Моите неща ( ако ви харесва мрака)

First topic message reminder :

1*

Там от кориците на всяко списание, те гледа моето перфектно лице!
Там в началните пет страници, е описана историята на живота ми !

Припев:

Защото милиони години живях и милони години се скитах.....
И с всяка следваща все повече губех човеското в себе си !
Единствено ти, знаеше че кръвта във вените ми е черен катран!

Виж! Всички глупави смъртни !
Падат в краката ми, крещейки моето име !
Аз съм всичко, от което те имат нужда ....
Красиво лице, което да им обещава приказка от екрана !

А единствено ти знаеше..........

Припев:

Че милиони милиони години живях и милони години се скитах.....
И с всяка следваща все повече губех човеското в себе си !
Единствено ти, знаеше че кръвта във вените ми е черен катран!

Сега, когато свалих всички маски, зад които нощните създания криеха ликът си .........
Сега, когато съм навсякъде ! Издавайки всяка кървава тайна от нашият свят!
Сега всички знаят истината !
И сега, колкото и да бягаш не можеш да се скриеш !
Сега можеш да четеш от списанията за мен, като всички глупаци !

Припев:

Защото милиони години живях и милони години се скитах !
А ти Създателю, така спокойно ме остави !
Ти единствен знаеше че кръвта във вените ми е черен катран ........

Аз съм във задният двор на бялата ни къща.
Люлея се на люлката и се смея от сърце.
Мама ми маха с ръка и се усмихва нежно.
Няма нищо, което да ме накара да треперя.
Слънцето грее весело в небето.
Вятъра си играе с моята медно руса коса, но едно чувство неканено, забравено, проклето изгори до болка моята детска душа.
Мама ми изкрещя да бягам. Очите й бяха пълни със страх и сълзи.
Някой отне слънцето от небето, вятъра грубо разкъса моите коси.
Птичките се превърнаха във насекоми, които накацаха труповете на моите познати, на моите приятели, на моите детски мечти....
Миризмата на кръв и човешка урина се разнесе из въздоха, като отровна мъгла пропита със ужас и сълзи.
Кръвта оплиска бялата ми рокля, а люлката падна стъпкана на прах в калната, пропита от нещастие земя.
Тогава го видях и заридах от болка.......
Видях красивото лице на смърта....
Той приличаше на луната извисена в небесата.
Приличаше на морето мрачно през ноща.
Приличаше на гарван, а очите му зловещи ..... в тях нямаше нито милост, нито пощада, нито душа...
Идваше към мен и леко се усмихна. Едва ли ти, можеш да си представиш красотата на Смъртта.
Захвърли ножа на кървата земя и протегна към треперещото ми тяло ръка.
Исках да извикам, но нямах сили. Исках да го моля, бях готова да се унижа!
Исках да плача, исках да можех .....срещу Смъртта да вдигна ръка.
И ето.....
Слънцето изгрява отново, а насекомите станаха красиви цветя.
Птици няма, както и хора....
Останах сама насред пустоща.

Супер е :bravo: Много добре си ги написала :bravo:

Браво! Давай още!

Ти си някъв уникален талант. Мила,свалям ти шапка. Продължавай да пишеш, защото определено можеш.

Мислиш се за умен?! Е, не си !
Чета в очите ти мръсните лъжи ....
А това ме убива! Разяжда ме !
Нужна съм ти... ела и вземи, каквото искаш !

Не разбираш ли, винаги съм държала картите ти беше просто моя марионетка!
Хайде! Излъжи ме пак, все още се забавлявам докато те слушам!
Все още си моето любимо пухено мече, а аз твоята жестока принцеса....
Не е трудно да предвиждам всеки твой ход, но моля те, не се заблуждавай, че щом се усмихвам всичко е наред.

Хайде! Не се стеснявай ... говори ми още!
Разкажи ми за мен самата, за това, което бях, което съм и което тепърва ще стана !
Казваше, че ти единствен ме познаваш....
Но знаеш ли ? Открих, че искрено умееш да ме забавляваш!
Никога не съм била съвършено добра, нито съвършено лоша!
Но явно е време да взема страна, която ще ти коства живота...
Всеки ден заспивах с мисълта, че ти все повече се променяш, а аз не искам и не правя нищо.
Всеки ден те гледах да летиш в небесата, без да мислиш и да учвстваш...
Страхувам се, че крехките ти крила най- накрая ще се пречупят, а когато се окажеш твърде високо, не бих могла да те спася.

Преди да те изгубя бях силна и смела и не се боях, да пожелая да докосна небето.
Сега, когато липсата ти витае навсякъде околко мен, се боя дори да слушам дъжда от страх, че той ще проникне в моята разрушена и изгубена увереност и ще я накваси със страх от всичко, което иска да се доближи до мен и да ме стопли.
Това, че те няма ме разтройва, дори, когато се опитвам да се справя, заради тези, които се тревожат за мен! Това, че не те виждам на закуска, както през последните десет години ме убива, и всяка сутрин я пропускам под претекст, че бързам за училище, бягайки от спомени, с които все още не мога да се справя!
Това, че всяка вечер, подреждайки чинийте на масата, по навик слагам една и за теб, всеки път , ме кара да избухвам в сълзи, безсилна пред кухата дупка, която зее на мястото на сърцето ми.
Знаеш ли, че той вярваше в теб, толкова силно, колкото сега вярва, че аз пак ще събера ума си и ще спра да крещя на сън името ти, докато плача така, сякаш сълзите ми не достигат, за да утешат болката.
Знаеш ли, че и той си мисли за теб, и често изведнъж става тъжен, когато кучето ни се затича към вратата, така както правеше, когато те посрещаше с весел лай.
Знаеш ли, само заради човека, който ни отгледа си заслужава, да поемам дъжда и да пресушавам сълзите, дори когато има дни, в което единственото, което ме държи, е мисълта, че мъката ще отихне, когато дойде ноща, когато мога да те докосна в съня си и да ти разкажа, какво ново се е случило с нас, докато теб те няма.
Сигорна съм, че не би ми повярвал, ако ти кажа, че намразих утрото, защото то ме отдалечава от образа ти и .......Господи, толкова се боя, че един ден, няма да си спомням лицето ти, че колкото и да се напрягам, няма да усетя аромата ти и няма да чуя гласа ти! Нали, няма да се случи ? Нали?
Ако сега, можеше да ме видиш, съм сигорна, че щеше да се гордееш с мен, понеже аз се научих да ставам от леглото и да се обличам, и дори, понякога да се усмихвам.......
Сприятелих се със самотата и се научих да живея със съжалението, че чина ти ще остане празен и тази и следващата година, макар че отначало не можех да вляза в час, заради това, че те виждах седнал на него, весело усмихнат, да ми говореш нещо, а илюзията беше толкова истинска, че бях готова да се затичам, за да прегърна и никога отново да не те пусна от страх, че ще се стопиш в прашинките, които се разпръскват по светлината.
Всеки ден се срещам със старите ни приятели, които ми се усмихват сковано, така сякаш не знаят какво да ми кажат, осен да попитат дали съм добре.
И знаеш ли, вече спрях да се изпитвам гняв, защото макар че болката от това, че те изгубих ме преследва, където и да ида, в сърцето си знам, какво е да обичаш и макар, че никога не ти казах, какво е най- голямото ми желание, ти трябва да знаеш, че моето желание бе ти, и аз и за миг не мога да си помисля, че чистотта на любовта, която ни крепеше е оставила след себе си само рани., давайки ми любов, ти ми даде света правейки го красив и топъл, а сега се моля само, да не ми отнемеш правото да те сънувам..... и да те обичам, така както те обичах, преди смърта да раздели ръцете ни.