Учейки те да обичаш!

First topic message reminder :

Дано да ви хареса.



Предложението му дойде като гръм от ясно небе. Никога през целия си живот, колкото и отчаяно влюбена да бях в Саске Учиха, не бях очаквала той да падне на колене с пръстен и да изрече заветните думи пред всичките ми приятели. Помня, веднъж бях сънувала този момент, много отдавна, когато бях още дете, и в очите му имаше сълзи на радост, очакване и... любов. Искрена, силна, вечна любов, същата, която аз изпитвах към него. Но това беше сън, а реалността беше друга. Да, той падна на колене, извади красива кадифена кутийка, в която блестеше диамантен пръстен и всички наоколо ахнаха и застинаха в очакване на отговора ми, но очите му, те бяха празни. Нямаше я онази любов, онзи трепет, онзи блясък, но аз бях толкова развълнувана, толкова замаяна, че обърнах внимание на това чак след като беше вече твърде късно.
-Саске, аз наистина не очаквах да го направиш.-казах аз, очаквайки дълго и подробно обяснение в любов, описващо точния мотив на предложението му, но получих само мълчание.
-Просто казвах, че е толкова нетипично за теб...
-Хн.
Приближих се да го целуна, надявайки се, че действията му ще са по-топли, и когато устните ни се доближиха, аз го усетих-вкуса на новия си живот, студен, безчувствен, самотен и пълен с разбити мечти. Вече знаех точната причина за действията му и тя нямаше нищо общо с любовта. Той просто имаше нужда от жена до себе си, която да го подкрепя, с която да създаде семейство и която да остарее с него, а аз от всички момичета бях най-близка с него и на мен имаше най-голямо доверие. Нямаше любов, нямаше никакви чувства изобщо, просто така му беше удобно. Но аз естествено бях твърде влюбена, за да мисля за това, макар и да го осъзнавах, вярвах сляпо, че мога да го променя и да го науча да ме обича. О, Саске, не знаеш колко много значеше за мен, нямаш представа за това колко силно те обичах тогава и как исках да ти дам всичко, което мога!
-Съгласна ли си на 17 май?-попита ме той.
-Но това е толкова скоро?
-Мислех, че нямаш търпение...
-Да, прав си, така е. Съгласна съм.-реплика, която се научих да използвам твърде често в разговорите си с него, дори и когато не го мислех.-Заедно ли ще направим плановете?
-Оставям всичко в твои ръце.-аз се усмихнах на думите му и го прегърнах силно, мислейки само за това колко щастлив ще го направя и колко търпелива ще бъда с него.
***
Стоях там, пред огромното огледало, с най-красивата рокля на света, цялата обвита в тюл и дантела и умът ми беше на километри от имението, градината, пълна с рози и Саске. Спомнях си детството си, смъртта на родителите ми, първата ми и най-добра приятелка-Ино, как станах нинджа и запознанството ми с Какаши-сенсей и отбор 7, но тогава мисълта за Саске отново нахално се прокрадна измежду другите.
-Сакура, няма ли да закъснееш твърде много? Не карай Саске да те чака толкова... Ехо, Сакура!-Ино размахваше ръка пред лицето ми.-Тук ли си?
-Да, просто се бях замислила за момент.
-Добре, хайде да тръгваме към олтара.
След тези думи всичко ми е като насън, освен един, единствен момент, който ще помня цял живот, защото той даде началото на най-голямата ми грешка.
-Да.-каза Саске, свещеникът ни обяви за съпруг и съпруга и аз усетих ръцете му, повдигащи воала ми, лицето му на сантиметри от моето и целувката, която чаках от дванайсетгодишна. Студена, безчувствена, болезнена и откровено жестока, без капчица милост, беше тази последна целувка между нас. Години по-късно аз все още не се бях отказала от опитите си да го накарам да ме целуне, но получавах най-много съчувствен поглед, с който едва ли не ми казваше: „Горката, още ли имаш надежда?!”.
Дните минаваха и всеки беше мъчителен. Наближаваше сватбата на Наруто и Хината и вечерта той, Какаши, и Неджи ни бяха дошли на гости. Момчетата си говореха в дневната, докато аз си избирах дрехи за церемонията. След като се спрях на една розова, къса до коляното рокля, подарък от съпруга ми, слязох долу да направя поредния опит да си открадна от вниманието му. Седнах в скута му, а той ме изгледа въпросително, сякаш се чудеше какво ми става. Обвих ръце около врата му и оставих главата си уморена да падне на рамото му, но не получих дори нещо подобно на прегрътка, той не си направи труда даже да говори с мен.
-Обичам те.-прошепнах в ухото му и го прегърнах силно, а той остана мълчалив и безчувствен. Всички в стаята забелязваха хладното му държание, но само Какаши ме гледаше по-особено. Всъщност той от месеци ме гледаше по различен от до сега начин и аз започвах да се чудя дали всичко е наред.
След като Саске продължи да ме игнорира, аз в опита си да избягам от ужасните, чувства, които пораждаше в мен безразличието му, излязох на терасата и не се усетих как запалвам цигара след цигара. Не усетих и кога Какаши се беше присъединил към мен и ме гледаше по онзи начин. Толкова странно, дори смущаващо и в същото време някак си пристрастяващо успокояващо ми действаше присъствието му, а погледът му-дори не можех да определя какво беше различното, но се усещаше нещо. Или може би само аз го усещах?
-Щастлива ли си?-попита ме той след дълго мълчание.
-В къкъв смисъл?
-Просто е, Сакура, или си щастлива или не. Ако си-не задаваш такива въпроси, а ако не... Щастлива ли си?
-Да, да, защо да не съм. Получих всичко, което исках.-и не лъжех, наистина бях получила всичко, за което бях мечтала, но в мечтите си никога не бях уточнявала, че Саске трябва да ме обича, мислех, че се подразбира.
-Сигурна ли си?
-Какаши, какви са тези въпроси?
-Просто питам.
-Аз... не знам. Щастлива ли съм?
-Честно ли? Не. Не изглеждаш щастлива.-аз дръпнах още веднъж от цигарата си и се опитах да формулирам изречение, но не беше толкова лесно. Имаше много противоречиви чувства в мен, много емоции и всичко това беше толкова объркано. А не би трябвало, би трябвало да е просто-черно и бяло...
-Какаши, аз... той... ние... ние не сме истинско семейство. Той дори не си прави труда да ме попита как съм, да ме прегърне или... какво не бих дала да ме целуне! Има моменти, в които наистина не издържам и не веднъж ми е идвало да си стегна багажа, но... има нещо, което ме задържа тук, при него. Все още част от мен вярва, че ако го обичам достатъчно силно и съм достатъчно търпелива той ще отвърне на чувствата ми.
-Сакура, погледни ме.-аз отместих главата си наляво и срещнах топлия му поглед, пълен с разбиране, подкрепа и нещо друго, което още не можех да определя.-Ти заслужаваш нещо по-добро, някой, който да те обича истински и никога, дори за момент, не би те накарал да се съмняваш дали си щастлива.
-Може би си прав...-едвачуто прошепнах аз и наведох глава надолу, гледайки градината, цялата в пролетни цветя. Какаши постави ръка на рамото ми и аз можех да усетя погледа му, насочен право към мен, което ме караше да се чувствам неловко. Тръгнах към вратата, водена от непреодолимо желание да се измъкна от това място, да отида някаде далеч от този, човек, когато една ръка се ови около кръста ми и ме спря. Погледнах към мъжа пред мен, неспособна да помръдна, за пръв път от години насам сигурна в това, което щеше да се случи в следващия момент. Какаши внимателно се наведе и аз усетих как коленете ми омекват като на ученичка преди първата и целувка. Той бавно доближи устните си до мойте и ме целуна с цялата нежност, на която е способен човек. Тази целувка беше различна от всяка друга, която бях получавала някога, беше повече като магия отколкото като целувка и ме накара да се почувствам така спокойна, така закриляна... така обичана. Да, онова неопределимо чувство, което четях в очите му, то определено беше любов. И аз знаех, че трябва да се измъкна от прегрътката му и да избягам възможно най-далече от тази тераса, защото това беше ужасно неправилно и крайно недопустимо, но не можех да помръдна. Не исках този миг никога да свършва. Но той свърши, Какаши се отдръпна, извини се за държанието си, а аз бях толкова замаяна, не знаех какво да направя и просто избягах. Качих се в стаята си, опитах да успокоя разтуптяното си сърце и взех едно хапче, гарантиращо ми спокоен наркотичен сън цяла нощ.
Събуди ме Саске, който говореше по телефона с някого. Споменът за снощната целувка бързо изплува в паметта ми и ме накара да се усмихна, без дори да го осъзнавам.
-Кое те прави толкова щастлива?-попита съпругът ми, без да откъсва поглед от прозореца, като че беше от злато.
-Нищо.
-Слизам за закуска, побързай, сватбата е след час и половина.
-Добре.-кимнах аз и се отпуснах обратно в леглото. Отчаяно се опитвах да забравя за случилото се с Какаши и се съсредоточих върху Саске. Щеше ли да се вълнува поне мъничко, като разбере, че ще ходя с роклята, която ми беше подарил преди седмица? Хм, най-добрият начин да проверя това беше...
-Е, какво ще кажеш, харесва ли ти?-попитах аз, стоейки пред него в розовата си рокля, с пусната коса и убийствени обувки на токчета.
-Да.-отговори ми той монотонно, без да откъсва поглед от вестника, който четеше.
-Дори не ме погледна.
-Прекрасна си.-каза той все така безразличен. Това ме изпълни с гняв, но аз се опитах да не го показвам много.
-Хубаво, ще ходя гола.-усмихнах се и дръпнах до долу ципа на роклята си, оставяйки я да се свлече на пода. Той ме погледна, все едно обсъждаме сметката за ток и отрони просто едно:
-Както искаш.-след което продължи да чете вестника си.-Можеш поне да сложиш бижу...-допълни той, поставяйки на масата една кутиййка, в която имаше перлена огърлица. Аз я взех и я скъсах в изблик на гняв, оставяйки перлите да подскачат по пода.
-Ще ти купя нова.-каза той, равнодушен към станалото. Това преля чашата. Не издържах повече, събух обувките си на токчета и го замерих с тях. Те не го уцелиха и паднаха с трясък на пода, а той остана все така безизразен, зачетен във вестника и изобщо не ми обърна внимание. Аз изтичах разплакана нагоре по стълбите към стаята си и заключих вратата зад мен. Бях разстроена и губех и последната си надежда нещо между нас да се промени. Реших да му дам един последен шанс, но този път щях да се отдръпна, за да го накарам да осъзнае какво ще загуби, ако продължи да се държи по този начин с мен. Отворих гардероба си, изкарах всички дрехи, които харесвах и ги сложих в два куфара. След половин час Саске почука на вратата. Аз бях вече готова за тръгване.
Церемонията беше прекрасна. Наруто и Хината се обичаха толкова силно, че сякаш дори времето го знаеше и беше топло, слънчево и красиво. След венчавката започна тържеството, в една много красива градина с много цъфнали пролетни дръвчета и цветя. Забелязах, че Какаши го няма, а бях сугарна, че присъства на сватбата и нещо в мен ме накара да тръгна да го потърся. Имаше нещо, което ме караше да търся компанията му още от както бах дванайсетгодишна и той ми беше учител, но сега, след тази целувка, това нещо ме теглеше още по-силно към него. По пътя, някой ме извика и щом се обърнах, с учудване останових, че това беше Хината.
-Сакура, бързаш ли за някъде?
-Не точно. Но имам време, кажи?
-Ами... аз никога не съм имала особено дълга връзка, или поне достатъчно дълга, за да живеем заедно, а какво остава за брак... Както и да е, с Наруто нямахме достатъчно време преди сватбата за пробни срокове, нали знаеш, да поживеем малко заедно, да се опознаем и така нататък. Майка ми каза, че връзката се крепи на взаимни компромиси, но тя дори не е била женена... Просто исках съвет от теб. Свикнала съм да живея сама и нямам идея какво се очаква от мен, обичам го, но... част от мен се страхува да не объркам всичко и накрая...
-Хината, аз не съм най-подходящият човек, когото би могла да питаш. Както сама виждаш, бракът ми не е много успешен.-казах аз и погледнах Саске, който пиеше на масата и се правеше, че слуша Наруто.-Единственият съвет, който мога да ти дам няма да ти хареса.
-Моля те!
-Просто... приготви си документи за развод. Знам, че не това искаше да чуеш, но нямам намерение да говоря глупости, в които сама не бярвам. Вие двамата се обичате и се надявам това винаги да е така, но за всеки случай...-Хината не беше особено изненадана от думите ми, сякаш очакваше да чуе точно това. После се усмихна, погледна съпруга си, благодари ми и се върна при него. Аз продължих надолу по пътеката към беседката, където видях Какаши. Щом ме забеляза той се усмихна и това предизвика в мен чувството на пеперуди в корема, сякаш бях не на двайсет и пет, а на петнайсет.
-Здравей.-усмихнах се.
-Съжалявам за...

Съжалявам за забавянето,но компа беше развален.Ето я следващата глава.Enjoy! ^_^


Глава 8

Ядях замислено сандвича си. Дори не обърнах внимание, че има краставички, мразех краставички. И сирене. Мразех сирене. И Саске мразех. И него не исках в сандвича си. Нито в живота си. Но той беше там. И крещеше...
-Няма да получиш каквото искаш!-заяви твърдо той, а аз го погледнах отегчено и се върнах на сандвича си. Не ми пукаше дали той крещи или не, не ми пукаше дали ще ми даде развод или не, беше ми все тая... Исках просто възможно най-бързо да всема решение, по възможност правилното. Умирах си да кажа „да” и да съм сигурна, че е „да” този път...
-Сакура, слушаш ли ме?-попита Саске. Не бях забелязала кога от крещене беше преминал на... на всекидневното си безразличие.
-Да.-излъгах най-безсрамно аз.
-Витаеш в облаците!-упрекна ме адвокатът ми.-Взимаме важни решения, съсредоточи се за момент. И остави този сандвич!-Аика изтръгна сандвича от ръката ми и го хвърли в близкото кошче.
-Ох.-беше всичко, което излезе от устата ми.
-Е, съгласна ли сте на споразумение?-попита адвокатът на Саске.
-Помолих да не се обръщате към клиентката ми.-отвърна заядливо Аика.-Е, Сакура, съгласна ли си?
-С кое?-попитах разсеяно и преместих погледа си от бъдещия ми бивш съпруг към адвоката ми.
-Аз задържам къщата, а ти получаваш вилата във Фиджи.-съобщи Саске с досада. Имаше нещо различно в поведението му напоследък. Ядосваше се за глупости, имаше склонност към повишаване на тон. Все необичайни за него неща.
-Това е много е великодушно от страна на клиента ми, като се има предвид брачния договор, според който щом не сте родили наследник, нямате право на претенции към имуществото на Учиха.-обясни мъжът в сивото костюмче с мазна физиономия и иронична усмивка, която сякаш не изчезваше от лицето му.
При тези думи изкрено се разсмях. Великодушно ли? Да родя наследник? Че кога г-н Учиха ме беше докоснал въобще? След първата ни брачна нощ, която се водеше един вид задължителна, той спеше възможно най-далеч от мен и през ум не му минаваше да ме... „забремени”. Разсмях се с глас при мисълта за това. И какви претенции да имам над имуществото на Учиха? Той нормален ли е? Нищо друго не исках, освен развод. Само свободата си, толкова.
Явно смехът ми беше недопустим, съдейки по погледите на присъстващите.
-Не, благодаря. Саске, задръж си вилата.-казах аз през смях.-Достатъчно ми е, че този брак приключва.
Той ме погледна някак много странно и ако не го познавах добре, щях да помисля, че е наранен. Но аз го познавах. Твърде добре. Такова дебелокожо като него трудно се засягаше. За всички години прекарани с него не успях да го науча на чувства или емоции. Той си оставаше един... темерут, както Ино се беше изразила по негов адрес на сватбата.
Сега, когато всичко това беше към края си, се чувствах толкова свободна и весела. Имах сила да се усмихвам, да се смея, да целувам, да обичам. Имах сила да замина. Да, сега нищо не ме задържаше тук. Щях да се насладя докрай на чувството да бъда обичана и обграждана с внимание.
Когато бяхаме приключили, излязох бързо навън, последвана от Саске. Той сложи ръка на рамото ми, за да ме спре и аз реших да му обърна внимание, за да приключи разговорът ми с него възможно най-бързо и да отида при Какаши.
-Защо?-беше въпросът му. Аз, противно на очакванията си, не го разбрах.
-Какво имаш предвид, Саске?
-Знаеш, че... цялата история не ми харесва.-той се приближи бързо до мен, а аз инстинктивно направих крачка назад.-Онзи ден, когато ти казах да се върнеш, наистина го мислех.
Без да помисля над думите му, аз се сетих за начина, по който ми го беше казал, и всичко останало, което беше направил.
-Отвратителен си! Мислиш ли, че бих го направила след така усърдните ти опити да убиеш и малкото ми останала любов към теб?! А и да ти припомня: не беше много мил!
Той се усмихна някак тъжно и изглежда се отказа. Обърна се, направи крачка напред и спря.
-Е, съжалявам...
Трябваше да съм сляпа, за да не видя, че нещо не беше наред. Но какво можеше да се случва? И какво можех да направя аз? Едно тихо гласче в мен ми казваше просто да го последвам и да го питам какво му е, но един силен глас ме връщаше в реалността със своята сериозност. Този глас принадлежеше на часовника ми и според него трябваше да тръгна бързо към Какаши, ако исках да стигна навреме.
...
-Взе ли решение?-прошепна той в ухото ми и аз се свих от гъдел. Той явно го намери забавно и започна да гъделичка ръцете ми. Аз се сгърчих и смачках чершафите. Какаши ме хвана здраво за кръста и ме обърна по гръб, за да може да ме гледа, докато говорим. Аз продължих да се смея, защото днес явно гъделът ми се беше събудил.
-Е?-продължаваше с любопитството той. Истината беше, че все още не бях сигурна в решението си и исках да отложа отговора си възможно най-дълго. Но под тежеста на настойчивия му поглед ми ставаше все по-трудно, изглежда не можех да отлагам повече. Но можех да пробвам нещо ново, което да ми спечели време.
-А къде отиваме, ако кажа „да”?-попитах и се усмихнах. Той се замисли за момент и ме целуна лекичко преди да отговори.
-Казах ти. В Африка.
Аз се засмях, помислих, че се шегува. Нямаше начин да ме заведе там. Нямаше начин да си мисли, че е възможно.
Той ме погледна учудено с повдигнати вежди и се приближи на милиметри от лицето ми.
-Не се шегувах.-прошепна срещу устните ми и колкото и да му бях сърдита, в момента не можех да го покажа. Той винаги правеше така и ме караше да забравям, че съм ядосана. Със сигурност после щяхме да поговорим за това и Африка щеше да отиде на последно място в списъка с възможни дестинации, но сега...
Той ме целуна страстно и настоятелно и аз знаех, че съм постигнала каквото исках. Бях успяла да отложа окончателния си отговор... поне с още час-два.

Този фик го има завършен {пак от теб } в нарутобг.инфо :D не ме изкефи сам0 това че тръгна с Какаши ама айиди няма да ви казвам края

Ето я и последната глава.Надявам се фика да ви е харесал и да отговаря на очакванията ви за край XD:



Глава 9

...и съжалявам, че се сбогувам така, но осъзнах, че учейки те да обичаш, аз самата бях забравила какво е.

Довърших последния ред от писмото си. Вече бях написала едно на Ино, това беше за Саске. Щях да го оставя тук, на бюрото, и приятелката ми със сигурност щеше да му го предаде. Не бях планирала да се сбогувам с всички важни за мен хора по този начин, но нямах избор, никой не трябваше да разбере, че заминавам, още по-малко къде отивам.
Мисълта за пътуването ме изпълваше с радост и същевременно някаква необяснима тъга, която не можех да разбера. Ако трябваше да бъда честна-беше ме страх. От неизвестното, от това да не съм направила грешен избор... но някак вътрешно знаех, че Какаши си заслужава. Заслужаваше си трудния път, който щях да извървя, раздялата с близките, живота с чужда самоличност и невъзможността да споделя с никого. Да, беше ме страх, бях притеснена, побиваха ме ледени тръпки понякога при мисълта за това, което щях да направя, но той... той ми даваше сили. Дали някъде по пътя насам не се бях влюбила в него, бавно и постепенно, без да го усещам? Беше ли възможно да се случи...
Облегнах се назад в стола си. Не бях събираха багаж, щях да нося само най-важното, което се побираше в джоба ми. Оставаше час. Точно след час щяхме да тръгнем. Беше три и половина през нощта, всички спяха. Доколкото бях разбрала, Какаши беше говорил с Цунаде за плановете ни и тя беше дала разрешението си. Утре аз щях да бъда Еми Фукуда на двайсет и две години от Токио, щях да замина, по думите на Какаши, за „изненадващо красиво островче, там някъде”. И аз не бях наясно какво се въртеше в главата му, но бях сигурна, че ще съм много щястлива с него, където и да отидем.
Станах безшумно и се огледах наоколо. Щеше да ми липсва домът на Ино, съжителството с нея. Оставих двете писма на бюрото и се усмихнах. От години не се бях чувствала така, някак свободна, безгрижна... щастлива.
...
-Липсваше ми.-прошепна той в ухото ми и притисна гърба ми към гърдите си още по-силно. Понякога имах чувството, че ще ме задуши с прегръдки, но естествено знаех защо ме прегръща така. Дори не можех да си представя какво е да обичаш някого толкова време, да го гледаш как бавно се отдалечава, да знаеш, че никога няма да можеш дори да му признаеш чувствата си, да потискаш импулса си да го прегърнеш, да го засипеш с целувки... и един ден, когато почти си загубил надежда, да получиш това, което си чакал години. Той не искаше никога да ме пусне. Знаех, че ако някога му се наложи да се раздели с мен, не би го понесъл.
Но аз нямах намерение да си отивам. Щях да остана точно тук, до него, до края на живота си. Нямах търпение да му покажа колко щастлив може да бъде човек.
-Липсвала съм ти? Бяхме разделени за няколко часа.-отвърнах му аз и се усмихнах.
-Девет.... Бяха... девет... часа.... И ми липсваше... все повече... с всяка изминала минута.-каза той, като прекъсваше изреченията си с целувки по врата ми.
-Кога тръгваме?-попитах аз нетърпеливо. Ако продължаваше така, нямаше да заминем скоро. Той се отлепи от мен, взе една малка раница от леглото и ми подаде някакъв самолетен билет.
-Да побързаме.-предложи Какаши и на светлината, идваща от прозореца, видях, че се усмихва. Тази усмивка караше сърцето ми да бие десет пъти по-силно от обикновено. Той ми подаде ръка и зачака търпеливо моята реакция. Аз поставих ръката си върху неговата, засмях се и се оставих да ме заведе където пожелае.
Никога преди не бях усещала свободата да се довериш напълно на някого, да се оставиш в негови ръце, да му повериш сърцето си... но сега, в тъмнината на нощтта, усещайки топлината му, отпуснала ръка в неговата, знаех, че и аз съм получила това, което бях чакала години...
***
Саске разгърна белия лист и се зачете. Писмо от нея, нейния засукан почерк, нейните инициали в ъгъла. Нейните прощални думи. Той въздъхна. Облегна се назад в стола си и затвори очи. Защо сега? Защо се беше отказала точно сега? Сега, когато... когато го беше научила да обича...


Епилог


От косата й се стичаха капчици вода, спускаха се по шията й и попиваха в бялата й хавлиена кърпа. В очите й блестяха гневни пламъчета, а чертите на лицето й бяха загубили типичната си миловидност. Сакура се беше приготвила да му се накара за безпорядъка, в който беше превърнал апартамента им за малкото време, през което тя се къпеше. От вратата на банята, по коридора до спалнята им имаше пътечка от дрешки, бебешка пудра, разпиляна по килима, неизползвани памперси и мокри кърпички, които още дори не бяха изсъхнали. От отворената врата на спалнята, или както те обичаха да я наричат-„бялата стая”, излизаше красива светлина, която осветяваше тъмния коридор.
Сакура бързо се отправи по посока на светлината. Вратата беше на половина отворена и Сакура се вмъкна безшумно вътре. Там, на леглото намери спящия по гръб Какаши с малкото им двумесечно бебе заспало на гърдите му. Дишането му беше равномерно и тихичко, а малката му ръчичка сякаш беше стиснала ризата на тати. Двамата бяха завити с тънко бледожълто юрганче и слънчевите лъчи нежно ги галеха. Очите й бързо изгубиха своя гняв, а лицето й стана отново миловидно и по устните й заигра лека усмивка. Тя се приближи до тях, погали кадифената главичка на бебето, усмихна се на спящия си съпруг, целуна го по челото и намести завивката им.
Той усети нежните й устни залепени за челото му и сърцето му моментално заби по-бързо, както правеше всеки път, когато тя беше близо до него. Те не само не бяха спряли да се обичат за цялото това време и въпреки всички изпитания на необичайния им живот, но и бяха останали влюбени в пълния смисъл на думата. Малкото бебче върху гърдите му дишаше равномерно, а звукът от мъничкото му туптящо сърчице се запечатваше в паметта на Какаши като най-хубавият звук, който някога беше чувал. Усети как Сакура оправя леко разместилите се завивки и се усмихна. Бавно отвори очи и премига няколко пъти срещу светлината, идваща от прозореца до него. Съпругата му се беше надвесила над тях и слънчевите лъчи, идващи от прозореца, правеха косата й блестяща като посипана с вълшебен прашец и изглеждаха като ореол около главата й. Тя му се усмихна сладко, мило, любящо, напомняща му все повече на ангел.
-Шш.-Сакура постави пръст пред устните си, като знак да мълчи. Той нямаше намерение да говори, този момент беше по-красив, прекаран в нежната тишина на стаята.

великолепно!! :kisss:

Страхотен фик!Искам още!

sweet_temari написа:Страхотен фик!Искам още!

Ама sweet_temari той вече свърши,но сега пиша два фика единият ще е за ИтаСаку,а другият за СасуСаку.

леле това беше уникално :love: :angel: само не ми хареса,че Сакура е с Какаши,ни нищо фика е супер пишеш прекрасно!!! жалко че свърши :cvir: сега наистина мога да кажа :obi4amte: невероятна си :bravo: :kisss:

Super :lah: :lah: :lah:

Много гадно че свърши :cvir: :cvir: :cvir: Беше толкова хубаво

много е хубав жалко че свърши :S: :S: :S: :S: :S: :S:

много е хубаво