто като дребно дразнещо насекомо на фона на всичко, което бях преживяла напоследък.
- Все още мисля, че нещо подозрително се случва във вилата. - каза той непреклонно.
- Я стига.
- Не мислиш ли, че е странно, че Александър никога не е виждан през деня?
- Иска ми се теб никога да не те виждах през деня. Освен това той е на домашно обучение.
- Майка ми каза, че е засякла откачения иконом при месаря.
- Да. Това е странно. Икономът яде храна. Кой да предположи?
- Той е поискал 'най-прясното и кърваво месо, което имате.'
- Да не предпочиташ да пият твоята кръв? - подразних го аз.
Той ме погледна шокиран.
- Започни да водиш социален живот. - казах аз. - Може би майка ти трябва да започне да ти обръща повече внимание и по-малко да клюкарства.
- Остави майка ми...
- Наистина нямам повече време за теб или майка ти. Може би е време да си намериш нов най-добър приятел. - казах аз и се отдалечих.

15. Кошмар


Нетърпелива, пристигнах във вилата още преди залез. Мерцедесът на Джаймсън бе единствената кола паркирана по пътя.
Седнах на грапавите стъпала и закъсах глухарчетата и плевелите растящи между пукнатините в цимента. Вратата леко изскърца, докато се отваряше.
Джаймсън ме поздрави.
- Радвам се, че се върна. – казах, притискайки в прегръдка кокалестото му тяло.
- Аз също, госпожице Рейвън. Липсваше ми Имението и любимата ни гостенка.
- И ти ми липсваше. И познавам една приказна дама, която ужасно страда, когато си тръгна...
- Госпожица Руби? – попита, а очите му се оживиха.
- Ще и звъннеш ли? – попитах.
- След това, което направих? Не мога.
- Трябва! Освен това, не бе по твоя вина. Просто и кажи, че ти се е наложило неочаквано да заминеш извън града.
- Никога няма да ми прости. А и няма причини да го прави.
- Руби обича цветя. Освен това този уикенд има панаир. Ще се нуждае от компания. Както и ти.
Можех да видя как Джеймсън обмисля какво решение да вземе, едновременно развълнуван, че ще може отново да види Руби и несигурен дали ще събере достатъчно мъжество, за да го направи.
Видях как Александър се носи надолу по главното стълбище, облечен в черни дънки и черна тениска на H.I.M. Вместо здравей, той ме дари с една дълга целувка.
- Беше толкова сладко, че вчера намина вкъщи. – казах, в ръцете му.
- Не съм идвал. – каза объркан.
- Не си ли? Видях едно момче в задния двор.
Александър изглеждаше обезпокоен.
- Обзалагам се, че е бил Тревър. – предположих. – Видях го след училище. Мисля, че все още ме обвинява за рязко спадналата му популярност.
- Ако мислиш, че трябва да си поговоря с него, ще го сторя.
Досега винаги се защитавах сама от Тревър. Беше като глътка свеж въздух да знам, че вече имам някой зад мен, готов да ме защити.
- Ти си моят супер герой! – възкликнах и го прегърнах.
- Намерих едно много готино място.
- Готино място? В Дулсвил?
Той грабна ръката ми и ме поведе извън Имението, надолу по улицата.
- Толкова е иронично, че слуховете, който Тревър пусна, започват да се превръщат в истина. – казах на гаджето си вампир.
- Тези за теб или за мен? – заяде се той.
- Имам предвид, че мислех, че си... после се разубедих. После отново си го мислех. И после, когато наистина го бях отхвърлила окончателно се оказа, че си.
- Сега аз се обърках. Вампир ли съм в крайна сметка или не съм?
- Точно това е въпроса. – казах, докато стисках ръката му.
- Просто не искам да те изгубя или да те изложа на опасност.
- Обичам опасностите.
Когато подминахме гробището на Дулсвил се зачудих къде отиваме.
- Само още малко по-надолу. – увери ме той.
Бих отишла и до Китай, стига Александър да е до мен. Имах толкова много въпроси, които не изгаряха отвътре, но не знаех с кой да започна.
- С Джагър ли си израснал?
- Семействата ни са били близки, когато сме се родили. Мисля, че той завиждаше на Луна. Докато тя живееше като човек, той знаеше какво изпуска – училището, спортуването, приятелите. Беше слаб, но мисля, че си мечтаеше да е атлет като Тревър. Дори малко го съжалявам. Не можа да намери нещо, което да му доставя удоволствие, като изключим отмъщението. И тогава семейството ми замина. Родителите ми са бохеми, пък и никога не си паснахме докрай с някой друг от нашия вид. Ние сме нещо от сорта на вампири вегетарианци.
- Готино. И как оцелявате? Връзки с месаря? – пошегувах се, припомняйки си разговора, който бяхме провели с Тревър.
- От къде разбра? – попита изненадан. – Има още едно семейство, което има връзки в кръвната банка.
- Ъх... просто налучках. - отвърнах. – Родителите ми също някога са били хипита. Не са вкусвали нищо имало някога очни ябълки. Но предадоха хипи убежденията си и чантичките украсени с маниста за костюми Армани и папки с документи и сега само преминават през протестиращите защитници на животни в БМВ-тата си, на път за работа.
- Май родителите ни ще си паснат.
- Точно като нас.
Александър стисна ръката ми.
- Понякога се чудя какво ли ще е ако ме промениш. Ще можем да будуваме цяла нощ, да летим в мрака и да сме заедно за вечността.
- А аз си представям какво ли щеше да е, ако се бях родил като теб. Можехме да ходим в едно училище, да се печем на слънцето, да си правим пикници в парка. Щяхме да виждаме отраженията си в огледалото. Щях да облепя стените с наши снимки от плажа.
- Май споделяме едни мечти.
- Ти си човек, който иска да е вампир, а аз съм вампир, който иска да е човек.
Погледнах към Александър с разбиране. До сега не бях осъзнавала, че той се чувства също толкова нещастен с своя свят, колкото аз в моя.
- Ето там е. – каза и ми посочи един изоставен обор отвъд влаковите релси.
Червеният обор със сигурност бе виждал и по-добри времена. Дъски от покрива и фасадата му липсваха и сега наподобяваше усмивката на щърбо дете от детска градина.
Пристъпихме през рамката на вратата. Вратата липсваше, но дървените греди, който пречеха на обора да се разпадне все още бяха непокътнати. От едната страна имаше пусти конюшни, а от другата празна плевня. Александър грабна един газов фенер, който висеше на една кука на стената, и го запали. Все ръката ми и ме поведе към най-мрачния ъгъл на обора.
- Отгоре на плевнята ли ще се покатерим? – попитах сдържано.
- Последвай ме. – каза. – Не се страхувай. Те няма да те ухапят. – каза през смях.
- Кои са тези „те”? – почудих се. Представих си семейство вампири, пристъпващи от конюшните. Може би някой отдавна изгубени негови роднини.
Стисках ръката му здраво, докато той ме теглеше към ъгъла на изоставения обор. Видях как чифт дръпнати очи втренчено ме зяпат от ъгъла. Пристъпих към лунната светлина и открих една млечно бяла котка-майка с котило от няколко снежно бели малки котенца – и там в цялата бъркотия от бяло едно дребничко черно коте.
- Тя е точно като мен! - възкликнах.
- И аз си помислих, че си приличате.
- Тя е най-сладкото нещо, което някога съм виждала! Искам да я отнеса вкъщи. – казах изпълнена с желание, докато коленичих и се взирах в котенцето.
- Открих ги миналата нощ.
- Искаш ли да я задържиш?
- Когато спре да се кърми. И майка й вече не може да се грижи за всичките.
Александър и аз и наблюдавахме полуслепите котенца, докато майка им заспа.
- Изненадана съм, че не ни изсъска. – казах.
- Разбира, че не сме тук, за да и навредим, а за да и помогнем.
- Значи, ти се очертаваш нещо като Д-р Дулитъл, само дето хапещ.
Намръщи се на жегата ми.
- Искаш ли да имаш котенце или не?
Кимнах нетърпеливо.
Александър взе слабичкото котенце, което приличаше на малко топче прежда, в грижовните си ръце.
- Няма нищо. – каза й, докато я подаваше в ръцете ми.
Държах в ръцете си най-дребничкото черно бебе котенце, което някога бях виждала. Тя се облиза и ме погледна така все едно се усмихва.
- Мога ли да я задържа?
- Искам да имаш нещо за спомен от мен.
- За спомен то теб?
- Нещо, което да е с теб през деня.
- Това е възможно най-сладкото нещо! – казах и се загледах надолу към Готическият си подарък, който ме зяпаше с дребните си лимонено-зелени очи. – Ще я кръстя Кошмар.

16. Вампирски гост


- От къде домъкна това? – попита Били момчето, когато донесох Кошмар вкъщи. – Александър ми я подари.
- Толкова е сладка. Но ще трябва да я криеш от татко. Знаеш какво му е отношението към домашните любимци.
- Знам, само че този път не нося гущер. Това е просто котенце.
- От къде го взе? – попита тате, докато слизаше надолу по стълбите.
- Александър ми го даде.
- Не ми пука дори президента да ти го е дал. Трябва да си ходи.
- Пол, наистина е много сладко. – коментира тя, докато галеше главичката на Кошмар. – А и Рейвън определено е достатъчно голяма, за да поеме отговорността за едно коте.
- Не възрастта й е това, което ме притеснява. - предупреди той.
- Тате, не се ли доказах достатъчно, докато работех в Армстронг Травъл? Вече на съм малко момиче.
Поколеба се, докато аз задържах Кошмар пред очите му.
- Хубаво. Но ще седи в стаята ти. Не искам да я виждам да тича по кухненския плот или да ми драска канапето.
- Мерси, тате. – казах и му дадох голяма прегръдка и целувка по бузата.
- Сега да ти покажем новият ти дом. – казах на Кошмар, докато я водех към спалнята си.
Огледах стаята си. Нямах и на идея къде да я настаня.
- Имам един стар кашон в гаража, пълен с дрехи от колежа, който е просто перфектното легло за нея. – каза мама, надничайки в стаята ми. – Над инструментите е. Донеси ми го, а аз обещавам да намеря друго място на дрехите.
- Мерси.
Докато затварях вратата на стаята си, видях че Кошмар ме бе последвала.
- Веднага се връщам, бонбонче. – казах, докато я поставях отново в средата на стаята. – Отивам да ти направя легълце.
Ушите на Кошмар се изостриха, когато отиде да погледне през прозореца. Стрелна се на компютърния ми стол, после на бюрото ми. Зазяпа се в прозореца навън и започна да съска. Хванах я и я поставих на леглото.
- Веднага се връщам. Засега си поспи тук.
Когато стигнах до вратата Кошмар отново бе в краката ми, присвила лимонено-зелените си очи. Съскаше и драскаше по ботушите ми.
Вдигнах я.
- Мама, ей сега ще се върне. – целунах новото си котенце по нослето, сложих го отново на пода и бързо затворих вратата след себе си. Можех да чуя как драска по дървената врата, докато аз тичах надолу по коридора.
Достигнах до гаража накрая на пътеката ни. Стъпих на кутията за инструменти на татко, докато се протягах, за да достигна кашона. Долавях песента на щурците.
Дочух странно и настойчиво шумолене от дървото, което достигаше до стаята ми. Замръзнах.
Последва още шумолене. Можеше да е катерица. Или ако наистина бях видяла Тревър миналата нощ, вероятно можеше да е той решил да украси прозореца ми с нещо като тоалетна хартия.
Изгасих лампата в гаража и отидох на пръсти до дървото. Но сега листата бяха неподвижни. Нямаше птица. Нито катерица. Нито футболен сноб.
Поех пак към гаража и тогава видях Джагър.
Ахнах.
- Какво правиш тук?
- Просто исках да те видя.
- Мислех, че си се върнал в Румъния. – казах и отстъпих назад.
- Надявах се, че ще дойдеш с мен.
- Александър ме увери, че враждата между вас е приключила и ти си си заминал с добро.
- Това е нещо, което няма да му споменаваш. – каза той. – В противен случай не само твоята безопасност и тази на Стърлинг ще е под въпрос, но и тази на целия град.
- Целият град? – попитах.
- Не ме предизвиквай. – каза и облиза устни. – Не искаш да знаеш какво се случва, когато малко градче открие, че между тях живее вампир, които на всичкото отгоре се среща с дъщерите им.
Замръзнах. Спомних си колко Дулсвил беше въвлечен в слуховете, които Тревър бе пуснал, резултат само от малко клюки и графити. Ако градът имаше доказателство за истинската същност на Александър, не можеше да се предвиди какво биха сторили.
- Хубаво, няма да му казвам. А сега ме остави!
Джагър пристъпи към мен.
- Няма да се върна пак в гробището с теб. – оспорих го и отстъпих назад. – Ще пищя, ако трябва. Баща ми е вътре в къщата и е адвокат.
- Мисля, че няма да е нужно. Защо трябва да прекараш целият си живот, седейки в имение до чувствителен художник и да гледаш как картините му съхнат, когато можеш да обиколиш света заедно с мен?
- Няма никъде да ходя с теб!
- Е, добре сигурен съм, че можеш да ме убедиш да остана в града. Всъщност, това място започва да ми допада.
- Не те искам! Враждата ти с Александър приключи. Връщай се вкъщи вече...
- Вражда? Вече си имам други неща, за които да мисля. Александър може и да е способен да отрича кой е всъщност, но аз не мога.
Синьо-зелените му очи се стрелнаха през мен. А аз отклоних поглед, уплашена, че се опитва да ме замае отново. Тогава започна да се накланя към мен.
- Рейвън! – извика ме Били момчето от задната врата.
Брат ми се затича по стълбите с Кошмар в ръце. А Джафър отстъпи назад в секните.
- Били! Влизай вътре. Веднага! – извиках, тичайки към него.
- Какво ти отне толкова време? – попита Били. – Кошмар изпадна в нервна криза. Намерих я да дращи по вратата на стаята ти.
Изпречих се на пътя на Били. Обезумяла се обърнах, бях застанала като щит пред него. Но задният двор бе празен. Джагър си бе отишъл. Издърпах Били вътре и заключих вратата.
- Никога не съм била по-щастлива, че те виждам! – казах и гушнах силно малкото си братче и Кошмар, която бе в ръцете му.
- Какво ти има? – попита и се сви все едно имах въшки.
- Мисля, че видях торбалан.
- Гледаш твърде много филми на ужасите. – каза той.
- Понякога се чувствам така все едно участвам е тях. – отвърнах.

17. Обучаващ се вампир


Колкото мразех да се връщам на училище след пролетната ваканция, сега поне знаех, че часовете на светло ще ми донесат сигурна защита от Джагър.
Завърнах се в гимназията на Дулсвил различен човек от този, който бях преди да замина – сякаш това, че бях единствения бунтар в градчето не ме правеше достатъчно различна. Не можех да се съсредоточа в часовете, знаейки че съм посветена в тайната за вампирския свят.
Съучениците ми продължаваха да си заравят главите в учебниците и да предвиждат резултатите от предстоящия мач, докато аз драсках в дневника си нетърпелива да изчакам до залез.
Все още бях аутсайдер, но усещах, че съучениците ми свикват с мисълта, че Тревър е окончателно детрониран от кралството си. Макар че по коридора никой не ми удряше лапа, нито пък ме канеше на партитата си, същност бях получила привилегията на емотата – можех да пия вода от обществената чешма.
- Не е ли срамота, че Александър е на честно обучение. Щеше да е хубаво да можете да обядвате като двойка. – каза Беки на обяд, докато седяхме на баскетболните пейки.
- Да, щеше да е направо разкъртващо.
- Но все пак, трябва да правите нещо заедно.
- Какво ще кажеш да отидем на лятно кино(* става дума за американските кина, на които се ходи с кола)? – каза Мат, докато крачеше към пейките зад гърба ми. – Ще дават „Нежност в ковчег” тази вечер. И билета е на половин цена, ако си с костюм.
- Готино! Винаги съм искала да го видя на голям екран. Сигурна съм, че и Александър би се радвал да дойде.
- И ще видя какво става с Джени. – каза Беки развълнувано. – Мога да се облека като един от вампирите в града, да си сложа перелина.
- И изкуствени зъби! – добавих.
И точно тогава Тревър се появи на игрището с групичката му от футболни сноби. Вдигна поглед към Мат, който бе седнал до Беки.
Колкото и да ме тормозеше Тревър, за колкото и жалък да го мислех, сега почувствах лек полъх от съжаление към него. Някак си сега бе дори по-тъжен от това, че е изгубил Мат. Наблюдавах как Мат предлага на Беки сандвич.
- Радвам се, че изневери на отбора си. – казах на Мат, който ми подари топла усмивка, докато закопчаваше кафявата си чанта.

След училище, с Беки заровихме в гардероба ми, за да и намерим костюм, който да облече за киното.
- Човече, тук има доста черно. – каза, докато и хвърлях дузини от панталони и блузи, от които да си избере.
Беки пробва черен чорапогащник, черна минижуп и дантелено черно потниче.
- Перфектно. Аз ще съм в частта от бандата вампири, които се опитват да превърнат Джени. Имам нужда само от екипировка.
Чух как мама отби SUV-а си (*Пътническо превозно средство, което комбинира възможностите за превоз на товари и гъвкавостта на пикап, с пространството за превоз на пътници на ван или комби) по алеята ни към гаража и с Беки се затичахме, за да я посрещнем на вратата.
- Можеш ли да ми дадеш аванс от джобните? – попитах набързо.
- Успокой се. - посъветва ме. – Няма ли поне едно „Здрасти” за получа?
- Здрасти. – отвърнах. – Сега, ще ми дадеш ли аванс от джобните?
- Надявам се, че този път няма да поръчваш тостер „Здравей, Прилепче”( Hello Batty) по eBay. Мислех, че сме си говорили по този в...
- Искам да се изруся.
- Да се изрусиш? – попита шокирана. – Ще съсипеш прекрасната си черна коса?
- Но, за да завърша костюма си трябва да съм руса.
- В пиеса ли ще участваш?
- Нещо от сорта.
- За училище ли?
- Не, просто ми трябва помощта ти.
- Е добре, имам няколко перуки останали от колежа, бяха в кашона, който изпразнихме, за да настаним Кошмар. Помня, че имаше една кестенява. Но май имаше и една руса.
- Може ли да отидем да погледнем? – помолих я.
Мама с нежелание остави чантата си на кухненския плот и ние с Беки я последвахме нагоре към спалнята на родителите ми.
Тя зарови в старата чанта за пазар от Harrod's(* намира се в Лондон, и е едно от най-големите места за пазаруване наред с Мейсис (Macy’s) в Ню Йорк)
- Ето я! – възкликна все едно е открила заровено съкровище и ми подаде потъмняла от времето руса перука. – Носех я в колежа. Баща ти я обожаваше!
Прибелих очи.
- Ще ми трябва и бяла рокля. – признах си.
Тя ме погледна, доволно, сякаш дъщеря й бунтар, най-сетне я бе помолила да носи перли.
- Ще видим какво можем да намерим. – отвърна радостно.
Тя извади от една кутия чифт блестящи панталони от деним с кристали.
- Можете ли да повярвате, че някога съм носела това? – попита и ги задържа върху плисираната си пола Ан Тейлър.
- Имам бяла блузка. – каза.
- Ах. Ето я и бялата ми пола тип „балон”.
- Перфектна е.
Мама натика перуката на главата ми и задържа дрехите пред мен.
- Изглеждаш като тийнейджърска моя версия. – каза нежно.
Хвърлих полата и блузата за пране, и с Беки се върнахме в стаята ми.
- Ще ги разбием! – казах. – Но се нуждаем от още едно нещо, за да довършим костюмите си.
Претърсих чекмеджетата на скрина си, рафтовете на гардероба и кутиите под леглото.
Хелоуин бе минал преди месеци и сега в град като Дулсвил бе по-лесно да намериш фалшива чатна Прада, отколкото фалшиви зъби.
Разочарована заблъсках по вратата на Били. Той я открехна леко и подаде подобната си на Чарли Браун глава навън. Едва виждах как Хенри пише нещо на клавиатурата на компютъра на брат ми.
- Да си ми вземал вампирските зъби? – обвиних го.
- Защо да искам гадната ти слюнка в близост до мен? – каза Били и понечи да затвори вратата.
- - Е добре де, не мога да ги намеря, а ми трябват за тази вечер. – започнах да го убеждавам, натискайки вратата, за да остане отворена.
Хенри втурна към вратата.
- Аз имам няколко. – предложи ми. – Никога не съм ги използвал.

Хенри и Били караха колелата си, а аз ги следвах заедно с Беки на моето. Сигурно сме били забележителна гледка, докато карахме към къщата на Хенри на края на Оукли Уудс(* Дъбовата гора) – две бунтарки и двама идиота карат рамо до рамо.
Оставихме колелата си в алеята водеща до гаража на къщата на Хенри и влязохме в къщата в колониален стил и пет спални.
Бяхме посрещнати от иконома, който сгъваше прането.
Изкачихме се нагоре по древното дървено стълбище до стаята му. На вратата му висеше табела „Забранено за хипита”.
- Това ми харесва. – казах.
Пружини лежаха като изтривалка на пода, а милиони стари ключалки опасваха вратата му.
- Какво криеш вътре? Тайните рецепти на храната в училищния стол? – попитах.
След като отключи и издърпа всички райбери, стъпи на изтривалката. А вратата на стаята му внезапно се отвори.
Хенри имаше повдигнато легло и металическо син компютър под него. Звездички блещукаха от тавана и бях сигурна, че са подредени в точните съзвездия. Подвижната слънчева система висеше от вентилатора на тавана му. Телескоп стоеше до прозореца.
Плъзна вратите на гардероба си, достатъчно голям, за да можеш да влезеш в него цял, и отвътре се откриха прилежно подредени, чисти, пластмасови кутии за обувки.
- Пет долара и ще ти дам да ги пробваш. – каза и посочи към кутиите.
На всяка кутия имаше етикет: Акне, Кръв, Пъпки, Повръщано, Белези.
- Кой би искал да има повече пъпки? – попитах.
- Имам и разни миризми. – каза, докато отпуши една стъкленица и ми я тикна под носа.
- Гадост! – казах и се опитах да я разкарам от лицето си. – Смърди като тоалетната след като Били я е използвал.
- Млъквай! – каза брат ми.
- Понякога я изливам малко от нея на стола на г-жа Луис – каза той, гордо. – Огледай се. Наредил съм всичко по азбучен ред.
- Трябваше да се досетя.
С Беки извадихме парите си и заредихме джобовете си с разни гадни на вид бонбонки.
Когато свършихме с това, Хенри задържа една кутия пред мен, все едно държеше Свещения Граал. Отвори кутията и от вътре се показаха две съвършени копия на човешки зъби.
- С лепилото излизат 7 долара.
Знаех, че имам само 6 в портмонето си.
- 5 долара и една дъвка. – предложих му.
- 6. И твоя снимка от училище. - пазареше се той.
Погледнах сурово към него, а после и към Беки.
- Но ти я надписа за мен! – каза тя.
- Моля те. – умолявах я и премигах с тъжни като на кученце очи.
Тя отвори портмонето си и подаде снимката на Хенри.
Аз му връчих парите и си тръгнах преди да си промени мнението.
Поех за среща с Александър, по пътя видях родителите ми в кухнята, да оправят сметките.
- Тази вечер ще изляза с приятели и може малко да закъснея. – уведомих ги.
- Тази вечер ти беше за учене. – каза майка ми.
- Знам, но ще ходим на лятно кино. – казах с усмивка.
- И защо не почакате до уикенда? – попита мама.
- Защото днес, ако си с костюм ти излиза на половин цена. Беки и Мат също ще дойдат.
- Беки? – попита мама изненадана.
- Да, малката ми Беки. Това ще е първото ни излизане по двойки. Освен това, вече си написах домашните пък и без това ще се приберем преди вечерния час.
- Изглежда си си подготвила всички извинения. – каза тате.
- Ще мия чиниите щяла седмица. – казах на мама. – И татко, ще ти измия колата.
- Последният път като ми ми колата, я налепи с лепенки на „Злите Вещици”(* Wicked Wiccas).
- Но трябва да признаеш, че стана готино.
- И последния път, в който ми чиниите счупи порцелановия чайник на баба. – напомни ми мама.
- Добре. Значи имаме сделка. – започнах. – Ще отида да гледам филм, а вие ще си спестите неприятностите като не ви замествам в домашните задължения.
- Как така се обърнаха нещата? – зачуди се тате, докато аз излизах през входната врата. – И когато свършиш с русата перука, я върни, майка ти си я иска обратно.

Прехвърлих раницата си пълна само с неща от „Нежност в ковчег” през рамо и грабнах кутия с чесън на прах от кухнята. Стисках го здраво в ръка, все едно държах спрей за самозащита, докато вървях към Имението. Ако Джегър изскочеше от някъде, имах с какво да се защитя.
Осени ме познатото чувство, че някой се спотайва, когато завих на ъгъла към Бенсън Хил. Видях шумоленето на храстите и руси кичури прокрадващи се през клоните. Поех си дълбоко дъх, внимателно отворих кутията с чесън на прах и я хвърлих право в храстите.
- Ауч! – извика мъжки глас от храстите.
- Какво правиш? – изкрещях му.
- Видях те, че идваш насам и исках да се уплаша. – каза, докато разтриваше раната си.
- За това трябва да се криеш. Лицето ти само по себе си може да плаши, ти си същински Франкенщайн.
Грабнах кутията с чесън от тротоара и я прибрах в чантата си. Отминах, а тревър продължи да ме следва, докато се приближавахме все повече до портата.
- Наистина вече нямам време за теб. – казах. – Ще ходя на лятно кино. – казах и се промъкнах през открехнатата метална порта.
- Имаш доста точен удар. Трябва да се пробваш в отбора по баскетбол. И кажи на готическото си гадже, - извика. - че ако иска може и него да приемат, все ще намерят за какво да използват момче-прилеп.
Оставих Тревър и тръгнах по пътеката за вилата, когато едвам го чух как си говори в някого пред портата. Обърнах се и видях моята Немезида(* гръцка богиня на отмъщението) в гръб близо до мъж с бяла коса.
Спрях. Джагър и Тревър? Опасно дуо.
Спуснах се надолу по пътеката и се скрих зад един храст точно до портата от ковано желязо.
- Хей, внимавай пич! – извика Тревър. Сигурно в тъмното се бе блъснал в него.
Само можех да си представям ужаса на Тревър, от това да види бледия, татуиран, с множество пиарсинги – Джагър, вървящ си сам по мрачната улица. Не бях сигурна дали Тревър ще го удари или ще хукне да бяга.
- Съжалявам. – каза Джагър със спокоен глас. – Не те видях.
- Тук е толкова тъмно. – продължи, сменяйки тежестта си на другия крак.
- Да, вероятно Стърлинг са изкъртили лампите.
Джагър се засмя.
- Това момиче, което вървеше в теб, гадже ли ти е? – попита той.
- Рейвън? Тя е моят кошмар. Не, тя излиза с позьорчето, което живее в тази вила. Никога не съм те виждал наоколо преди... – каза той, докато го разглеждаше критично.
- Аз съм просто посетител. Приятел съм на Стърлинг.
- Приятел? Не знаех, че те имат приятели. – засмя се той. – Добре ще е, ако го хванеш преди да са отишли на лятното кино.
- Лятно кино? – попита Джагър.
- Да. Построено е на антична гробищна земя. – прошепна сякаш разбулваше тайна. – Чувал съм, че късно вечер можеш да видиш призраци да си похапват пуканки.
- Гробищна земя? – попита Джагър разсъждаващ на глас. – Идеално.
- За какво? – попита Тревър объркан.
- Ъх... за ритуално посвещаване в клуб. – смотолеви Джагър. – Много специален клуб... Може за в бъдеще и ти да се присъединиш.
- Благодаря ти все пак, но футбола ми отнема цялото свободно време. Освен това Стърлинг не ми се връзват като причислени към клуб.
- Той вече е член. Сега трябва да убедя Рейвън да се присъедини. Може да ги изненадам. – каза Джагър. – Можеш ли да ми посочиш на коя посока се намира киното.
- Последвай ме. – каза новият съюзник на Джагър. – На път ми е.

Докато те вървяха заедно, устата ми бе застинала в недоверие.
Джагър планираше да проведе заветната си церемония тази вечер в киното, а момичето в нея щях да съм аз!
Нуждаех се от план и то бързо.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да мисля. Ако откажех двойната среща, Джагър можеше да се върне в нас, което само щеше да постави семейството ми в опасност.
Нямах достатъчно време, за да намеря начин да отпратя Джагър с добро, без да завърша като негова вечеря. Защо не можеше просто аз и Александтр да се порадваме на филма, заедно? Както в „Нежност в Ковчег”, която повтаряше ситуацията, която ми предстоеше да изживея - филма за вампира Владимир Ливингстън(*Vladimir Livingston), който се опитва да спаси невинната, смъртна, нищо не подозираща Джени от дълбините на мрачния Подземен свят(*Underworld).
И тогава идеята ме осени.
Джагър планираше да вземе за жена тази вечер? Но нямаше да може. Не и ако някой друг вече го е преварил.

18. Нежност в ковчег


- Трудно е без огледало. – отбелязах аз, неспокойно в стаята на Александър, докато непохватно се опитвах да залепя фалшивите вампирски зъби върху моите. Саундтракът от Нежност в ковчег звучеше силно на заден план. – Прави ли са? – усмихнах му се със секси вампирска усмивка.
- Уоу! – каза той, впечатлен. – Сигурна ли си, че са пластмасови? – Той ги докосна с пръсти. – Изглеждат толкова истински.
- Внимателно. Не са засъхнали. – казах рязко аз.
- Защо си толкова нервна? Това е просто филм.
- Но не е. Трябва да ти кажа нещо. Обещай, че няма да ми се ядосаш.
- Добре. Замесено ли е друго момче?
- Да, но не е това, което си мислиш. Джагър още е в Дулсвил.
- Откъде знаеш? – попита той, шокиран.
- Видях го. – признах аз.
- Къде?
- Пред Имението с Тревър.
- Тревър? Това е последният човек, с който трябва да разговаря.
- Е, видях Джагър снощи до къщата ми. Но той ме предупреди, че ако ти кажа, ще разкаже на всички за теб.
- Бил е до къщата ти? – попита той, ядосано. – Нарани ли те?
- Не. – уверих го аз. – Но го планира, довечера, на лятното кино. Тревър каза на Джагър, че е построено върху свещена земя и Джагър склони Тревър да му го покаже. Преди, Джагър ме искаше, за да те хване. Сега мисля, че ме иска за себе си – освен ако е убеден, че вече съм променена.
- Но…
- Ще си ми нужен, за да го убедиш.
- Но това означава…
- Както във филма Владимир спасява Джени. Ще бъде толкова романтично.
- Не знам дали ще мога.
- Трябва. Нямаме друг избор.
Целунах го с уверяваща целувка.
- Всичко ще е наред. Довери ми се.
Бухнах косата си. Завъртях се и представих облеклото си.
- Как изглеждам?
- Харесваш ми като блондинка. – каза той, разсеяно.
- А ти приличаш на Владимир. – направих му комплимент, докато приглаждах черния му костюм и опънах черното му наметало.
- Приличаш точно на Джени. – каза той.
- Но искам сама да се убедя.
Грабнах чантичката ми от леглото му, отворих я и бръкнах вътре, търсейки пудриерата на Руби.
Александър се хвана за стомаха.
- Не се чувствам много добре.
- Нервен си. Обещавам, че всичко ще бъде наред.
- Аз наистина не...
- Почакай малко. – казах аз, тършувайки за ментово бонбонче.
- Какво е това? – попита той, отвратен, когато му го предложих.
- Просто ментов бонбон. – отговорих аз. – Нямате ли ги в Румъния? Успокоява стомаха.
- Махни го от мен. – каза той, отказвайки бонбона и се отдръпна назад.
Тогава помирисах нещо странно, идващо вътре от чантата ми.
Бръкнах вътре, и заровена под портмонето ми и голямо пакетче носни кърпички, беше причината.
- О, не! Чесновият ми прах. – казах аз, държейки пластмасовата кутия пред него. Капакът беше отворен.
- Махни го! – каза той, държейки се за стомаха.
- Съжалявам! – казах аз, тършувайки и отстъпвайки от него.
- По-далеч. Например в Юта!
- Не исках да – извиних се аз.
Призрачно бялото му лице стана още по-измъчено с всеки дъх, който си поемаше.
Отворих таванския прозорец и изхвърлих пластмасовата кутия, силно колкото можех, надалеч в нощното небе.
Александър продължаваше да се отдръпва от мен, а дишането му още повече се затрудни.
- Ще изхвърля чантата си, ако трябва.
Но той не каза нищо, докато се задъхваше за въздух.
- Джеймсън! – извиках аз, но саундтракът към Нежност в ковчег звучеше прекалено силно, за да ме чуе някой.
Изтичах от стаята и надолу по таванските стълби.
- Джеймсън! – проплаках аз. – Джеймсън! – Не чух и звук като препуснах през втория етаж. Прехвърчах надолу по главното стълбище. Защо трябва да живее в такава голяма къща?
Влетях през кухненската врата и намерих Джеймсън да поставя съдовете в съдомиялната.
- Александър! – задъхах се аз. – Беше изложен на чесън! Обади се на деветстотин и единадесет!
Очите на Джеймсън се уголемиха повече от обичайното, карайки ме да чувствам още по-ужасена от трагичното състояние на ситуацията. Но после се овладя и отвори вратата на кабинет.
В шкафа се намираше противоотрова. Джеймсън ми подаде инжекцията.
- Трябва да го инжектираш в крака му. – нареди той.
- Аз ли трябва? – казах аз, шокирана.
- Докато се изкача тези стълби, г-це Рейвън, може да е прекалено късно.
Грабнах инжекцията от тънката му ръка и побягнах.
Сърцето ми препускаше, докато изкачих главното стълбище, несигурна, че стигна до Александър навреме.
Втурнах се в стаята и намерих Александър да лежи по гръб на леглото си, кожата му посиняваше, а очите му опустяваха. Дишането му беше незначително.
Спомних си, когато гледах Криминале (*Pulp Fiction). Как нервният Джон Траволта вдигна ръка и заби инжекция в спрялото сърце на Ума Търман. Зачудих дали ще мога да съм толкова смела.
Поставих треперещата си ръка на бедрото на Александър и вдигнах инжекцията.
- Едно. Две. Три. – Прехапах устна и забих инжекцията в крака му.
Изчаках. Но Александър не помръдна. Колко време отнема? Бях ли закъсняла?
- Александър! Говори ми! Моля те!
Внезапно, Александър седна, скован, очите му широко отворени. Пое си дълбоко дъх, сякаш изсмука всичкия кислород от стаята.
После издиша и тялото му се успокои.
Погледна към мен с изтощени очи.
- Добре ли си? – попитах аз. – Не исках да...
- Трябва ми – той се опита да каже.
- Кръв? – попитах аз, загрижена.
- Не. Вода.
Точно тогава Джеймсън влезе в стаята с висока чаша.
Поднесох чашата към устните му. Александър бързо я изпи. С всяка глътка очите му се оживиха.
- Лицето ти изглежда почти бледо отново. – казах аз, нетърпеливо.
Джеймсън и аз въздъхнахме с облекчение, когато Александър се съвзе.
- Защо си носиш чесън? – най-накрая попита Александър.
- В случай, че Джагър ме навести.
- Джагър? – попита Джеймсън, разтревожен. – Той е тук?
Александър и аз кимнахме.
- Тогава да не отиваме? Г-ца Рейвън в безопасност ли е?
Улових ръката на Александър.
- Батман ме спаси от злото си отмъщение. И довечера пак ще го направи за добро.

Най-близо до лятното кино в Дулсвил съм била, когато с Беки бяхме в началното училище. Седяхме извън ограждащата стена и гледахме блокбъстъри на крехката трева, ядейки пуканки и бонбони, които си носехме от вкъщи. Ако имахме достатъчно късмет посетителите щяха да са пуснали филмовите говорители на пълна мощност. Ако не, с Беки щяхме да си осигурим собствен диалог и да се забавляваме, докато пазачът ни изпъди.
Никога и в най-необузданите ми фантазии не си представях, че Беки и аз ще караме през вратите на Дулсвилското лятно кино с двете ни гаджета.
Когато слуховете, че Дулсвилското лятно кино е било построено върху древно гробище, започнаха, бяха принудени да го затворят. Но единственото, което копачите разкопаха бяха червеи и киното наскоро пак отвори врати. Ароматът на прясно боядисано се смесваше с нощния въздух. Металиково сиви говорители висяха прави до пристигащите коли. Жълто-бяла закусвалня и пикник маси стояха на петдесет метра зад последно паркираната кола.
Докато Александър караше Мат, Беки и мен през паркинга, двойки носеха домашно направени наметала и пригладени назад коси, докато малки деца сe забавляваха по пижами и с крила на прилеп висяха по капаците и таваните на колите. Съученици от дулсвилската гимназия носеха черни тениски и джинси. Беше очевидно, че никой друг освен Александър и мен всъщност не беше гледал филма. Александър и аз бяхме единствените посетители, които дойдоха облечени като Владимир и Джени; всички знаеха само че филмът е за вампири, затова носеха черно. Киноманите ни зяпнаха, докато карахме през тълпата.
Намерихме си място в задната част на лятното кино и четиримата излезнахме от колата, за да решим какво да си вземем от закусвалните.
Имах други неща, за които да мисля, освен пуканките. Докато тримата обсъждаха „с масло или без масло”, аз обиколих на пръсти паркинга. Джагър можеше да е навсякъде, чакащ да забие зъбите си във врата ми.
Александър ме намери да претърсвам храстите.
- Ела. – каза той, водейки ме към колата. – Той развали достатъчно от забавлението ни. Трябва поне да се опитаме да се забавляваме. Огледай се. Тази вечер не сме отхвърлените. – каза Александър и ме притисна. Беше прав. Погледнах към тълпата, по-голяма от тази, която беше на Приветстващото в квартала парти на Александър.
- Това е готино. – казах, забравяйки за момент надвисналата опасност.
Мат и Беки се върнаха с пуканки и напитки. Кадрите на прожекция започнаха и ние влезнахме в колата – Мат и Беки на задната седалка, а Александър и аз – отпред.
Незабавно заключих вратите.
- Какво правиш? – попита Мат. – Това е лятно кино.
- Предпазвам ни от сганта. – казах аз.
Точно тогава малко момче със сламки на кучешките си зъби залепи лицето си на прозореца ми.
- Виждате ли! – казах аз, като всички се засмяхме. Наклоних се към прозореца, изцъклих очи и показах вампирските си зъби.
Момчето зяпна и сламките му паднаха на земята.
- Мамо! – проплака то и избяга.
- Това беше много лошо. – смъмри ме Беки.
- Но смешно. – подкрепи ме Мат.
Дъвчехме снаксовете и се прегърнахме, когато рекламите свършиха и филмът започна. През цялото време с Александър поглеждахме неспокойно навън за някаква вампирска активност.
- Не мисля, че мога да го направя. – прошепна Александър, когато ме хвана фокусирана върху пикник масите вместо към кино екрана.
- Разбира се, че можеш. – Можех да видя безпокойството в очите му. Наклоних се и го целунах по устата.
- Хей, не виждаме. – казаха Мат и Беки.
С Александър се засмяхме, с голямо успокоение над напрежението, което се бе загнездило в нас. Сгуших се до него и за малко забравих за Джагър. Отдадохме се на момента и Александър и аз цитирахме репликите от филма заедно.
Три четвърти от филма, на момента, когато вампирът Владимир водеше Джени на гробищна сватба, екрана стана жълт и филма спря и се разпадна. Можехме да чуем пляскане.
Тълпата започна да вика:
- Баауу!
- Е, стига де. – чух да казва Мат.
- Това е конспирация, която да ни накара да си купим още пуканки. – казах аз.
Излезнахме от колата и се протегнахме.
- Май съм жаден. Вие искате ли нещо? – попита Мат.
- Не, но благодаря все пак. – казах аз.
- Ще дойда с теб. – предложи Беки. Мат улови ръката й и тръгнаха към закусвалнята.
- Трябва ли се безпокоим за тях? – попитах аз, чувствайки се разтревожена.
- Джагър иска теб, не футболна двойка.
Огледах се наоколо. Сърцето ми започна да препуска.
- Започвам да се безпокоя. – казах аз.
- Защо не се отпуснеш в колата. Аз ще пазя.
Отворих предната врата, скочих вътре и бързо я заключих.
Обърнах се да заключа и пасажерската врата и ахнах.
Джагър седеше до мен!
- Мислеше си, че няма да те позная с руса коса. – подигра се той.
Опитах се да отворя вратата, но той грабна ръката ми.
- Дойдох да взема онова, което не можах преди. – каза той гледайки в очите ми, а зъбите му в готовност. Блъснах го, когато чух удари по прозореца ми. Погледнах и видях Александър, разярен.
Опита се да отвори вратата ми, докато аз отчаяно се борех да се предпазя от зъбите на Джагър.
Обезсърчен, Александър изтича от другата страна, Джагър веднага заключи всички врати.
- Помощ! – проплаках аз, блъскайки го на ръка разстояние.
Александър се върна до моя прозорец, свивайки юмрук, за да счупи стъклото, когато успях да изпъна краката си срещу Джагър. Протегнах ръката си към прозореца, пръстите ми достигаха до колкото могат и едва докосваха ключовия механизъм. С всичка сила успях да повдигна копчето с показалеца си.
Вратата ми изведнъж се отвори, но Джагър ме дръпна от пасажерската врата преди Александър да се добере до мен.
Измъкна ме от колата и се насочи към задната част на лятното кино.
Но преди Джагър да стигне изхода, Александър ни догони и улови ръката му.
- Пусни я – заповяда той – преди да аз...
Хватката на Джагър остана здрава около китката ми.
- Дойдох да направя онова, което ти никога не успя да направиш. – каза Джагър.
- Какво има предвид? – попитах аз.
Александър проблесна зъбите си към Джагър и застана помежду ни.
- Не ме карай да направя това пред тези хора. – каза Александър, сочейки към няколко посетителя на разстояние, които ни гледаха с любопитство.
Отдръпнах се настрани извън обхвата на Джагър.
- Това никога няма да стане. – продължи Джагър. – Сестра ми просто искаше да бъде като всички нас. Можеше да има всеки. Но ние избрахме теб! А ти я остави съвсем сама!
- Знаеш защо. Никога не съм мислел да нараня нея или семейството ти. – защити се Александър.
- Ще направиш същото с Рейвън. Наистина ти никога не си бил като нас. Може да отричаш кой си – изкрещя Джагър – но аз няма да отрека кой съм!
Изтича към мен и грабна ръката ми, когато Александър улови другата ми.
Тогава Джагър показа зъбите си и нападна към врата ми.
- Прекалено късно е! – Изкрещях аз, навеждайки се. – Александър вече ме има. – Наведох се и ухапах ръката на Джагър.
Внезапно лампите угаснаха и филмът започна отново. Вампирът Владимир водеше за ръка Джени през гробището. Банда вампири ги следваше, опитвайки се напразно да спре церемонията и да вземат момичето за себе си.
Джагър изви от болка, докато избутах Александър към кино екрана.
Александър се противопостави.
- Къде отиваш? Не можем да се обърнем с гръб към него.
Погледнах към екрана. Владимир водеше Джени към гробовете.
- Нямаме много време.
Но Александър са вторачи в Джагър, чието бледо лице се зачерви.
- Както го планирахме. Моля те, довери ми се. – Умолявах го аз, дърпайки силно ръката му.
Александър погледна през рамо. Джагър се беше насочил право към нас.
Виждах Беки и Мат да идват през паркинга с напитки в ръце.
- Хей, какво става? – попита Беки като се приближи.
- Не мога да говоря сега, но влизайте в колата и заключете вратите! – заповядах аз.
Ядосаният Джагър се таеше зад нас.
- Какво прави Рейвън? – Чух да казва Беки, когато с Мат влязоха в Мерцедеса.
Александър и аз застанахме пред кино екрана и отраженията ни се показаха в „Нежност в ковчег”.
Посетителите започнаха да викат.
- Какво става?
Погледнах към тълпата, но не можах да видя Джагър.
Тогава го забелязах да се навърта около едно семейство само на петдесет крачки от нас. Когато улови погледа ми, тръгна право към нас.
- Побързай! – извиках аз. – Нямаме много време!
Когато Владимир повдигна любимата си Джени, аз поставих ръцете си около врата на Александър. То ме повдигна.
Тълпата извика, пляскайки и свирейки с клаксоните, като действахме както във филма зад нас.
Можех да видя с ъгълчето на окото ми, че Джагър беше само на няколко крачки идващ за мен.
- Както във филма. – прошепнах аз.
Александър неспокойно погледна в очите ми. Стиснах юмрук, готова за това, което щеше да се случи.
- Ухапи ме, Александър! – проплаках аз. - Ухапи ме!

Джагър ни достигна. Александър постави устните си на врата ми точно както вампира на екрана направи на годеницата си. Почувствах лек натиск върху плътта си. Хванах врата си и извиках. Главата ми увисна назад, тялото ми лежеше отпуснато в ръцете му. Сърцето ми запулсира извънредно, сякаш биеше за двама ни. Почувствах топлата червена течност стичаща се по врата ми, аромата на кръв насити въздуха около нас. Александър вдигна гордо глава, копирайки вампира на екрана, който държеше годеницата си в ръцете си, червена струя течеше от вампирските устни и на двамата.
Тълпата изръкопляска.
Погледнах към Джагър, а синьо-зелените му очи сега бяха червени от гняв. Александър внимателно ме пусна.
Бях замаяна. Изправих се на крака, държейки червено изцапания ми врат като течността струеше по ръката ми. Когато камерата се направи по-близък кадър на лицето на Джени, аз погледнах към Джагър с лукава усмивка и блеснах вампирските ми зъби. Той започна да вие с толкова ярост, че тялото му се тресеше, но ревът му беше заглушен от виковете на публиката и сигналите от клаксоните на колите.
Не остана нищо, което може да причини на Александър, нищо, което да му отнеме.
Очите на Джагър почервеняха още повече, той облиза зъбите си, а мускулите му се напрегнаха. Оттегли се в мрака и изчезна.

Много е добро

лелеее невероятно еее :kisss: :love: :bravo: :obi4amte: :cvetq:

якичко