Със сигурност мъртва

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} span.s1 {font-kerning: none}
-Хората продават душата си за много неща. – гласът му беше тежък и плътен. – Пари, власт, жени. – усмихна се в тъмнината. – Щастие. Продават я, защото имат нужда повече, отколкото защото искат нещо. Продават я, когато са млади и глупави. Смятат, че душата не е важна. Не вярват в бъдещето си. После, когато разберат илюзията си я искат обратно. Но не могат да си я получат обратно. 
-Не съм тук, за да продавам душата си. 
Той вдигна глава нагоре и подуши. Нова усмивка полази по устните му. 
-Но ти нямаш душа за продан, нали?
Лицето й остана равно. 
-Не. Ти искаш нещо. Услуга? Желаеш нещо. 
-Казаха ми, че можеш да ми помогнеш.
-Страхувам се, че е тъкмо обратното. Търгувам с нужди, не с желания. 
-Имам нужда от нещо. 
Зъбите му проблеснаха, жълтата му кожа се набръчка за пореден път от поредната усмивка. 
-Търсиш знание. Искаш отговори. 
Тя пристъпи напред. 
-Търся единствено изход. Можеш ли да ми го дадеш? 
-Мога да пробвам. Какво ще получа в замяна? 
Мълчанието й се проточи. 
-От какво имаш нужда? – попита след известно време. 
Нова усмивка.
-Няма да ти казвам сега. Няма да искам нищо от теб в този момент. Но скоро, след време… - стана  от скъсаното червено кресло и се обърна към нея, срещайки бялото й лице и тъмни очи. – Ще те потърся отново и ще поискам цената ти. Сигурна ли си, че си готова да пожертваш бъдещето си, за щастието ти в настоящето? 
Уверената й крачка и протегната напред ръка бяха достатъчен отговор. Когато понечи да се ръкостиска с него той хвана китката й. Червените му очи се вгледаха в нейните,  дълбоко и сериозно. 
-Всички  остаряват, русо дете. Намират лъч. Когато времето за отплата дойде са забравили защо са продали душата си на първо място. 
-Нямам душа за продан, забрави ли? 
-Имаш нещо, което можеш да загубиш. Нещо, което ще ти поискам след време.
Тя сбърчи вежди.
-Не го знаеш още. Няма да го узнаеш за известно време, може би дори до самия край. Хората, които имат какво да губят страдат, когато трябва да ми го дадат. 
-Не съм човек, изкормвачо на души. 
Дръпна китката си и стисна ръката му. Премигна, когато усети острието на пръстена му да се забива в дланта й. 
-Така да бъде. – поклони глава и залепи ръката й със сила за белия лист. Кръвта й беше подписа, сделката беше направена.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
-Веднага се върни! Айк! Веднага се върни в къщата!
-Майната ти. – промърмори той, докато слагаше слушалките на ушите си и се отдалечаваше забързано по късата алея. 
Жената, която крещеше след него стисна вбесено зъби и затръшна входната врата с крясък. С тежки стъпки отиде до кухнята и яростно хвърли на масата кърпата, която почиваше на рамото й. Опря длани на плота и вдиша дълбоко. Чу вратата да се отваря.
-Айк? – тръгна към него и ядосаното й изражение веднага се смекчи щом видя нея. 
-Подмина ме малко по-надолу. Изглеждаше недоволен. 
-Той е недоволния. – изсумтя тя и погледна момичето. – Как мина деня ти, Пайпър? 
-Същия като вчера. – усмихна се леко и смъкна чантата от рамото си. – Не по-различен от утрешния. – добави кисело и седна на плота.
-Кога се превърна във врачка? – присмя й се жената и започна да тършува из шкафовете.
-Когато всичките дни започнаха да бъдат еднакви.
-Ще стане по-добре, Пайпър. 
-Така каза и миналата година. 
Киселия поглед, отправен към нея я накара да сведе глава.
-Имам предвид, че нищо не се променя. 
-Ами… може би не се стараеш достатъчно? Записа ли се за извън класни дейности както ти казах? Това е най-бързия начин да се социализираш. 
-Социализирането ми се сведе до „здравей” с учителя и „няма да мога да присъствам” на учителя. – изпухтя. – Не съм за тези работи.
-Кои? Ходенето на училище, имането на приятели, живеенето на живот? Просто трябва да се отпуснеш малко повече.
-Както ти се отпускаш ли? 
Нов кисел поглед.
-Извинявай, но е така. Малко е сложно да приемеш съвет от някой, който казва едно, а прави друго.
-Питър ли имаш предвид?
-Имам предвид всеки мъж, който е минал през този праг за точно една вечер?
-Стига, Питър остана за закуска. 
-Уесли, преди да учиш мен, трябва да оправиш себе си.
-Нямам проблем с отпускането, скъпа.
-Може би това е проблемът. – вдигна вежди Пайпър и Уесли я перна с кърпата. – Греша ли? – разсмя се тя.
Уесли вдигна рамене.
-Търся. Малко е сложно, когато вече имам мъж в живота си. – шумно отвори консервата с царевица. 
Пайпър се загледа в гърба й умислено.
-Проблемен тийнейджър… - поде тя, но бе прекъсната.
-Проблемен тийнейджър на двайсет и една не е проблемен тийнейджър. – хвърли ножа, с който пробиваше капака на царевицата в мивката. – Не знам какво да правя. Ще ме подлуди.
-За какво се скарахте този път?
-Обичайното. – въздъхна. – Лекции, работа. Не прави нито едното, нито другото. - тръсна глава. – Не прави нищо! Като мързелива жаба е. Просто седи и чака. 
-Нещата ще се оправят. 
-По-добре по-скоро. – каза и изсипа зрънцата в тенджерата.
 
Айк не беше типичния проблемен младеж. Айк беше млад мъж с добро сърце, но замъглено съзнание. Айк беше до болка влюбен в джойнта си. Айк беше отворен към всичко, но в същото време затворен за ужасно много неща. Айк знаеше какво иска да от живота – или поне така си мислеше – но не знаеше по коя пътека да поеме. Айк искрено вярваше, че ще получи знак от съдбата за себе си и бъдещето си и затова той просто чакаше. Знак, просветление… нещо. Летеше във времето, не мислеше за нищо конкретно, но пък затова мислеше за много неща. Съзнанието му не беше способно да се съсредоточи в едно, но пък достатъчно ум имаше, за да позволи да се простира между много. Вярваше в душата, в хармонията, в медитацията, но нямаше идея как да използва нито едно от тези неща. Беше лицемер. 
И докато вървеше надолу по улицата, докато размишляваше над живота и смисъла или безсмисъла, нямаше ни най-малка идея колко малък бе в света. Не си даваше сметка колко незначителен бе той и вярванията му в свят, в който не ги използваше, в който само говореше за тях, бе познат с тях, но нямаше идея какво представляват. Имаше идея само колко си вярва. И той наистина си вярваше. Което го правеше реално за него. Беше чужд за всичко останало. Чужд за майка си, за нейната болка, за момичето, живеещо у тях, за нейната болка. 
Чужд за всичко. Пусна се. Пусна се, когато половината му семейство напусна неговия живот, този свят. 
Майкъл старши и Майкъл бяха починали преди година. Колите бяха отвратителни неща. Уесли бе загубила съпруг и син, а Айк – баща и брат. И двамата бяха твърдо убедени, че другия не разбира специфичната болка. И двамата грешаха. Живееха разделени и докато Уесли се опитваше да събере остатъците от семейството им, да ги напасне и да се опита да го направи цяло, то Айк не полагаше и минималните усилия.
И сега беше като… част от тяло, половин тяло, която вече не съществуваше. Част, която не можеш да ампутираш, не може да намериш и зашиеш, не можеш да върнеш. Не можеш и да заместиш. Не можеш да направи нищо с нея, защото не съществува. Като рана, която никога не зараства и не може да зарасне, защото кожата от другата страна я няма. 

Аманда Уилямс беше красива жена, минаваща трийсетте, когато напусна този свят завинаги. Катастрофа, нещастен случай. Инцидент, който по-късно се оказа с друга диагноза. Новата теория включваше удавяне. Колата излязла от пътя, полетяла надолу към синьото море и когато потънала в него, потънала заедно с Аманда. Тялото й не бе намерено и близките й бяха принудени да погре*ат едно нищо в затворен ковчег. Прахът, който разпръснаха беше странна смеска между ситно нарязани косми от косата й и грима, който бе ползвала най-често. Аманда обичаше да пътува, да говори и да готви. Малко след като завърши философия се бе записала на курс по готварство, където се запозна с Джулия Уесли Адамс. Устата дама с черни къдрици, пъстри очи и характер. Годините и страстта им към вкусни ястия ги сближиха. Сближиха ги до толкова, че да си поверяват най-ценните неща, тайни, хора.
С гъста кафява коса и проницателни очи с цвят на кехлибар Аманда остави четиринайсетгодишно копие да страда за нея. 
Пайпър Уилямс беше на четиринайсет и няколко месеца, когато загуби майка си в автомобилна катастрофа, която по-късно се оказа удавяне. Когато я оставиха на малката алея, водеща до триетажната къща, инстинктът й да избяга като че ли се беше изпарил за малко. Направи няколко опита в началото, докато още свикваше. Но знанието, че така и така пак ще се окаже там не я плашеше толкова. 
Мъката й я бе направила свита и несигурна. Черупка, която се пропукваше рядко и от пукнатините бълваше само ярост, която прикриваше с мълчание. Черупка, която ставаше гъвкава само с присъствието на Уесли и която ставаше упорита и здрава в това на Айк. Не се разбираха или по-скоро той не се разбираше с нея. Когато брат му почина спря да се разбира още повече. Двамата имаха добрината да се подиграват с нея понякога, да бъдат мили с нея понякога и тя да бъде обект на настроенията им, когато и където. След смъртта на по-големия си брат не виждаше смисъл в добрите моменти, а лошите не бяха същите без него. Гледаше я лошо, опитваше се да си изпроси целувка или докосване и това винаги я стягаше, шашкаше я. 
На седемнайсет тя не знаеше къде се намира и къде ще бъде. Познаваше само малкото си минало и не се пускаше от него. Заспиваше с образа на майка си и се събуждаше с нейната усмивка, когато плачеше, плачеше за нея, когато се усмихваше, го правеше с мисли за небето.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Казваха, че времето лекува. Всички се кълняха, че времето лекува всичко. Всяка рана щеше да зарасне, стига да й дадеш нужното време. Всяка болка ще отлети с невидими крила като по команда след определен период от време. Това бяха глупости, не бяха ли? Колко време? Кога? Времето винаги е проблем. Никога не стига или пък има твърде много от него. Толкова много хора се държаха на косъм, толкова други се държаха за гнева. Все нещо трябваше, за да убие това време. Някои го правеха с надежда. Други го правеха с ярост. Огън. Изпепеляваща горещина, задушаващ дим, залъгващ душата и тялото с липсата на мъка или преодоляването й. Ярост, която замъгляваше преценката и даваше на съзнанието само онова, което то искаше – край на болката. Но беше илюзия. Истината бе, че ярост, надежда, кръв, огън… Нищо от това нямаше да помогне. Време. Само времето.
-Ти нямаш време.
-Дайте ми време.
-Не се месим в отминаващото. 
-Вие сте времето! Разпореждате се с него! Разпореждате се със света! Дайте ми проклетото време!
Двамата се спогледаха. Синьо-златните им лица бяха объркани.
-Това, което искаш е нещо, за което нямаш стойност. 
Очите й станаха смъртоносни.
-Защото съм изрод ли?
-Защото не си човек. – поправи я Той. –Не можем да ти помогнем.
-Не искате.
-Търсиш за себе си. – каза Тя.
-Търся себе си! 
-Не помагаме за лични цели. 
-А за какво помагате? – изсъска. 
-За добро. Това, на което ти служиш не е това, на което ние служим.
-Служите за баланс. Възстановявате го, когато имате нужда и го разклащате, когато стане твърде много. Аз не съм баланс. Не съм нищо. Обикалям, но има и други, които обикалят с мен. Нося лошо със себе си и независимо дали съм го искала, това лошо ме следва навсякъде! – извика. – Моето присъствие във вашия свят ще донесе хаос, освен ако не ми помогнете!
Двамата отново се спогледаха.
-Ти искаш отговори, които не зависят от нас вече! – гласът му бе силен. –  Потърсила си ги от нисши същества. 
-Демонът не ми е съюзник.
-Но имате разбиране, уговорка. – каза Тя. – Помага ти да откриеш онова, което искаш да откриеш. Не можем да направим нищо повече. 
Очите й се напълниха със сълзи от яд. 
-Дайте ми нещо. Нещо малко. Нещо… малко. 
Тя сведе поглед, който плавно насочи към брат си. Той поклати глава, но Тя отново погледна русото момиче. 
-Търси отминалото време. – проговори Тя. – Онова, което не помниш е в съзнанието ти. Можеш да го достигнеш, но не сама. 
-Какво означава това?
-Това е всичко, което можем да направим за теб. – побърза да каже Той и направи крачки назад. Сестра му го последва. 
-Не! – пристъпи към отдалечаващите им се към светлината фигури. – Не си отивайте! – затича се. – Какво означава това?!
Бялата светлина я блъсна и тя полетя назад. В следващия миг се намери на калната улица, тъмна и празна, спяща в ранната утрин. Бавно се изправи до седнало положение. Опряла длани в мръсната земя, вдигна поглед нагоре и първата дъждовна капка намокри бузата й. 

Времето като отминаваща лента, която все пак правеше нещо както трябва. Правеше раните на белези. Първо бледорозови, но с още малко време, бледокафяви. И раната вече не беше просто рана. Беше белег – висша форма на рана. Напомняне за нея, за съществуването й. Дори и да обещаеш на този белег, че винаги ще помниш и нямаш нужда от него за това, той няма да си отиде съвсем. Може би ще избледнее още малко. Но твърде ще остане. Ще остане.
Отдръпна се назад, приведен леко напред. Белегът над дясната му вежда, бледокафяв, врязан, не много дълъг, също се скри в тъмнината заедно с половината му лице. Жестока усмивка украси лицето му. Очите му с цвят на бурно море се присвиха. Разтвори дясната си длан и съвършено кръгла огнена топка се появи и огря лицето му.  Повдигна вежди и я завъртя в ръката си.
-Сигурен ли си, че искаш да продължим с това? – попита така, сякаш питаше невинна девойка дали е готова да се отдаде за пръв път.
Смехът от другата страна зазвуча страшен и уверен. 
-Малкия ти огън не ме плаши, хлапе. 
-Може би това ще промени гледната ти точка? – пръстите му се заиграха с топката, започна да я върти в дланта си, подхвърли я нагоре и въртеливи движения на пръстите му накараха огнената топка да се издължи и уголеми. Малкия огън започна стряскащо да прилича на не толкова малко огнено торнадо. – Е? Как се справям до тук с презентацията?
Липсата на увереност в чертите на другия мъж беше достатъчен отговор. 
-Искаш ли да усетиш какво е? – усмихна се и понечи да запрати огненото торнадо, но другия вдигна ръце.
-Убий ме и никога няма да я намериш! 
Саймън наклони любопитно глава. Смехът на мъжа изпълзя от устните му като кучешки лай. 
-Знам. Всички знаят. Не си много добър в покриването на следите си. Но аз мога да ти помогна. 
-Вече го направи. – усмихна се и огненото торнадо се завъртя около тялото на мъжа отсреща. – Тя, а? – въздъхна Саймън и оправи ръкавите на блузата си, игнорирайки виковете. – Ще бъде забавно тогава. 

Въртеше кубчето на Рубик в ръцете си, докато погледа й се взираше напред. Улицата беше празна в квартал като този, в град като този не се случваше нищо. Никога. Съседите умираха от старост, малките деца ги блъскаше кола понякога, но освен това, драмите бяха чужди на тези улици, на очите на хората, които се взираха в тях. Не бяха толкова много. Взираха се онези, които имаха време, които не знаеха кои са или какво трябваше или искаха да бъдат. Взираха се онези, които мислеха прекалено много. Останалите закусваха, миеха чинии, ходеха на работа и рядко поглеждаха навън. Пайпър имаше време. Много време, за да мисли, да спре за малко и после пак да започне. 
Не беше чужда за страданията на другите, не беше и за своите. 
За своите имаше предостатъчно време да мисли и премисли. За своите бе позната. Мъката й беше стара приятелка, която идваше да я посещава от време на време. Да полегне с нея, да погледа с нея навън, да се изкъпе с нея, да хапне палачинки с нея. О, стара, стара познайница. Не я харесваше. Никой не я харесваше. А тя често ходеше по хората в тази къща. По-често от всеки друг познат, който имаха. 
Един умира, друг се ражда. Такъв е живота.
-Това са глупости. – въздъхна тя.
Отказваш да приемеш нещата такива, каквито са. Отказваш да приемеш мен. 
-Не знам какво си, но ми звучиш като нещо много зло.
Смях. Не съм нито лош, нито добър, Пайпър. Аз съм просто аз, неизбежен. 
Сега тя се засмя. На вратата й се почука и тя бавно извърна глава.
-Пак ли си говориш сама, откачалке? – Айк влезе в стаята й без повторно почукване и покана. 
Пайпър отново обърна глава към прозореца. 
-Взимам това. – каза Айк и подхвърли смачкана банкнота от двайсет долара в ръката си, която взе от едната етажерка с книги. – На теб и без това не ти трябват.
Пайпър продължи да гледа. Айк присви очи. 
-Какво зяпаш?
-Нищо. 
Той прекоси стаята и дръпна пердето. Вдигна вежди.
-Навън няма никой, Пепър. 
Тя затвори продължително очи. 
-Винаги ли трябва да си задник? – каза го толкова тихо. 
-Не е като да не помага. – въздъхна, продължавайки и той да зяпа нищото навън. 
Тя го погледна. Редките мигове, в които се държеше като човек, в които виждаше малко момче, а не недорасъл глупак. Не го помнеше по никакъв начин. Не беше добро хлапе едно време, защото винаги се държеше зле с нея. Но ги имаше онези мигове… Миговете, в които имаха повече общо, отколкото се различаваха. Миговете, в които и двамата скърбяха и тя не бе просто хлапето, взето под опеката на майка му, а той не беше тъпака, дразнещ я по всевъзможни начини. Всичко опираше до деня. Понякога беше хубав ден за сантиментална връзка между двамата. Като този. Понякога денят беше хубав за лошото между тях. Като почти винаги. 
Искаше да се отдаде на драматичен момент с него, да го попита дали му липсват, да споделят усещания. Колкото и да го презираше през по-голямата част от времето, той беше единствения, който можеше да разбере. Той и Уесли. Не искаше да изглежда като някой, който не оценява имането в живота си, но понякога й се искаше да може да говори и с някой друг за това. Да може да говори с някой друг за каквото и да е. Не го правеше. Не и нормални разговори при всички случаи. 
-Няма да споделям чувствата си, Пайпър. – каза Айк след дълго мълчание и я откъсна от мислите й и вперения й в профила му поглед. – Няма да слушам и за твоите чувства. 
-Не съм се надявала. – прошепна. 
Усмихна се.
-Не съм чак толкова нечовечен. Знам, че искаш. Вероятно имаш нужда. – пусна пердето и се надвеси над нея.  – Споделяме една мъка. Ясно ми е. Но няма да си говорим за това. 
Очите й започнаха да се насълзяват както всеки път. Айк я огледа. 
-Но ако искаш да си говорим за нещо друго. – приближи се още малко и устните му докоснаха ухото й. – Знаеш къде е стаята ми. 
Потръпна от топлината във врата си и от отвращението в стомаха си. Айк не беше грозен и това бе единственото, което я възпираше да не повърне. Той се усмихна още веднъж и излезе от стаята й, оставяйки сълзите й да падат на спокойствие и в мълчание. 

Сълзите се спускаха мълчаливо по бузите й, докато очите й се опитваха да видят нещо през тъмнината. Не издаваше звук. Лицето й бе строго, съсредоточено, уплахата беше само в гърдите й, личеше само в очите й. Пазеше самообладание. 
-Къде си, Алис? – пропя мъжкия глас. – Тууук, малка Алис. Белия заек те вика. Не се страхувай от него. Ще те ухапе само ако си била лошо момиче.
Чу как стъпките му спират. 
-Упс. Но ти беше лошо момиче, нали? 
Капки пот избиха по челото й. Къщата беше стара, нестабилна, рушаща се. Страхуваше се да бъде прекалено дръзка в маневрите си. 
-Хайде, Алис. Няма да стана по-стар, мога да играя тази игра колкото е нужно. Но губя ценно време. – стъпките му отново започнаха да обхождат пространството. – Време – изсъска – което не можеш да ми върнеш после. 
Стисна ръце в юмруци.
-Или можеш? – усети устните му на тила си и подскочи като попарена. Когато се обърна се срещна с неприветливата стена. 
Преглътна тежко и бавно се завъртя в кръг. Чу стъпките му и се вмъкна в съседната стая.
-Няма да ми избягаш, Алис. В криенето също няма да пожънеш успех. 
Очите й се присвиваха срещу тъмнината, а той стоеше зад нея, изправен и усмихнат. Тя продължи да отстъпва назад, вперена в мрака и когато гърбът й се блъсна в гърдите му изпищя и рязко се обърна. 
-Здрасти. 
Изчезна от погледа му. Саймън присви очи и погледна нагоре.
-Можеш да ставаш невидима. – закима. – Впечатляващо. Но колко е полезна дарбата ти, Алис? – почеса се по бузата и ръката му се протегна изведнъж в празното пространство. Обхвана врата й с пръстите си и лика й бавно започна да се появява. – Не особено. – поклати глава. 
Блъсна я в стената.
-Ако ще ме убиваш, направи го. – изплю ниското момиче с оранжева коса. 
-Оу. – засмя се Саймън. – Бързаш да умреш ли? 
-Искаш нещо, което няма да ти дам!
-Но ще го направиш. – увери я. – Винаги го правят. Аз също имам дарба, Алис. Дарбата на убеждението.
Дишането й беше тежко, устните, упорито затворени, отказващи да молят за милост. 
-Искаш ли да видиш колко убедително мога да започна? – очите му се разшириха, тъмночервен цвят започна да завзема синия, докато целия ирис не стана като кърваво море. – Започвам с лошите очи. След това преминавам към лошия цвят на косата, след това се вбесявам и започвам да ти откъсвам пръстите. 
Потрепна, но отказа.
-Не ме плашиш!
Нетърпелива, злобна усмивка полази по устните му. 
-Не? – Черни ивици започнаха да полазват по косата му, докато не стана наситено черна. Наклони глава, червените му очи сега бяха предупредителни и стряскащи. 
-Чудовище. – прошепна Алис. 
-Не знаеш и копче от чудовището, което съм. Нито от онова, в което мога да се превърна. Можеш да ми кажеш това, което искам да знам или да умреш по дългата процедура. Но нека те предупредя – приближи лице до нейното, очите му я плашеха до смърт. – Няма да ти хареса. 
Гърдите й се повдигаха неравномерно. Тя стисна здраво зъби, сетне се изплю в лицето му.
-Върви по дяволите!

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Клепачите й се помръднаха и тя завъртя глава на другата страна. Сънят й не беше от най-хубавите, но това, което се случваше извън страната на сънищата беше по-зле. С далечно ухо чуваше писък. Не й харесваше, искаше да спре, за да продължи да сънува безсмисления си сън. Завъртя се още веднъж,  намръщи се в полу будното си състояние. Секунда по-късно осъзна, че писъкът идва от стаята на Пайпър. Отвори веднага очи, внезапно разсънена и се изстреля от леглото. 
-Пайпър! – блъсна вратата си и се затича по коридора още по-притеснена, когато въпреки паниката си успя да регистрира внезапното мълчание, което изпълни къщата. – Пайпър! – влетя в стаята й за малко да се спъне в килима. 
Когато вдигна поглед видя Айк, който държеше Пайпър в ръцете си, клатушкайки се напред-назад. Тя стоеше странно в неестествената му прегръдка. Лактите й се опираха в гърдите му, челото й беше потно, от очите течаха сълзи и приличаше малко на пластмасова кукла. Уесли издиша сякаш си отморяваше и опря длан на челото си. Айк дори не я погледна. Продължи да държи Пайпър, клатейки се, без да казва нищо. 

Чупеше яйца и ги хвърляше в тигана с черупките. Вероятно щеше да регистрира този факт, ако погледът й не беше вторачен навън, през прозореца в кухнята. Гледаше веещите се листа на дърветата, потръпващите клони и звукът от супени яйца, които мяташе, не й правеше впечатление, не я отвличаше от мислите й. 
-Хрупкави яйца за закуска?
Уесли обърна стреснато глава към Пайпър и когато видя вдигнатите й в неразбиране вежди, сведе очи към тигана. 
-О. Реших да пробваме нещо ново. – засмя се и бутна тигана в мивката без да си прави труд да оправя гадостта в него. – Може би просто зърнена закуска, какво ще кажеш? 
Пайпър кимна и си взе купичка.
-Добре ли си? 
-Да. – разсеяно отвърна Уесли. – Защо? Изглеждам зле ли?
-Не. – побърза да я увери. – Само малко… разсеяна.
-Не съм разсеяна. – усмихна се тя и се обърна да почисти плота. 
Пайпър вдигна рамене и започна да сипва закуска. Звукът от падащи парченца топчета „Чириус” накара ушите на Уесли да се размърдат.  Тя затвори очи и изви врат. 
-Как спа? – попита, докато продължаваше да вие шия напред-назад, наляво-надясно. 
-Добре.
Уесли отвори очи и въздъхна срещу прозореца.
-Пайпър… Ам… - свали кърпата от рамото си и се обърна към нея. – Чух те да крещиш снощи. Отново. – тя спря да хрупа, но не я погледна. – Затичах се към стаята ти, но Айк беше там. Държеше те. 
Пайпър пак започна да яде.
-Помниш ли?
Поклати лъжливо глава. Уесли повторно въздъхна. 
-Виж, може би е време да се консултираме с някого. 
-Не съм луда. – моментално каза.
-Не твърдя това. Но се случва често, мисля, че е време…
-Добре съм. Не ми трябва лекар. – бутна полуизядената купа в знак, че е приключила и се отправи към вратата. 
-Не говоря за лекар, Пайпър. Говоря за…
-Специалист. Чичо доктор с големите игли, който да ме лекува от психичното заболяване, което нямам. – облече якето си. – Няма нужда.
-Пайпър, продължава твърде дълго. Нямам повече сили да се…
-Не наранявам никого и не убивай хора в съня си. Вярно, че може би скъсявам малко съня ти понякога, но извън това мисля, че щом всички сме живи няма проблем. 
Понечи да излезе, но Уесли я хвана за ръката.
-Просто си помисли, става ли?
-Няма нужда. – целуна я по челото и забърза надолу по улицата. 
Чак когато се скри от погледа й си позволи да затръшне гневно вратата. 

Стоеше в парка. Струваше й се странно, почти никога не заставаше на едно място за дълго, камо ли в парка. Не стоеше на пейка и не мислеше, защото нямаше време за това – действаше по въпросите и после, само ако намереше време, обмисляше какво е направила и дали е трябвало. А сега беше седнала на зелената пейка, докато листа около нея кръжаха и политаха от вятъра и тя се чувстваше безнадеждна. В безизходица. Не се беше чувствала така досега. 
Присви злобно очи без да вдига глава от земята, в която бе забила поглед. Наблюдаваше пукнатините по нея, чудеше им се, докато подреждаше главата си. 
-Сменяш източниците си, русо дете. Не съм сигурен, че това беше уговорката ни.
-Уговорката ни беше да ми намериш врати. 
-Уговорката ни беше да ти помогна да намериш изходи. Всяко нещо трябва да става с времето си, не бива да избързваме. 
-Ако имах време щях да си взема един сладолед по пътя за тук. – вдигна очи към неговите. Червени прозорци към душата, която и той не притежаваше. Жълтата му кожа изглеждаше странно по-тъмна в светлината на деня. – Затова се свързах с теб. За да избързаме максимално.
-Всички толкова бързате. – пъхна ръце в официалните си черни панталони. – Винаги бързате.
-Да, времето е някак в излишък. – прошепна.
-Имаш мъничко време, русо дете. Въпреки че чувам стъпките на онзи, който те преследва. – демонстративно се ослуша. Очакваше да види страх по лицето й, но дори и да го изпита не го показа. – Оракулите не ти казаха много, нали?
-Подобно на теб. 
Той се засмя, жълтата му кожа се набръчка, белите му зъби бяха човешки. 
-Подписахме договор, стиснахме си ръцете и ти дадох думата си. – червените му очи станаха внезапно черни и той се озова на сантиметър от нея за секунда. Дъхът й секна, но лицето й остана равно. – А аз винаги държа на думата си. – ниско изръмжа, кожата й настръхна. Той се озова обратно там, където стоеше преди секунда и се усмихна дружелюбно, очите му отново придобиха червения си цвят с кървав оттенък. – Искаш да ускорим задачата? Така да бъде. – щракна с пръсти.

Животът беше нещо подарено. Имаше го, защото някой се бе погрижил за това, поддържаше се, защото не беше сама. Всичко, което се случваше наоколо заслужаваше капка внимание, но главната цел бе да задържи живота си, колкото може. Защото други хора бяха пожертвали себе си или удобството си за него. И това се броеше за нещо, нали? Трябваше да върне услугата като живееше живота си. Не влизаше в пререкания, не гледаше чуждите кавги. Игнорираше емпатията, която се спотайваше в нея. Игнорираше желанието да помага, защото не смяташе, че може да го направи качествено. А когато не се справи хората ще я обвиняват, може би дори ще искат да я убият. А тя трябва да брани живота си, заради онези, които бяха дали своя за нейния. 
Да съществуваш не значи да живееш. Ще го разбереш, когато е твърде късно.
-Млъкни. 
-Какво каза? 
Пайпър вдигна глава към червенокосия Питър с обица на веждата, който винаги стоеше пред нея в часовете по литература. 
-Нищо. – изграчи, а той сбърчи вежди и поклати глава.
-Малко си странна. – измърмори. 
Той беше един от онези, които не й се подиграваха в лицето, а само от време на време правеха коментар относно „неловкото й съществуване” както сами се изразяваха. Пайпър отново полегна на чина, опряла брадичка върху ръцете си. Заспиваше. 
-Пайпър? 
Спря да заспива.
-Искаш ли да кажеш отговора на класа? – учителката с къса коса и дружелюбен поглед я гледаше окуражително и с очакване. Частта с очакване винаги я разколе*аваше. 
-Звънец? – усмихна се колебливо, когато звънецът звънна рязко и сърцето й подскочи с един удар. 
Няколко човека се засмяха заедно с учителката.
-Свободни сте. – каза тя. – Утре очаквам домашните ви. Питър. – тя го посочи с пръст. – Гледай кучето да не се изпикае отново върху твоето. 
-Ще внимавам. – смигна й. 
-Така те искам. – кимна, обръщайки поглед към листовете на бюрото си. 
В коридора цареше хаос. Всички ученици се блъскаха, кои приятелски, кои по-малко приятелски. Беше трудно да си стигнеш до шкафчето и това се случваше винаги в сряда и винаги след третия час. Пайпър намираше нещо символично в това, нямаше друго обяснение. 
Търсиш символика във всичко, това е много похвално. В смъртта също има символика. 
-Ще спреш ли да ми говориш?! – изсъска тихо тя, оглеждайки пространството пред себе си, след това се огледа да не би някой да е чул ненормалното й бръщолевене. 
Ако не ти говоря аз, кой ще ти говори?
Тя присви очи и троснато отвори шкафчето си.
-Много смешно. – изсъска отново и натика чантата си вътре. 
-Пайпър! – високо момиче в баскетболен екип, рижави коси и лунички застана пред нея. Двете й опашки още се клатеха от бързината, с която бе ходила, когато се усмихна показа ред големи зъби. Приличаше малко на Пипи Дългото чорапче, което беше една от главните причини за прякора, под който се подвизаваше. Чуваше „Пипи“ по-често от истинското си име, но така поне се чувстваше част от тъплата.  – Снима ли се за годишника тази година?
Тя се намръщи.
-Но годината започна преди няколко месеца...
Пипи също се намръщи.
-Тази година го правим по-рано, казах ти в началото. Припомних ти преди седмица. 
Пайпър сбърчи вежди.
-Аз…
-Снимките бяха онзи ден, Дейзи не ти ли предаде? 
Пайпър поклати глава.
-Не.
-Тази кучка! Ще я разбия! – обърна се гневно, но Пайпър побърза да я хване кратко за лакътя.
-Всичко е наред, Вай. – потърка ръката й и се отдръпна крачка назад. – Няма нужда.
-Но ти трябва да присъстваш, Пайпър. Не може да те няма в годишника. – измрънка и се отдалечи без да чуе следващи думи или да каже такива. Най-вероятно, за да пребива Дейзи.
Пайпър остана да гледа масивната й, отдалечаваща се фигура.
-И без това не съм деен участник… - промълви и се обърна да затвори шкафчето си. 
Самотата е дар понякога.
-Да. А понякога е проклятие. По-често е само такова. 
Подхвана якето си и закрачи бавно към стаята по химия. 

Телефоните звъняха от всичките й страни и тя се побъркваше. Вдигаше единия преди да е затворила другия, говореше в слушалката на втория, докато беше още на третия. 
-Тежко е. – пълничка жена мина покрай нея с печално кимане.
-Побърквам се. Как правите това всеки ден? – попита уморено Уесли.
-Трудно. 
-Уес, търсят те на втора линия.
-Извини ме, Нанси. 
Стана и се отправи към кабинета си. 
-Как мина, Уес?
-Спечели баса, Робин. – похвали го. – Задачата ти е по-тежка, отколкото очаквах. 
Робин, висок мъж с очила и син костюм, залепи широка усмивка на лицето си.
-Дължиш ми една вечеря значи.
-Не, не ти. – моментално го отряза и затвори вратата на кабинета си. Седна на кафявото бюро и вдигна слушалката. – Уесли слуша.
-Госпожо Адамс? 
Тя заби поглед в стената. 
-Джулия Адамс?
-Да, на телефона. – премигна –  Прощавайте, просто тук е лудница в момента.
-Обаждам се по повод на доведената Ви дъщеря, Пайпър Уилиямс. Вероятно не ме помните…
-Катлийн от Социалните служби. – гняв се появи на лицето й и остана там. – Помня Ви. – увери я някак двусмислено.
-Бихме искали да насрочим още една среща, ако Ви е удобно? 
Уесли сбърчи недоволно вежди.
-Какво? Защо?
-Последните няколко дни получаваме обаждания от училището на Пайпър. Казват, че не се справя много добре. 
-Това е невъзможно, Пайпър е редовна ученичка.
-Не и според присъствията, които няма.
-Моля?
-Последните няколко седмици е пропускала учебните занятия. Да разбирам, че не сте запозната с това?
Уесли стегна челюст. 
-Не и до този момент. – усмихна се сдържано. 
-Бихме искали да насрочим още една среща. – повтори. Уесли пое дълбока глътка въздух и се наточи.
-Защо просто не ми кажете за какво става въпрос сега. 
Мълчание от другата страна. Напрегна се.
-Ако не можете да накарате доведената си дъщеря да ходи на училище редовно, госпожо Адамс, страхувам се, че ще бъдете приета за неподходяща…
-Няма да ми я отнемете! – прекъсна я уверено. – Майка й даде попечителството на мен и Вие нямате право да посягате на последното й желание! – извика. – Пайпър е  моя! – затвори рязко телефона. Огледа малкия си кабинет и прокара пръсти през косата си. 
Черна глава се подаде през вратата й.
-Уес, имаш ново обаждане.
Тя троснато стана от бюрото.
-Казах Ви, че няма да я докоснете! – изсъска, когато вдигна слушалката. 
-Джулия Адамс? – мъжки глас. – Обаждам се по повод на сина ви, Айк.
Уесли подбели очи и се разсмя без веселост. 
-В кое районно трябва да се явя? – попита направо.

Желанието да нараниш някой друг винаги е по-голямо от това да нараниш себе си. Ако се стигне до момента, в който искаш да нараниш себе си, най-вероятно си готов да скочиш от високата сграда, а това са онези моменти, които е добре да избегнем. И като наблюдатели, и като скачачи. Безнадеждността е способна да убие всеки човек.
И е способна да подтикне всеки демон да убие всеки друг. Да отмъсти ако става въпрос за мъст, да избие, ако става въпрос за успокоение на личността. Да направи всичко. Движеща сила бе – желанието за вендета и надеждата, че това желание ще се превърне в нещо повече от мечта. 
И докато оправдаваше всичко, което направи и което беше готов да направи, Саймън минаваше през чуждите гробове, вървейки към онзи там, в края, самотния. Двата самотни гроба в края. 
Меката трева се смачка окончателно под краката му, когато застана на едно място, вятърът духаше краищата на разкопчаното му черно палто. Навлажни сухите си устни и приклекна на едно коляно. Извади малко шишенце от джоба си и го отвори, наблюдавайки буквите, изписани върху двата надгробни камъка – Калиси и Ноа Кейн. Погре*ани заедно, както тя искаше. Както той бе обещал. 
Поръси съдържанието на малкото шишенце пред двата камъка, внимателно и го прибра празно, обратно в джоба си. Опря и другото си коляно във влажната земя, събра дланите си и сведе глава. Започна да шепти.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Бързата й и уверена походка беше завладяваща без да има това за цел. Погледи се обръщаха след нея, завистливи, одобряващи или просто харесващи  това, което виждат. Уесли имаше този проблем – харизма. Нещо в излъчването й караше хората да я харесват без дори да я познават, а онези, които не искаха да я харесат предпочитаха да завиждат. Имаше усмивка за всеки, имаше и саркастични коментари за всяка ситуация, която й се стори твърде напрегната, сериозна, драматична или просто неловка. 
Високия мъж с кожено яке и мръсни дънки препречи походката й през коридора. 
-Там е. – каза той, хващайки я за лакътя и я поведе към една от вратите, водещи към килиите. 
-Колко е сериозно? – попита Уесли.
-Продавал е трева, нищо голямо, но ще трябва да остане до утре. – отвори още една врата и каза на охранителя да си вземе почивка. – Бъди бърза. Ще те чакам отпред.
Уесли влезе в стаята с две големи килии, три бюра и два прозореца срещу клетките. Мястото можеше да мине почти за приятно ако не бяха сивите решетки. 
Айк стоеше на леглото, качил крака върху матрака, и чоплеше нещо по ноктите си. Уесли въздъхна и скръсти ръце. Той дори не я погледна. Очакваше да й каже нещо или поне да я удостои с поглед, но той просто си стоеше там, сякаш не я забелязваше.
-Знаеш, че това не може да продължава, нали? – попита с тон, подхождащ на позата му. 
Веждите му се вдигнаха, продължи да мълчи. 
-Не мога да излизам извънредно от работа на всеки две седмици, защото ти си решил да изкарваш допълнителен доход с продаване на боклуци.
-Тревата е безобидна. 
-Да, всички пушачи казват това. Не ти ли прави впечатление?
-Не.
Уесли стисна зъби.
-Виж, знам, че смяташ, че…
-Излизам след деведнадесет часа. Какво ще кажеш да го обсъдим тогава?
-Ако това продължава няма да има с кого да го обсъждаш, Айк! – изсъска тя. – Следващия път ще е по-голямо и няма да излезеш от тук.
-Чичо Кийган няма да ме остави затвора.
-Кийган не може да те покрива вечно. Трябва да спреш с това. 
Извърна незаинтересовано поглед и се почеса по главата. Уесли отпусна безпомощно черти.
-Айк, знам, че ти е трудно. Но не си единствения. Разбираш ли? И на мен ми е трудно. Но проблемите ни няма да си отидат така. 
-Не, но е добро начало. 
И с това я остави безмълвна. С това и с погледа си. Видя влага в очите му, едвам забележима, може даже да й се е сторило, но тя сведе глава.
-Ще говоря с Кийган, може и да успее да те изкара по-рано. И ще довършим разговора вкъщи.
-Нямам търпение. – чу го да казва тихо, докато излизаше. 
Затвори вратата и стисна очи.
-Добре ли си?
Загриженото лице на Кийган беше на сантиметри от нейното. Тя се отдръпна. Извърна поглед и разтри врата си.
-Ще ме побърка.  
-Преживява го. 
-Да, аз също. Ти също. Всички също! Стигаме до там, но не правим глупости по пътя!
-Ти прави в началото. – припомни й. 
Острия й поглед го прониза за момент, след това обаче стана мек.
-Някой ми показа правия път. - неохотно отвърна.

…
Правеше го и някаква част от нея не можеше да повява, но друга беше достатъчно здраво стъпила на земята, за да знае, че няма друг избор. В палтото на мъжа стоеше възнаграждението за услугите й и тя мислеше само за него. Ръцете, който я пипаха, устните, които я целуваха, звуците на удоволствие, които издаваше – всичко това тя игнорираше, стараеше се да участва точно толкова, колкото й трябва, за да заблуди човека. Не беше лош човек, беше просто мъж, който искаше нещо, което вероятно не получаваше. И тя сама се беше съгласила на това. Не мислеше за това как ще се погледне после в огледалото нито пък за това как другите ще я гледат ако някой някога научеше за новата й работа. Беше просто нещо, което трябваше да направи. 
Затвори очи, когато мъжът смъкна гащите й и се подготви. 
-Хей! – гръмкият, вбесен глас накара и двамата да се надигнат стреснато. 
Кийган беше ритнал вратата на мотелската стая с такава сила, че тя потрепери неуверено и се отрони в ъглите. 
-Какво правиш тук?! – извика Уесли. 
Кийган закрачи заплашително към мъжа отгоре й, хвана го за яката и го свлече на пода. Той нямаше време да помоли нито да се учуди достатъчно подобаващо. 
-Искаш да правиш секс ли? Дърта отрепка! – хвана го за ръката и издърпа брачната му халка. – Отивай при жена си! – изрита го от стаята и хвърли халката след него. – Това, което правиш е подсъдимо! – изкрещя след вдигащия си панталоните и пълзящ по-надалече от погледа му мъж. .
-Какво си мислиш, че правиш? – ядосано, Уесли стана от леглото и троснато вдигна едната презрамка на черната, копринена къса нощница. 
-Ти какво правиш? – изсъска и я хвана за лакътя. – Какво ти казах за това?
-Не ми трябва разрешението ти. – опита се да се отскубне, но той не я пусна.
-Няма да ти позволя да правиш това! 
-Защо? Защото не е достойно ли? – подигравката в гласа й го подразни и той я стисна по-силно.
-Защото е опасно! Незаконната проституция се наказва със затвор, това ли искаш? От там ли ще гледаш Пайпър и Айк? 
-Няма да има какво да гледам ако станат на скелет! Трябва да нося пари и това е начинът!
-Не, това е лесния начин. Ти и аз не сме по-лесните начини.
-Вече сме. – отново се опита да се отскубне, но той затисна захвата си повторно. Тя изстена.
 -Ти може и да си се променила, но сценария е същия! – изсъска близо до лицето й. Хвана погледа й и тя не го отмести този път. – Децата ти имат нужда от теб! 
-А аз имам нужда от мъжа си!
-Мъжа ти е мъртъв! – извика и тя стисна болезнено очи. –  Брат ми е мъртъв! Но Айк и Пайпър са още тук! И ако не искаш да ти ги отнемат, ако не искаш да загубят и теб – стегни се! – пусна я да се свлече на земята и приклекна до нея, обхващайки лицето й с длани. – И на мен ми липсват! И двамата! Спряхме за малко, но сега е време да продължим.
-Това правя. – прошепна през сълзи.
-Правиш друго. – поправи я вдигна вежди към стаята. – Стига, Уес. Това не си ти. 
-Не знам какво съм вече! Не знам какво да правя, не знам как… Знам само че трябва, знам, че има и други, които зависят от мен, но дори и това не е достатъчно, Кийган. – погледна го с насълзените си очи. – Не е достатъчно да се вдигна сутрин от леглото. Единия ми син е още жив, но не намирам утеха в това.
Кийган я погали по косата, тя подсмъркна. 
-Това лоша ли ме прави?
-Не. – веднага каза. – Разбира се, че не. Уесли, слушай ме – повдигна брадичката й. – Това трябва да спре. Време е да вземеш живота си в ръце. 
-Не мога…
-Не се пускай от тях. – прокара палец по бузата й. – Не ги забравяй, но се научи да живееш с това. Защото иначе ще те погълне. И тогава Айк остава сам, а Пайпър отива в дом. Това ли искаш?
Уесли поклати глава.
-Не.
-Тогава прави, каквото ти казвам и ми позволи да ти помогна. 

-Как ме намери тогава? – внезапно попита, докато той я изпращаше до колата й.
Погледна я със заговорническа усмивка. Уесли стана подозрителна. 
-Какво? – спря се и накара и него да спре. Изглеждаше така, сякаш силно не искаше да й каже. – Какво?
Кийган кимна примирително и зарея очи зад гърба й.
-Беше казала на Айк. 
Очите й се разшириха.
-Не! – сложи длан пред устата си и се изкикоти. – Наистина ли?
-Спокойно, не ти беше обърнал внимание. 
-Господи. – разсмя се тя и отключи колата си. 
-А искаш ли да знаеш какво стана с човека?
-Не, благодаря ти. – проточи и се пъхна вътре. – Унизителните спомени ми стигат за един ден. – запали колата и вдигна глава към него. – Сигурен ли си, че не можеш да го измъкнеш по-рано? 
-Съжалявам. – каза той и опря ръка на капака. – Освен ако не искаш да остана без работа и малкия Айк вътре без надзора ми… - целуна я по бузата. – Ще трябва да си излежи присъдата. 
Уесли отново се засмя и сложи слънчевите си очила.
-Винаги си бил добър в доказването на гледна точка. – запали колата. – До скоро, Кийган. – помаха през прозореца. 
Кийган притвори очи и стисна устни. 
-До скоро, Уесли. – насочи се обратно към участъка като непрекъснато поглеждаше към вече скрилата се кола. 
Вероятно ако живееха в друг свят или поне в такъв без такива строги принципи, и всичко онова, което държеше човека в правилната лента, нямаше да се преструват всеки път, когато бяха един до друг. Но почитането на нечия памет, моралите, които имаха – те и светът – и нежеланието да привличат хорските погледи с лошо ги държеше далеч. Въпреки очевидното. Залъгваха се, а понякога в лъжа се живееше най-добре.


Светлината беше слаба, заведението – почти празно. Барът беше дълъг, барманката беше млада, алкохолът зад нея беше много. А той стоеше в единия край и пиеше уиски. Ледът потракваше по стените на чашата, когато я повдигаше към устните си и когато я оставяше обратно на дървената, лакирана повърхност. Черната му блуза бе опъната по тялото, ако някой го наблюдаваше щеше да изпита страх от вероятното й разкъсване при по необмислено движение.  
Мъжът, който започна да се приближава към него го беше фокусирал още, когато влезе. Костюмът му беше стилен, син и той придърпваше сакото му надолу, докато крачеше уверено към другия край на бара. Косата покриваше врата му, очите му бяха кафяви и беше руснак. Акцентът говореше достатъчно за себе си , твърд, остър и подразни ушите на Саймън, когато мъжът си отвори устата.
-Уиски, двойно. – поръча на барманката, сетне се обърна към Саймън – Владимир. – подаде ръката си.
Саймън го погледна право в очите, отпи от чашата, остави я на плота и обърна тяло към събеседника си. Владимир се усмихна и свали ръката си. 
-Къде е тя?
-Ако знаех щях ли да стоя тук?
-Не сте известен с логичните си подходи, господин Кейн. 
Саймън присви очи и го огледа.
-Чудите се от къде знам името ви?
-Всъщност се чудих колко кръв ще излезе от едрата ти фигура щом забия стъкло в артериите, от които тече много. – вдигна подканващо вежди. – Да пробваме? 
-Нека бъдем ясни… - отпи от уискито и също обърна тяло към него. Изглеждаше по-голям и заплашителен от Саймън. – Не можете да се биете с мен, защото ще сте мъртъв преди да сте вдигнали дясната си ръка. Силната ви ръка, вярвам. – усмихна се. –  Идвам с мирни намерения – вдигна ръце. – Искам само да знам къде е момичето.
-За какво ти е?
-Това не е ваша грижа. Това, което мога да ви кажа е, че веднъж щом тя е в наши ръце можете да бъдете сигурен, че работата ви ще бъде свършена. 
-О, искате да ми помогнете?
-Не е това целта ни, но нашите действия ще доведат до вашата цел. – каза искрено.
Саймън сбърчи вежди. 
-Кой си ти?
-В момента – някой, който е на ваша страна.
-Не ми трябват съюзници.
-Да. – проточено се засмя и седна отново нормално, облягайки лакти на плота. Прогори гърлото си с още една глътка. – Подземния свят се страхува от вас. Намирам го за… чаровно. – погледна го кратко. – Цялата сила, която упражнявате върху тях, само за да ги държите на каишка, от която нямате нужда.
-Какво?
-Никой от тях няма да ви помогне. Ейнджъл е скрита някъде, на твърде сигурно място. Простите ви демони не могат да открият. Все пак  - самият вие не можете. 
Лицето на Саймън стана още по-съсредоточено. 
-Един от тези прости демони знаеше нещо…
-И вие го убихте. – прекъсна го бързо. – Импулс, който ако бяхте пренебрегнали, сега щяхте да имате повече отговори. 
-Отговори, които и ти очевидно нямаш.
Владимир го погледна с лукава усмивка.
-За нас е само въпрос на време преди да разберем къде е. За вас обаче… - поклати глава. – Тя ви трябва за лични цели. 
Саймън стана рязко от стола и позата му предизвикваше другия да стане и да се бие. Вместо това извика само поредния му смях. 
-Спокойно, господин Кейн. 
-Тази любезност започва да ме дразни. – настървено каза той. – Кодираните приказки са ми едни от любимите занимания, но е време да приключваме за тази вечер. Изправи се.
Владимир спокойно стана от стола си, придърпа го внимателно до ръба на бара и оправи костюма си. 
-Искате да се бием ли?
-Искам да ти дам шанс да откажеш. Ако смяташ обаче, че можеш да се справиш...
-Ще бъда честен с вас, Сай. Мога ли да ви наричам Сай?
-Не.
-Чудесно. Та, Сай. – Саймън присви очи. – Ще ви кажа нещо, което може само да ви бъде от полза при бъдещи конфронтации с мен. Никога не мисля нито пък смятам, нито пък спекулирам. Аз просто знам. Знам всичко. Или поне онова, което трябва да знам. Когато доловите съмнението в гласа ми относно евентуален сблъсък между вас и мен и когато установите искрената ми вяра, че аз ще си тръгна прав, а вие ще лежите в локва кръв, зад ето тази врата – посочи малката синя врата в края на заведението, която отвеждаше до кофите и, разбира се, тъмна алея. – Позволявам ви да бъдете абсолютно сигурен, че вярата ми не е безпочвена. 
Саймън наклони глава и го огледа. 
-Кой си ти? – повтори. 
Владимир се усмихна. 
-Приятелят, който не ви е нужен.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Къде отиваха мъртвите и какво правеха там – където и да бе това там – беше въпрос, чийто отговор всеки търсеше. Някои го търсеха от любопитство. Знанието, че някой ден самите те ще си отидат от този свят подтикваше някаква мисъл за „бъдещето”, в случая – къде и какво ще бъде това бъдеще, веднъж щом затвориш очи завинаги. Други го мислеха, защото се чудеха къде са техните близки. Къде отива човекът и какво прави – там, където и да беше. Къде отива баба, дядо? Къде отиват братята и сестрите ни? Къде отива мама? 
-Къде е мама? – в съня си Пайпър редовно говореше. Не защото искаше нито пък защото имаше вътрешна нужда от това. Тя просто го правеше. И не беше някой, който търсеше отговор на „къде отиват мъртвите”. Искаше да знае, но повече искаше да не остане разочарована. Не знаеше къде отиват. Знаеше, че ако узнае, може би ще иска да се присъедини.
Мислеше за това понякога. За смъртта, нейната, собствената. Колко по-лесно би трябвало да бъде ако сложеше край на един живот, който не беше нищо особено сам по себе си. Живот, който не носеше нищо никому. Даже напротив – беше само в тежест. На Уесли, която толкова самоотвержено се грижеше за нея, на Айк, който полагаше толкова усилия да не я изрита в лицето. 
Нищо, че имаше само бегла идея, че той е до нея всяка нощ в лошите й сънища. Държащ я, докато сълзите й не засъхнат, а бълнуването й не стихне. И после се пъхаше в собственото си легло, преди да е станало сутрин, преди тя да се е събудила. 
Мислеше, че би било много по-добре ако си отиде. Завинаги, не за малко. Но после се сещаше, знаеше, че майка й не би искала това. Уесли й го беше казала един път, само един, след поредния  й опит да реализира тази своя мисъл. Беше й казала, че майка й не е дала живот на една душа, за да се предава и да умира, преди да е започнала истинското в живота си. И тогава Пайпър просто спря. Спря с опитите, с желанието си да ги прави. Желанието й да умре остана, но страхът от смъртта се засили в годините, в които опитите й замряха. Храбростта й да се самоубие си отиде.  А погледнато по друг начин – спря да бъде страхлива. 

-Страх ме е. – тихо каза тя, гледайки надолу, към колите и хората, които изглеждаха като хле*арки от тази височина.
-Шегуваш ли се? – засмя се Уесли и запали цигарата си. – Страх те е от височини?
-Само от много високите. – предпазливо погледна отново надолу. 
-Поиска да дойдеш на хубаво място. – Кийган пристъпи към нея. – Не гледай надолу, а напред. – посочи към изгряващото слънце. – Погледни цветовете, помириши въздуха. Още е чист, свежо е. 
Пайпър го послуша. Впери поглед напред и пое дълбока глътка въздух, повдигна глава, за може вятъра да отвее всяка коса от лицето и врата й. 
-Виждаш ли? – усмихна се Кийган. – Не е чак толкова лошо, нали?
Пайпър също се усмихна и поклати глава. Уесли потри ръце и издиша дима. И по нейното лице пропълзя усмивка. 
-Не знам как го правиш. – каза му, когато той, когато застана до нея. 
-Кое?
-Успокояваш я. Напредва с теб за един ден повече, отколкото с мен за една година. 
-Такава ми е професията. 
-Да, и моята. Давам съвети на хората през ден за всичко, а не мога да дам един добър на себе си за нея. 
-Справяш се по-добре, отколкото си склонна да видиш. 
Уесли го погледна и присви очи.
-Обещаваш ли?
Кийган обгърна рамената й с едната  си ръка.
-Обещавам. 
-Омръзна ми да вися тук. – изпухтя Айк и се почеса по рошавата глава. 
-Защо не се опиташ да дадеш шанс на гледката?  – предложи приятелски Кийган.  – Иди до Пайпър, вдишай. 
Уесли го погледна окуражително.
-Предпочитам да се хвърля с главата надолу. – усмихна се фалшиво Айк.
Уесли подбели очи и отдръпна ръката на Кийган, който отиде до Пайпър и я придърпа настрани. Искаше да й покаже гледката от друг ъгъл. Уесли проследи как Кийган тактично се отдалечава с нея и се обърна към Айк с укор.
-Не можеш да изкараш и три секунди без да разпръскаш лошо настроение, нали?
-Ти ме довлече тук насила…
-Исках да направим нещо заедно, като семейство! – прекъсна го с висок глас тя. – Да излезем, да се порадваме на нещо друго от ежедневното ти мрънкане и бездействие. 
-Пайпър не ми е семейство. Нито пък Кийган. – подмина я, но тя го хвана за ръката и го извъртя към себе си.
-Слушай ме много внимателно, Айк. Пайпър стана част от това семейство в мига щом престъпи прага на този дом и с баща ти подписахме долния край на листа. Тя ни беше поверена и това я прави част от семейството. А ако с Кийган не бяхте кръв, отдавна да си отишъл на топло за време, което щеше да ти се стори като вечност. Така че грешиш – семейство сме. Това е единственото семейство, което ни остана. И ти ще се научиш да харесваш това, независимо дали го приемаш или не!
-Малко лицемерно, не мислиш ли?
-Нека е такова, докато не започнем да го приемаме като истината. 
-Не искам да го приемаме като каквото и да било. 
-По-добре започни и по-добре започни бързо. Това семейство се взима в ръце от този момент! Пайпър прави напредък. Опитай и ти. – кимна към парапета. 
Айк сбърчи вежди, когато проследи погледа й. 
-Искаш да се хвърля ли?
Отново подбели очи.
-Искам да отидеш до ръба и да погледнеш напред. 
-Уес…
-Веднага. – с авторитета на майка, гласът й прозвуча различно. Властно, безкомпромисно и тя отдавна не бе използвала този глас. Айк изпъшка гневно и се затътри напред. Застана пред парапета, сложи ръце и погледна очаквателно.
-Чакам щастието да ме обгърне… Сега! 
Уесли застана зад него и го перна зад тила. 
-Погледни напред.
-Ти погледни напред.
-Погледни напред, Айк! – изсискващо рече. 
Айк я огледа набързо, някак объркан, и погледна напред. 
-Вдишай.
-Тези йога простотии може и да минават пред читателите ти, но при мен…
-Вдишай! – повтори сърдито и отново го удари. 
Айк стисна зъби, за да не напсува майка си и вдиша дълбоко. 
-Усещаш ли свежия въздух?
-Усещам мириса на говна. – отвърна той, но този път удар не последва. Уесли видя в затворените му очи спокойствие. Лицето му рязко даде вид на един спокоен човек, който стоеше на ръба на сграда и успокояваше съзнанието си, позволяващ на утринния, свеж вятър да отвее мрака от мислите за малко.
Опря ръце до него и се вгледа напред. 
-Не смърди чак толкова, нали? – попита го.
Айк сбърчи нос без да отваря очи.
-Не чак толкова. – неохотно се съгласи. 
Уесли се усмихна и потърси с очи Пайпър и Кийган. Почувства се добре. Един миг на щастие, каквото не бе изпитвала от много време. Пайпър се усмихваше. Кийган беше някъде другаде освен в участъка, а Айк беше повече от пет минути в компанията на майка си и доведената си сестра. Един кратък миг на щастие. 
В следващия момент този миг си отиде и на негово място се появи ужас, проследявайки ужасения поглед на Кийган.
Айк се беше качил на парапета и се беше обърнал към „семейството” си със странен оттенък на погнусена физиономия.
-Айк? – треперещия й глас не го трогна. 
Злобата в очите му беше като злобата на малко дете, което е тръгнало по лошия път. Искрена. 
-Ето, няма да разпръсквам лошо настроение! Ще разпръскам червата си по цялата шибана улица.
-Айк, слез от там! – Уесли протегна ръка в отчаян жест. 
-Защо? Нали трябва да се наслаждавам на гледката? Да вдишам! – вдиша шумно, показно. – Правя го! Както кажеш, мила мамо. Има ли нещо друго, което искаш да изиграя за теб?
-Айк… - Кийган се приближи, отдръпвайки Пайпър назад. 
-Ти! Кийган! Чичо. – засмя се като луд. – Кръвта не прави семейството! – извика. – И ти не си ми семейство. Единственото, което искаше е да забиеш мама. Е, вече имаш тази възможност.
-Това не е вярно. – продължи да се приближава и смяташе, че постига успех, когато Айк не го заплаши да спре. – Обичах баща ти. Още го обичам.
-Разбира се. Но обичаш мама повече, нали?
-Айк. – разплака се Уесли и сложи ръце пред устата си. Имаше ужасното усещане, че ще скочи и че няма да може да направи нищо по въпроса. 
-Няма лошо, предполагам. Сега, когато татко е мъртъв можеш да правиш каквото си поискаш. Няма кой да те съди, нали?
-Какво искаш? Искаш да ти дам обяснение ли? Да дам отговор на въпросите, които се въртят в главата ти? Ще го направя. – достатъчно близо до него вече, за да се протегне и да го свали от там. – Ще ти кажа всичко, което искаш, просто слез. 
-Искам да викаш. – наклони глава Айк направи крачка назад.
-Не! – изкрещя Уесли и се хвърли напред. 
Кийган изпъшка от болка, когато успя да улови ръката на Айк и цялата му тежест отиде в неговата, с която го държеше здраво. 
-Искаш ли да се пусна?! – извика Айк, хващайки китката на Кийган с другата си ръка. – Искаш ли да умре още един твой син?! – обърна глава към Уесли, чиято единствена грижа сега беше да го издърпа. Бе обвила тънките си пръсти около яката на якето му и не си даваше ясна сметка, че така  нямаше да успее да направи нищо.
-Айк, хвани се нормално! – помоли го Кийган.
-Искаш ли да умра?! – отново попита с крясък. 
-Не! – извика Уесли. – По дяволите, Айк! Издърпай се нагоре! – сълзите й пречеха да вижда добре. 
-Айк, моля те! – Кийган изпухтя отново, когато го повдигна със собствени сили и никаква помощ от негова страна. Почервеня, ръцете му започнаха да треперят, докато го издърпваше и на последните сантиметри, Айк обви една ръка около парапета и се набра, освобождавайки Кийган от тежестта си. 
Когато се озова с два крака от другата страна на парапета Кийган падна на колене и се задиша тежко, а Уесли продължи да плаче с невярващ поглед, отправен към сина си. Пайпър стоеше в ступор. Но обичайния й празен или уплашен поглед липсваше. Гледаше осъдително, ядосано и също така невярващо. 
-Ако не бях пределно ясен нека го кажа с думи – и той беше задъхан, беше и уплашен. Гласът му потрепваше. – Не искам да бъдем новото семейство Круд. Не искам да се пробвам за един по-добър живот. И със сигурност не искам да приемам неща, в които отдавна спрях да вярвам. С други думи – погледна майка си. – Следващия път не ме вдигай в пет и половина сутринта. 
Подмина ги с бърза крачка, затръшна вратата, водеща към стълбите. Уесли остана свлечена на земята, плачеща, Кийган продължаваше да диша тежко, а очите на Пайпър се присвиха при вида на Уесли. 

Крачеше по приятно осветен коридор, чийто край не виждаше. Имаше врата на всяка крачка от двете страни, но какво имаше зад тях бе загадката за Саймън. Докато крачеше бавно, без да бърза, се ослуша да чуе нещо друго от звука на собствените си стъпки. Не долавяше нищо. Беше тихо и имаше нещо стряскащо, дори и за него, в иначе уютната атмосфера. Чу нещо. Спря. В колана на кръста му беше втъкнато нещо като брадва, но нямаше типичната й форма. Завъртя странното оръжие в ръката си и предпазливо продължи напред. 
Тялото му беше блъснато в стената, острието на оръжието беше забито точно до главата му. Саймън се обърна но черна, ръбеста ръка обви врата му. 
-Какво правиш в дома ми? – дрезгавия глас звучеше немощно, но захвата му бе здрав. 
-Търся нещо. – изсъска Саймън, докато въздухът, който не му трябваше, напускаше дробовете му.
Лицето на другия бе покрито с бял плат, единствено очите му се виждаха. Светли очи, които се впиха в тези на Саймън. Постепенно отхлаби хватката, накрая го пусна. Изтръгна брадвата му от стената и му я подаде. Саймън объркано я пое. 
-Тук няма да намериш това, което търсиш. 
Саймън присви очи. 
-И ти ли знаеш какво търся?
Очите му се усмихнаха.
-Всички знаят.
-Но никой не може да ми каже къде е. – факт, не въпрос.
Другия обърна глава и се затътри по коридора. Саймън объркано го проследи. 
-Това ли беше? Няма ли да ми кажеш нещо?
-Кой те доведе тук, търсачо? 
-Не съм търсач. 
-Търсиш нещо, нали? Какво те доведе тук? – прекъсна го. 
-Избих информацията от един доносник. – откровено отговори.
-И този доносник ти каза, че тук ще намериш отговори?
-Не с тези думи, но това беше главната идея, струва ми се.
Другия спря и погледна към Саймън. В очите му нямаше лошо, злоба, мъст. Нямаше нищо от онова, което съществуваше в очите на всички останали демони. Той се озадачи. 
-Имам много стаи, търсачо. Много врати могат да се отворят тук. Много отговори могат да ти дадат мир или да ти донесат страдание. – приближи се. – Но не могат да ти дадат това, което искаш. 
Саймън се засмя нетърпеливо.
-Мисля, че не схващаш…
-Не си готов. – прошепна другия. – Още не. 
-Слушай, старче, дошъл съм за отговори. – заплашително поде той. Вдигна оръжието си предупредително. – И ти ще ми кажеш това, което искам да знам. 
-Не сега. 
Щеше да направи нещо, но не можа. Всичко изчезна пред очите му, стана черно, стана тихо. Сепна се, замръзна, след това отпусна рамене. Стисна зъби и зачака. Черното се превърна в мътно сиво, звукът бавно започна да се чува, първо глухо, после по-силно. Пред него се появи зеленина, дървета се бунтуваха бясно срещу вятъра. Наложи се да присвие очи заради прашинките, които влизаха в тях. Гневно изрита едно камъче и изсумтя.
-Магьосници. – поклати глава и се обърна. – По дяволите! – изруга, когато в тялото му се блъсна някой, който не беше демон, магьосник или някой, когото може да убие с огнена топка. Момичето политна назад, но разпери ръце и успя да се задържи на краката си. Тръсна глава и вдигна поглед. 
-Съжалявам. – каза тя.
Саймън се сепна. Отдавна не беше говорил с хора, отдавна не беше срещал такива. Работата му беше само долу, в подземния свят, буквално. Очите на всички бяха в странни цветове, кожата и формата им също. Отдавна не се бе сблъсквал със същество, покрито в бял пигмент, с очи, които криеха чувства, емоции и всичко човешко, което липсваше долу. Премигна срещу кехлибарения цвят, вперил се в него. Огледа момичето набързо. Стори му се странна. 
Видя я, че се напряга от изучаващия му поглед, който беше по-скоро втренчен, отколкото наблюдателен. Преглътна и кимна с глава.
-Моя грешка. – отвърна и я подмина.
Пайпър обърна глава след него. Устните й се разтвориха със следващия повей на вятъра. Довя аромата му, аромат, който не беше от парфюм. Идваше от самия него, така й се стори. Нейните очи също се присвиха и тя пое дълбока глътка въздух, както Кийган я насърчаваше. Почувства се добре за момент. 
После продължи по пътя си.

Стоеше на кухненската маса, подпряла брадичка в шепите си. Гледаше в много различни точки, всяка  от които представляваше по един фрагмент от мислите й. Бе ги разпределила, за да може да им отдели пълното си внимание без да се обърква и да ги смесва. Финансите бяха на едно място – в лявата стена. Работата беше малко над бравата на вратата, разделяща кухнята и хола. Пайпър беше в края на масата, а на Айк се падаше шкафа, в който стоеше кофата за боклук.  Стоеше, подпряла ръце, и не знаеше какво да прави.
Наблюдаваше я с известно недоверие. Главата му беше килната на една страна и съмнително сбърчените му вежди няколко пъти огледаха наоколо, като че да се уверят, че наистина е тук, пред тази типична къща с тази типична жена в нея. Знаеше за какво мисли. Можеше да го усети. Понякога тривиалността му се струваше приятна, имаше сантименталност в нея. Но сега го дразнеше малко. Притеснена от толкова нормални и естествени неща. Неща, които с времето щяха да се оправят от самосебе си. Или малко преди това, насила. Не знаеше името й. Но за няколкото минути, в които я гледаше успя да улови мимиките й, да види погледа й. Имаше нещо, което не му хареса, но разбра, че не е това, което търси. Въздъхна дълбоко с нотка на разочарование и се обърна.
Жълтата му глава се наклони, когато видя обърканото изражение на Саймън.
-Изненадан си да ме видиш?
Саймън се огледа неуверено.
-Спокойно, никой няма да мине от тук в следващите… - погледна часовника на ръката си. – Две минути. – засмя се. – Не ме гледай така недоверчиво. Знаеш кой съм, нали?
Саймън продължи да го гледа с неяснота. Това смути другия и той въздъхна.
-Няма значение. Тук съм, за да ти помогна.
Саймън вдигна вежди и го подмина, без да отмества поглед от странното му лице.
-Нямам нужда от помощ. – наведе се към него докато го подминаваше.
Жълтата ръка се обви около лакътя му и той стисна зъби.
-Все това повтаряш, нали? – усмихна му се.
-И все се намира някой, който да се опита да ме опровергае. – дръпна ръката си. Огледа го. – Жълта кожа, странен стил… - подръпна папионката му и жълтия демон се намръщи. – Изглежда ми познато. Не знаех, че наистина съществуваш.
-В света, в който живееш ми е трудно да допусна, че все още има неща, в които не вярваш.
-Все тая. – подмина го.
Обърна се към него, гледайки го как се отдалечава. Оправи костюма си, отново погледна часовника си.
-Знам къде е. – каза той и подръпна ръкава си.
Саймън се закова. Впери поглед напред, сърцето му прескочи.
-Кажи ми.

-Господи, толкова съм дебела.
Така е.
Пайпър погледна лошо в огледалото, докато си миеше ръцете.
-Косата ми е ужасна.
Може би малко, да.
Пайпър подбели очи.
-Нещо искаш да кажеш ли, Пепър?
Тя обърна глава към русото момиче, стоящо на една мивка разстояние от нея. Двете й приятелки спряха да се оглеждат критично в огледалото, за да погледнат Пайпър.
-Не? – несигурно отвърна.
Русото момиче с дълга коса и сиви очи се приближи към Пайпър и злобно я изгледа.
-Така и предполагах. Момичета. – повика ги и токчетата на другите две неприятно затракаха.
-Продължавай да си говориш сама, изрод. – каза едната.
-Сигурна съм, че е много по-продуктивно от това да си намериш приятели. – добави другата.
-Как да си намери като…
Вратата на тоалетните се затвори зад тях и Пайпър не чу останалото.
Не ги слушай.
-Мразя гимназията. – промърмори.
Няма да ти се налага да стоиш в нея още дълго.
-Спри да ми говориш! – извика в огледалото и го напръска.
Излезе гневно от тоалетните. Блъсна се в нещо твърдо и политна назад, после напред и пак се сблъка с твърдото нещо.
-Моя грешка. – каза преди да вдигне поглед към скептичното изражение на Питър с червената коса и обица на веждата. Тази обица винаги я притесняваше. Имаше усещането, че ако някой се сбие с него ще изтръгне първо нея.
Беше я придърпал към себе си, отстрани изглеждаше като интимна прегръдка. Обърка се, когато не я пусна веднага.
Харесва те.
Стисна зъби.
Питър наклони глава.
-Имаш интересни очи. – каза ни в клин, ни в ръкав.
Пайпър ококори очи и отмести поглед с глуповато изражение.
-И ти?
Твърде несигурно отговаряш.
Пайпър се усмихна насила.
-Шшш. – изви глава, сякаш за да прикрие звука си.
-Скивайте новото момиче. – някой каза зад гърба на Питър и той обърна глава настрани. Пайпър по инерция последва примера му.
Руса, къса коса, кафяви очи, които трябваше да бъдат топли, просто защото са кафяви, но не бяха. Бяха малко студени. Средна на ръст, с леко прегърбена походка, имаше излъчване на някой, с когото може би беше по-разумно да не се занасяш. Лицето й обаче не издаваше злоба или нещо негативно. Изглеждаше просто объркана.
-Коя е тя? – попита Питър.
-Лора. Нова е.
Пайпър сбърчи вежди и като хипнотизирана се освободи от странната прегръдката на Питър и направи няколко крачки.
-Познаваш ли я?
Пайпър наклони глава от въпроса на Питър.
-Не. – отвърна.
Лора сви зад ъгъла и тя премигна няколко пъти.
Виждала си я преди?
Поклати глава.

Главата й беше наведена надолу, докато вървеше. Ходеше бързо, все едно се опитва да избяга от някого. Или все едно беше откраднала нещо. Или все едно криеше нещо в самата себе си. Беше от всичко по малко. Нисичка, лесно се покриваше в тълпата, мъничка, трудно можеше да я забележиш ако не я търсеше конкретно. Гледаше в земята и обувките на хората й казваха всичко, което трябва да знае.
Сблъска се с някого. Рамото я заболя от удара, тялото й поддаде и се извъртя на една страна. Вдигна бърз и предпазлив поглед към другия.
Саймън дори не я погледна. Сините му очи гледаха напред, търсещи, съсредоточени в това търсене и просто я подмина. Тя също продължи по пътя си със същата сведена глава. Русия й перчем падна на челото й.
Отвори бавно очи, лицето му издаваше гняв. Много от него. Изправи се също така бавно до седнало положение и стана от земята, на която бе паднал рязко и неочаквано, докато се подготвяше да види онова, което Жълтия му бе казал, че ще види.
Каквото трябва, така каза. Ще види каквото трябва да види. И го видя.
-Толкова близо до нея, но в същото време толкова далече.
Саймън стискаше устни. Червен цвят почти беше изместил естествения син на очите му.

Гледаше се. Виждаше лицето си и не можеше да го свърже със себе си. Изговаряше името си и не й се струваше като нейното. Не припознаваше топлите си кафяви очи нито русата коса, нито устните, нито миглите, нито веждите. Нищо. Гледаше се и не можеше да се види.
-Лора. – прошепна и сбърчи вежди. Наклони глава. Поклати я. – Не разбирам.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none} span.Apple-tab-span {white-space:pre}
-Какво е първото нещо, което виждаш, когато се събудиш?
-Светлина? 
Повдигна вежди.
-Светлина? Не виждаш ли предмети?
Намести се по-удобно на мястото си. 
-Прозореца ми. Значи виждам стъкло. 
-Слънце?
-Само лъчите му.
-Лъчите му е достатъчно. Какво друго?
-Плюшеното мече върху синия ми стол. 
Записа си нещо.
-После?
-После… После виждам бежов цвят.
-Друг стол? До прозореца ти?
Поклати глава.
-Кресло. Бежово. Дрехите ми са на него.
-Какви цветове?
-Различни.
-Обичаш ли черното, Айк?
Малката му глава се поклати в отрицание.
-Обичам синьо.
-Кой е любимият ти футболен отбор?
Усмихна се широко.
-Челси. 
Тя също се усмихна. Отново си записа нещо. 
-Много добре. И аз го харесвам. 

-Какво е първото нещо, което правиш, когато се събудиш?
Айк подбели очи.
-Прозявам се.
Кейтлин Роуз, къдрокоса, леко прегърбена млада дама стисна търпеливо устни. Преметна крак въз крак и постави папката по-удобно в скута си. 
-Добре, какво е второто нещо, което правиш, когато се събудиш?
-Що за шибан въпрос?
-Просто отговори. 
Той се вгледа в нея и издиша тежко. Разплу се още повече и забарабани по облегалките на бежовия фотьойл. 
-Поглеждам навън.
-Защо?
-За да видя времето. Топло или студено. – загледа се в тавана и преглътна. – Предпочитам да е топло. 
-А светлината?
-Обичам да е светло. През прозореца ми влиза много светлина. 
-Уморен ли се събуждаш?
-Не. – излъга. 
Кейтлин присви очи и си записа нещо. 
-Чувстваш ли се отпаднал през деня?
-Не. – излъга.
-Сънуваш ли кошмари?
-Не. – излъга. 
Роуз скръсти ръце.
-Отговори ли честно поне на един от въпросите ми?
Той се усмихна.
-Не. 
Кейтлин сдържано смъкна ръце.
-Не на всичките. – поправи се, когато видя, че я дразни твърде много.
-Защо?
Не й отговори.
-Страх ли те е?
-Не ме е страх от нищо. 
Роуз остави папката си.
-Няма да записвам, Айк. Кажи ми за кошмарите си.
Айк стисна зъби и облегна глава назад. Поколе*а се дали да говори, или да мълчи. 
-Можеш да ми кажеш всичко. За това съм тук. Мога и да ти помогна. Още една причина да съм тук. – намести се по-удобно. – Кажи ми.
Айк прехапа устна. Помълча преди да отговори.
-Мога да спра катастрофата, но не го правя. 
-Как така?
-Винаги съм отстрани. Като наблюдател, като публика. Виждам ги как излизат от заведението и знам, че ще се сблъскат с камиона. Близо съм до тях, ако се провикна може би ще успея да ги спра, но не издавам и звук.
-Опитвал ли си се?
-От устата ми не излиза нищо. Просто пръхтене. Все едно искам да ги наплюя. Гледам ги как се качват в колата, как потеглят и после как камионът ги блъска челно. После се събуждам. 
-Всеки път ли е един същ?
-Понякога държа предмет в ръката си. Не знам какъв.
-Можеш ли да ми опишеш как се чувстваш?
-Безпомощен. И жалък.
-Защо жалък?
-Защото знам, че мога да кажа нещо, но в същото време разбирам, че не мога. Защото изправен пред избора да кажа нещо или да не кажа нищо, избор, от който зависи безопасността на семейството ми, аз блокирам.
-Това е само сън, Айк. Трябва да запомниш, че е сън, че не е истина.
-Но те са наистина мъртви! – изкрещя.
Започна да се гърчи, да се мята, разшири очите си, видя мръсния бял  таван. Обърна глава.
-Айк, стой с нас. Айк, не затваряй очи! – ръка облечена в бяло се протегна към него и Айк побърза да стисне очите си.
Рязко ги отвори срещу разтревоженото лице на майка си.
-Добре ли си? – притеснено го попита. – Айк, трепериш! – стисна го в здрава прегръдка и той се вкопчи в нея. – Всичко е наред, било е само лош сън. Нищо повече. – Уесли затърка утешително гърба му. – Всичко е наред. Вече си буден.
Пайпър стоеше на прага с ръка на сърцето. Обикновено тя беше тази с лошите сънища, тя беше тази, при която всички тичаха нощем. 
-Не знаех. – прошепна.
Айк я погледна изпод прегръдката на Уесли. Стисна устни и затвори очи. Няколко сълзи закапаха по бузите му.
Машинално се обърна и влезе в стаята си. Затвори вратата с разширените си очи и удивлението си. Айк явно не беше толкова безсърдечен и бездушен, за колкото го мислеше. Айк явно имаше дълбоко подсъзнание, скрито зад по-малко дълбоко незряло съзнание, с което – колкото и клиширано да звучи – прикриваше истинската си болка. Колкото и да прикриваше обаче, беше ясно – той също кървеше, той също страдаше. И явно сънуваше толкова ярко, колкото и тя. Досега не го беше чувала. Беше чувала себе си и неговото тежко дишане, докато я държеше и успокояваше в нощта. А после, когато беше почти заспала чуваше как той става от леглото й и излиза от стаята й. Помнеше два такива пъти. Пъти, в които я спасяваше от собственото й заспало съзнание. Чудеше се дали всяка вечер бди над нея.   
Замръзна. 
-Не викай. – предупреди дрезгав, бегло познат глас, който погъделичка ухото й. Настръхна. Нечий пръсти се плъзнаха по корема й и тя ахна. – Шшш. – ръцете се насочиха нагоре, към гърдите й. Пайпър преглътна шумно и не направи нищо. Издиша тежко, когато шепите обхванаха гърдите й. Беше притисната към силното тяло, стоящо толкова близо до нея, че усети сърцето му да бие в гърба й. Едната ръка се плъзна надолу и точно когато Пайпър щеше да протестира от посоката, рязко беше обърната с лице към непознатия. i
-Виждала съм те. – прошепна тя, опитвай се да звучи по-малко задъхана. Изпъшка, когато ръката му обхвана дупето й и я притисна към себе си. Усети нещо твърдо да се допира до корема й и разшири очи. 
Усмивка пропълзя по устните на красивия непознат, с когото се сблъска в парка преди няколко дни, когато Айк се опита да направи нелеп опит за самоубийство от високата сграда, на чийто покрив чичо Кийган ги качи, за да се насладят на панорамна гледка. Той облиза долната си устна с присвити очи и Пайпър настръхна от този поглед. Направи крачка напред, а тя назад и така докато бюрото не препречи странната им походка. 
Саймън я качи на повърхността и се засмя на изненадания звук, който излезе от устата й.
-Разтвори краката си. – нареди й с потъмнял поглед и нетърпелив глас. 
Пайпър заекна и заклати глава. Саймън повдигна брадичка и разтвори краката й, настанявайки се между тях преди да е успяла да ги събере обратно.
-Не! – каза тя. 
-Няма да направя нищо, което да не ти хареса. – впи пръсти в бедрото й. – Обещавам. - усмихна се дяволито и я целуна. Толкова настоятелно, толкова топло, но и грубо. Нетърпеливо, но чакащо нейното позволение. 
Зашеметена тя разтвори устни, но ръцете й стиснаха китките му, които си проправяха път нагоре по бедрата й. Осезаемо усещаше горещите му длани, макар и през пижамата. Той се справи с малката й съпротива. Отдръпна се за момент от нея и после отново нападна устата й, а тя намери собствените си китки, заковани над главата й. Изстена по-скоро от негодувание, отколкото от възбуда. Свободната му ръка се плъзна по бедрото й. Усети палеца му между краката си и дори през плата усещането беше толкова силно, чуждо и странно, че тя изпищя. 
-Спокойно. – засмя се той, но все пак махна ръката си от там и я плъзна нагоре по тялото й. – Ще те заболи само за малко, ако стигна толкова далече. 
-Махни се от мен. Махни се! – започна да се мята тя. 
Саймън стисна лицето й и обърна главата й, оголвайки врата й пред погледа си. Облиза го и след това засмука кожата й. Това оказа странен ефект на тялото на Пайпър и тя се изви към него, допирайки се по-плътно до тялото му. Неусетно – ръцете й се оказаха свободни и тя впи пръсти в ръката му, а другата във врата му. Саймън грубо я хвана за хълбоците и я притисна в слабините си. Изпъшка силно, с допрени до нейните устни и тя потръпна. 
-Искам те. – каза, държейки я за хълбоците, притискайки я болезнено към себе си. Изръмжа повторно – Искам те!
Пайпър извика и рязко седна в леглото с потно чело и притисната върху тялото си завивка. Задиша се шумно, силно и извика още веднъж, когато огледа осветената си от слънцето стая. 
-Пайпър! – Уесли влетя с трясък в стаята й. Косата й беше накъдрена, грима – лек, правещ я ослепителна, каквото си беше. Облечена в стилен черен панталон и бяла, прозрачна блуза, явно се готвеше да излиза. 
Поне не я събуди.
-Добре ли си? – бързо седна в леглото й и я придърпа невнимателно към себе си. – Всичко е наред, било е само лош сън. Просто кошмар, свърши. Тук съм. – затърка гърба й.
Пайпър сбърчи вежди и поклати глава. 
-Какво беше този път, скъпа? Искаш ли да ми разкажеш? 
Поклати глава. Не беше кошмар, искаше да й каже. Беше много нередно хубав сън, искаше да добави. 
Кое беше сън обаче? Айк наистина ли беше имал момент на слабост, хванат неподготвен в собствения си спящо съзнание? Или това беше част от нейното? 
-Айк? – Пайпър се отдръпна от Уесли.
-Излезе преди да поговоря с него за… - вдигна рамене и махна няколко кичура от потното й чело. – Сещаш се.
Пайпър се загледа в нея. 
-Явно се чувства смутен, че за първи път го виждаме толкова… уязвим. – кимна си, сякаш е намерила правилната дума. – Знаех, че сънува. Не знаех, че е толкова ярко като при теб. 
-Терапевтката му…
-Спря да ходи преди няколко месеца. При всички положения – погледна я сърдито – политиката й не позволяваше да ми каже как вървят нещата. Конфиденциалност между лекар и пациент, такива работи. – махна с ръка, сякаш това беше изключително маловажно. 
Пайпър обаче не я слушаше внимателно. Преглътна и се насили да попита.
-Ти… чу ли нещо след това?
Уесли стана от леглото и отиде до огледалото.
-Да съм чула нещо?
Пайпър се замисли.
-Да. От моята стая. Нещо… Странно или нередно… Нещо, което включва и някой друг? 
Уесли я погледна многозначно.
-Момче ли е имало в стаята ти, Пайпър?
-Какво? – веднага се стресна тя. – Не, разбира се, че не! Как си го помисли? – засмя се. Засмя се пресилено и изкуствено. 
Уесли присви очи и се усмихна.
-Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че си имала посетител след полунощ, Жулиета. - излезе от стаята й. – Закуската е готова след пет минути. – провикна се от стълбите. 
Пайпър издиша облекчено и стана. 
-Ако и аз не знаех по-добре щях да кажа същото. – застана пред огледалото и подръпна яката на пижамата си. Можеше да се закълне, че усещаше горещите устни, дъха му, ръцете му. Можеше да се закълне, че ако беше сляпа, щеше да си помисли, че по врата й има синьо-лилав белег от страстната му целувка там. Обаче нямаше нищо. Имаше само усещането за сънят, който й се стори толкова реален. Имаше и срама от него.  

Вървеше по улицата и блъскаше рамото си в различни хора, които се правеше, че не вижда. Вървеше целенасочено и лицето му беше устремено, гневно и това караше останалите пешеходци да не го напсуват, да не го погледнат неодобрително и със сигурност да се дръпнат сами ако забележат изражението му. В един момент обаче, походката му постепенно спря и както гледаше целеустремено напред, вдигна очи към небето и ги подбели.
-Владимир, да? – каза той, гледайки сивия облак сред останалите сиви облаци. 
Високия, много едър мъж се усмихна и дима от цигарата му се понесе нагоре, сив, към сивите облаци. Косата му беше вързана на мъничка опашка, черния му костюм го правеше изтънчен. 
-Поласкан съм, че си запомнил. Все се притеснявах, че не оставих достатъчно силно впечатление след последната ни среща. 
Саймън се обърна към него. Хората ги подминаваха, забързани в собствения си живот. Никой не смееше да пресече разговора на двамата мъже, които изглеждаха странно сред тълпата от хора, колкото и малобройна да беше тя. 
-Ти си грамаден мъж с твърд акцент. – Саймън го блъсна по рамото. – Карай го по-уверено, другарю. След заплахата, която ми отправи бих се почувствал като глупак ако не те запомня.
-Странно. Мислех, че всичките ти неуспехи до момента са достатъчна причина да се чувстваш като глупак и без моята намеса. 
Саймън се усмихна без искреност и присви сините си очи. 
-Което ме навежда на мисълта, че или имаш да ми снасяш добри новини, или нямаш нищо. Кое от двете, друже?
Владимир дръпна от цигарата си и погледна встрани. Загледа се в синя рокля на пайети, която стоеше върху бяла манекенка на витрината на скъп магазин. Саймън проследи погледа му.
-Харесва ли ти? Веднага мога да ти я купя, ако обещаеш да попееш. – подиграваше му се и Владимир усети това. Извив ъгълчетата на устните си нагоре и тъмния му поглед срещна този на Саймън.
-Времето лети, Сай. Започваш да имаш все по-малко от него. Задействай търсенето си. 
-А мога и да не го правя и да видя как „вие“ ще се справите, които и „вие“ да сте. 
Владимир издиша равно.
-Преследваме едно и също нещо.
-Не, аз преследвам някой, който трябва да се върне на мястото си. „Вие“ не знам какво и защо преследвате. Това, което знам обаче е, че когато намеря Ейнджъл, тя е моя. Нямам намерение да я деля. – Саймън го огледа по същия начин, по който и в бара преди няколко вечери. – Кой си ти? И какво искаш от мен? Какво искаш и от нея? 
Владимир дръпна ръката на сакото си и свали нещо от китката си. Подхвърли го на Саймън и той инстинктивно го улови. Часовник. 
-Време, приятелю. Действай.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none} span.s2 {font-kerning: none; font-variant-ligatures: no-common-ligatures}
Уесли отвори широко входната си врата, премятайки кафява чанта през главата си. Сепна се на прага, когато видя, ниската жена с прошарена коса и бяла жилетка да стои с няколко папки в ръце и да я гледа над очилата си с черни рамки. 
Уесли сбърчи вежди.
-Да? 
-Това е домът на Джулия Адамс, ако не греша?
-Не грешите, аз съм Джулия. – отвърна Уесли и оправи дръжката на чантата. – А вие сте?
-Асистентка на Катлийн Бърнс. 
Уесли наклони глава.
-Катлийн – терапевтката на сина ми или Кат… - постепенно замлъкна и повдигна брадичка с въздишка. Отпусна недоволно рамене. – Не сте асистентката на Катлийн, терапевтката.
-Страхувам се, че съм асистентката на Катлийн от социалните служби. 
Уесли кимна.
-Да, разбира се, че сте. – промърмори. – Ужасно съжалявам, асистентке на Катлийн, но съм заета в момента.
-Слушайте. – жената препречи прага й и Уесли я изпепели с поглед. – Знам, че сте заета жена и няма да губя много от времето ви, но се налага да проговорим.
-Насрочете среща.
-Направих го. След като отказахте да ми вдигате телефона ви пратих писмо. – погледна към пощенската кутия. – Явно не си прибирате пощата редовно. 
Уесли се усмихна в отговор и изцъка с език, осъзнаваща неизбежното. Присви очи и преглътна. Изпухтя и се отдръпна от вратата, канейки нежелания си гост. 

Пайпър тичаше по коридорите. Рядко закъсняваше за часове, а когато се случеше просто ги пропускаше. Сега обаче не искаше да изпуска, защото не знаеше какво да прави със свободното си време. По причина, че единственото, за което мислеше през свободното си време бе за съня. Срамния сън, който я караше да се изчервява всеки път, когато се сети, а това стана, докато си миеше зъбите, докато се обличаше, докато изяждаше закуската си, докато вървеше към училището, докато взимаше първия си час. Не сънуваше такива неща обикновено. 
Тичаше, но звук я накара да спре. Спря да бърза, намали крачка и накрая застана почти неподвижна. Обърна се и присви очи към дамските тоалетни. В празния, тих коридор ясно можеше да чуе нечие подсмърчане, идващо от женския клюкарник. Закрачи натам, поспря пред него и се ослуша. Подсмърчането сега беше по-ясно. Предпазливо отвори вратата и влезе. 
Русото момиче се стресна и се прилепи за стената. Пайпър вдигна ръце.
-Извинявай. Не исках да те стряскам. 
Момичето избърса троснато сълзите си. Пайпър заекна няколко пъти, преди да зададе въпроса си. Рядко говореше със съученици, камо ли с тези, които плачат самички в тоалетните. 
-Ти си Лора, нали?
Момичето с руса коса кимна. 
-Казвам се Пайпър. – представи се тя с още една крачка. 
Лора пак избърса мокрите си бузи и като че ли се отпусна малко. Обърна се към огледалата. Погледна се и после погледна Пайпър. Отражението й беше криво. 
-Не разбирам. – прошепна с дрезгавия си от плача глас.
-Кое не разбираш?
Лора се приближи бързо към нея и Пайпър се стресна.
-Познаваш ли ме? Виждала ли си ме преди?!
Пак заекна.
-Аз… онзи ден? В часа по биология. Стоеше два чина пред мен. – докладва. 
-Не, преди това. Познаваш ли ме? Приятелки ли сме?
Пайпър отвори уста. Объркано я погледа. 
-Чакай... Какво?
Лора изръмжа и се погледна в огледалото. 
-Не разбирам. Не мога да се сетя… - изпъшка се вкопчи в рамената Пайпър, която си пое изплашено въздух. – Случвало ли ти се е да знаеш нещо, да е на върха на езика ти, но да не можеш да се сетиш? 
Пайпър поклати глава. Не й се беше случвало.
-Не? Е, така се чувствам аз. Има нещо… Нещо не е както трябва, но не мога да кажа кое точно. Не мога да се сетя. Трябваше да направя нещо, нещо… - стисна очи и пусна раменете й. – Нещо ми убягва, трябваше да свърша нещо! – извика и плесна длани до мивката. Пайпър подскочи.
-Може би си оставила ютията включена? – предположи. Лора я погледна с насълзените си от яд очи. 

Уесли не си беше направила труда да махне чантата си или да свали бежовото си палто, или дори да предложи чай или кафе. Стоеше със скръстени ръце в основата на стълбището докато чуваше как асистентката на Катлийн от социалните служби невъзмутимо си върши работата на горния етаж. Прозина се демонстративно, но и искрено няколко пъти, погледна часовника си с тежка въздишка, надявайки се посетителката й да разбере заетостта на Уесли, но тя просто влизаше от стая в стая и извършваше нужните инспекции. Когато я видя да слиза бавно по стълбите се помоли на всевишна сила да я препъне и да й счупи нещо. След това веднага върна думите си назад.
-Как мина там горе?  
Жената я погледна скептично и отбеляза нещо в папката си.
-Виждам, че сте разочарована. Не намерихте подозрително количество Бенджамин Франклин в стаята на Айк? Не открихте червени прашки в тази на Пайпър? О, колко жалко. – нацупи устна.
-На ваше място не бих се държала толкова небрежно. Ситуацията ви е сериозна.
Уесли вдигна вежди.
-Защо? Защото Пайпър е изпуснала няколко учебни часа? 
-Държите се така, все едно аз съм врага, но…
-От моето място пасвате идеално на описанието ми за враг. 
-Искам само най-доброто за Пайпър.
-О, моля ви се! – изсумтя разпалено Уесли. – Тя е просто поредната работа за вас. Не значи нищо освен обещание за повече пари, потенциална сделка, която е просто изгодна за вас. – отдръпна се от стената и се приближи към ниската женица. – Ако наистина ви пукаше, както така безочливо твърдите, никога нямаше дори да предлагате да ми я отнемете. 
-Институциите, в които пращаме децата като нея, са…
-Децата като нея? – прекъсна я ядосано. – Тя не е бездомно сираче. Има семейство.
Жената пред нея затвори продължително очи и когато проговори звучеше спокойна, равна.
-Не искам да ви отнемам Пайпър, госпожо Адамс. Но ако не успеете да я задържите в релси ще се наложи да вземем мерки.
-Да видим как ще стане. – предизвикателно вдигна вежди Уесли. – До пълнолетието на Пайпър остават по-малко от два месеца. За това време няма да успеете дори да мигнете, а когато все пак се случи, вече ще съм подела дело срещу вас.
Жената се изсмя.
-Дело? И в какво ме обвинявате?
-Все ще се намери. – изсъска Уесли и отвори входната врата. – Когато дойдете с нещо по-сериозно от пропуснати учебни занятия, звъннете ми отново. – проследи я как бавно излиза от дома й. – До тогава – продължи – не се вясвайте на прага ми. – затръшна вратата пред невъзмутимото лице на възрастната жена.
Когато няколко минути по-късно спря пред полицейския участък в центъра на града гневът й се беше уталожил малко и можеше да ходи с по-малко бесен вид и да отваря устата си без да ръмжи или съска през нея. Насочи се право към офиса на Кийган. 
Офисът на Кийган беше в края на коридора и в безпорядък в пълен синхрон с живота му. Всичко беше заринато под папки и мръсни папки, останки от храна, която е поръчвал докато е стоял по цяла нощ, една бяла възглавница, която отдавна не беше бяла върху зеления диван, опрян до едната стена и няколко ризи върху двата стола пред бюрото му, които служеха за евентуалните му посетители. От няколко Кийган, който нямаше собствено семейство, на практика живееше в офиса си, който ставаше все по-мръсен с всеки изминал ден. Върху суровото му лице беше набола брада, косата му беше разрошена и мръсна. Бутилката уиски в края на бюрото му също не убягна на Уесли, когато тя с почти прикрито отвращение огледа стаята. Кийган беше качил крака върху бюрото и хъркаше тихичко. Главата му изпадаше от облегалката на стола. 
Уесли поклати глава и затвори вратата с трясък зад гърба си. Кийган моментално отвори очи и се изправи като много обиграно избегна падането от стола. Ядосано впери поглед в дръзналия да го притеснява и когато видя Уесли веднага смекчи чертите.
-Уесли. – усмихна се и многократно прокара пръсти през косата си. След това огледа собствения си кабинет с отвращение. – Прости ми, не знаех, че ще идваш. 
-Да, очевидно. – кимна тя. – Не си прави труда да чистиш, идвам за малко. – каза, когато видя, че той се кани да скрие няколко боклука. 
-С какво мога да ти услужа? – попита докато се пресягаше през бюрото и махаше ризите от столовете. Покани я с жест, а я тя се постара да не показва искреното си нежелание от това да седне, докато сядаше. 
-Ам… Каза ми, че няма причина да се притеснявам за социалните преди време, помниш ли? 
Той се почеса сънено по бузата докато асимилираше думите й. 
-Да. Да, така направих. 
-Последния път, когато пак прибра Айк, същия ден ми се обадиха от социалните служби. Искаха да насрочат среща, но аз ги пратих по дяволите. Днес на вратата ми се появи асистентка на жената, която беше поела случая на Пайпър. 
-И? – попита той, когато тя замлъкна за малко. 
-Каза ми в началото, че няма повод за тревоги, но тази жена днес изглеждаше много настървена да ми намери грешка. Притеснявам се, че ще успее.
-Уес, Пайпър става пълнолетна скоро. За това време няма да успеят даже да изготвят писмо, с което те уведомяват за бъдещи инспекции. Не се притеснявай.
-Нещата не са под контрол, Кийган. – строго каза тя. 
Той я погледна. В миг му стана ясно, че не идва при него за съвет, а за утеха. Вербална утеха. 
-Тя не е добре.
-Последния път ми изглеждаше добре.
-Не разбираш. Сънува, бълнува, чувам я да си говори сама понякога. Мога да запазя това в рамките на къщата, но не мога да опазя от външни хора, които непрекъснато дебнат. Тя… просто спира на моменти.
Кийган сбърчи вежди.
-Спира?
-Има дни, в които не говори. На мен, на Айк, на никого. Не говори, не поглежда, дори не отговаря.
-Това е нормално за дете с нейните… наранявания. 
-Ти го разбираш. Аз го разбирам. Но от социалните ще решат, че не мога да се справя с нея. По-зле, ще помислят, че не мога да я поправя. 
Кийган направи гримаса при думата.
-Тя не е предмет, не можеш да я поправиш и да искаш.
-Кажи го на социалните. – въздъхна тежко и се облегна назад. – Не мога да си представя денят, в който влизат в дома ми и я извеждат от него с целия й багаж.
Кийган заобиколи бюрото и седна на стола до нея. Стори му се далече, затова го придърпа по-близо.
-Това няма да се случи. – започна да спуска пръстите си по дължината на ръката й. – Няма да го позволя. 
Уесли поклати глава и се загледа в ръката му. 
Кийган се загледа в настръхналата й кожа. 
Уесли за пореден път заклати глава и лицето й, обрамчено от къдрици, сега се стори още по-красиво на Кийган. Той се наведе към нея.
-Какво правиш? – прошепна тя, слагайки ръка на гърдите му. 
Кийган издиша шумно. Игнорира ръката й след секунда размисъл и скъси дистанцията между тях. 

Не беше споделил с никого, че днес се яви на интервю за работа. Така както нямаше да сподели с никого и това, че не бе одобрен за позицията. Не се учуди, когато интервюиращите усмихнато му подадоха ръка и го увериха, че ще свържат с него, за да му кажат, че не е нает. Знаеше, че няма да се справи, но за един път реши да послуша майчиния съвет - просто да пробва. Клатеше глава, докато излизаше от сградата. Разбираше, че този провал не беше съвсем провал, имайки предвид, че не си даде никакъв зор, но пак се чувстваше зле. Беше прав да се придържа към правенето на нищо, така поне нямаше да е разочарован при неуспех. 
Сложи слушалките си и натисна копчето. В ушите му не зазвуча бурната музика, която слушаше нито пък онези мелодии, които бяха спокойни и малко тъжни. 
Зазвуча гласа на брат му. Бяха се записвали как говорят стотици пъти, толкова се смяха, когато го правеха. Често си пускаше тези записи, понякога затваряше очи, за да ги слуша, друг път просто стояха като фон, все едно да слушаш песен, която непрекъснато пускаш отново и отново, и отново. 
Някакъв глас му казваше, че всичко ще е наред, ще се оправи, само трябва да спре за малко, да отвори очите си, но Айк отбягваше този глас. Този глас не знаеше нищо за страданията му, не бе способен да  му помогне. 

Папйпър излезе от класната стая заедно с потока от хлапета и се огледа за Лора. Целия ден само това правеше. След разговора с нея, проведен на пода в тоалетните се усъмни в здравия разум на новата си приятелка и искрено се тревожеше за безопасността й. Когато обаче очите й я намериха тя спря да върви и се обърка. Лора стоеше в компанията на няколко момичета и се усмихваше. Усмихваше се дружелюбно и нормално, така сякаш всичко й е наред и сякаш ютията й всъщност не е включена у дома. Пайпър сбърчи вежди. Закрачи в нейна посока, но пътя й бе препречен. 
-Хей. - Питър стоеше с изправен гръб и сведена към нея глава. 
-Хей. - върна поздрава тя с леко несигурен вид. Погледа й застана зад него. Той проследи на къде гледат очите й. 
-Новото момиче се интегрира добре. В началото изглеждаше малко странна, но… - когато каза думата “странна” лицето му изопна и той отвори уста. - Не че има нещо нередно в това. - побърза да каже. 
Пайпър се усмихна разсеяно, но после го погледна строго и сбърчи вежди.
-Моля? - обидено попита.
-Нямах нищо лошо предвид. - вдигна ръце. 
Пайпър кимна бавно, все така обидена и подозрителна. 
-Ам… - питър се почеса по главата. - Всъщност, днес братовчед ми има изява в един клуб и Джей покани Лора - посочи зад себе си. - И се чудех дали не би искала ти да придружиш мен? 
Пайпър зяпна. Просто го зяпна с чисто недоумение.
-А… - заекна. Неудобната истина беше, че подобно нещо не й се бе случвало никога. Тя не излезеше предимно, защото никой не я канеше, но дори когато някой спрегнеше името й за някаква социална уговорка тя просто изчезваше от стаята. Нямаше идея какво трябва да каже в такива моменти. Дали трябваше да откаже, защото я канят от куртоазия, дали не трябва да отказва, защото всъщност някой има някаква нужда от нея…? - Ами аз… Аз… Ам… - навъси се и погледна някъде в страни, за да може да й дойде някакъв отговор. 
-Не е кой знае какво. - каза Питър, когато дланите започнаха да го сърбят и когато очаквателното му изражение започна да издава досада. - Просто събиране. А и реших, че щом приятелката ти ще идва… - усмихна се. - Какво ще кажеш? Мога да те взема към девет? 
Пайпър отвори уста, но реши да не казва нищо този път. Просто кимна някак безпомощно. 
…Когато последния час свърши и тя се отправи към изхода Лора изникна зад нея и бързо я хвана под ръка.
-Едно момче ме покани да излезем тази вечер. Каза, че и ти можеш да дойдеш.
Стреснатата от рязката поява Пайпър си пое дълбока глътка звъдух и издиша с неловка усмивка.
-Да, чух. 
-Надявам се го познаваш. Не мога да се сетя за името му. 
Пайпър зяпаше умислено в земята, докато крачеха. 
-Пайпър. - Лора защрака с пръсти пред лицето й. 
-Ам, Джей. - каза. - Казва се Джей. 
-Джей. - Лора пъхна гердана в устата си. - Звучи добре. Ако случайно забравя как изглежда какво да правя?
Пайпър я погледна недоумяващо. Лора питаше абсолютно сериозно. 
-Ааааа - проточи много объркана. - Има руса коса. Видиш ли русата коса веднага ще го познаеш. 
Лора се разсмя.
-Забавна си, Пайпър. 
Тя спря и Лора спря с нея. 
-Какво има?
Пайпър се вгледа в нея.
-Добре ли си?
Лора вдигна рамене. 
-Да. Разбира се. 
-Но тази сутрин…
-Не бях на себе си. - преъксна я. - Малко откачих, случва ми се понякога. И много съжалявам, че стана свидетел на това. 
Пайпър скръсти ръце.
-Не беше само тази сутрин Лора. Предните дни… Наблюдавах те, изглеждаше толкова объркана..
-Ново училище, нова среда… Беше ми странно.
-Не. Ти беше странна. 
Лора вдигна вежда. Пайпър веднага смъкна ръце и напрегна позата и лицето си.
-Нямах това предвид, аз…
-Спокойно. - Лора сложи ръка на рамото й. - Права си, беше странно, но сега всичко е наред. 
Пайпър искаше да възрази, но Лора побърза отново да я хване под ръка.
-Ще ми помогнеш ли да си избера тоалет?

Айк и Уесли се сблъскаха на входа на алеята. Слънцето отдавна се беше скрило, небето потъмняваше и благодарение на спускащия се мрак той не можеше да види разрошената й коса и подпухнали устни, а тя не можеше да види засъхналите сълзи по бузите му, които не си бе направил труда да изтрива, докато бяха още мокри. Гледаха се изпитателно за няколко мига после бавно се отправиха към входната врата.
-Няма да говорим за случилото се тази сутрин. - предупреди я.
-Днес не съм в настроение да те мачкам и притискам и без това. - съгласи се тя. 
Айк се изненада, очите му се разшириха, но не я погледна, не издаде любопитството си относно отговора й. 
-Пайпър, миличка? - провикна се Уесли, когато влязоха в къщата. Айк изсумтя и тръгна да изкачва стълбите. 
Пайпър излезе от стаята си с дървена походка. Черните ботуши с нисък ток я затрудняваха смешно много. Обикновено ходеше с гуменки, не бе свикнала на нищо с висока подметка. Беше с черни пола и блуза, с които изглеждаше едновременно небрежна и стилна. Айк спря да катери и се вторачи в нея. Огледа я и веждите му се вдигнаха високо.
-Какво си облякла? 
Пайпър стисна устни.
-Зле ли изглежда? - подръпна полата надолу. 
Скептичния поглед на Айк й беше достатъчен отговор. Лицето й стана разочаровано, за миг даже му се стори, че очите й се пълнят със сълзи. Изцъка с език и реши да е милостив днес. 
-Не чак толкова зле. - изстреля и я подмина. 
Пайпър отвори уста и се обърна след него. Може би щеше да му каже нещо, но той трясна силно вратата на стаята си. 
-Пайпър, какво ще искаш за вечеря, миличка? - попита Уесли, навивайки ръкави. - Пица, пиле… - погледна я. - Коктейл? - скръсти ръце и я огледа лошо. - Красива си, много си красива, но не знам защо си облечена така. Просто не знам. 
Пайпър се почеса по ръката. 
-Имам сре… Излизам  с… хора. - каза накрая. 
Уесли бавно сложи ръце на кръста си и вирна брадичка. 
-Излизаш с хора?
-Мхм. 
Присви очи. 
-Коя си ти и какво си направила с Пайпър?
-Послушах съвета ти. Ти каза, че трябва да се социализирам повече и… Един съученик ме покани на едно събиране и реших да… пробвам. 
-Разбирам. - усмихна се. Потропа с крак. - Кой е този съученик?
-Питър.
-Съученика Питър. Това звучи… добре. Къде ще те води?
-В някаквъв клуб? - неуверено отвърна. 
-Ще има ли пиене? 
-Не знам, Уесли, ще трябва да се върна назад в спомените си за всички онези пъти, в които съм ходила във всички онези клубове, за да се сетя дали имаше пиене. 
Уесли изви устни в нова усмивка и закима одобрително. 
-Кога ще се прибереш?
-Едва ли ще се бавя. - сведе глава. 
Уесли я огледа преценяващо за втори път. 
-Харесваш ли това момче? 
-Не. - веднага отговори. - Не го познавам. - поправи се. 
-О, значи ще ходиш на клуб с момче, което не познаваш?
-Не, нямах това…
На вратата се звънна. Пайпър пребледня, а лицето на Уесли доби изражението на строг и защитнически родител.
-Знаеш ли, може би това все пак не е добра идея. - махна с ръка и се разсмя неловко. - Защо не го отпратиш, а аз ще…
-Не! - извика Уесли. - Веднага ела тук. 
Пайпър издиша насъбралия се въздух и застана до нея. Уесли повдигна брадичката й и бръкна в джоба на панталоните си. Съвсем леко нанесе червеното си червило по устните й. Излезе малко от кунтура и близна палеца си, за да изчисти червеното там, където нямаше място. 
-Прекрасна си. - каза й. - Приличаш толкова на майка си така. 
Пайпър се усмихна малко. 
-Хайде да се запозная със съученика Питър преди да отведе принцесата ми, става ли?
Пайпър кимна и направи жест към вратата. Уесли я отвори рязко и Питър подскочи на място. 
-Как е? - Уесли опря ръка на бравата. Пайпър потисна усмивката си.
-Уоу. Вие сте Джулия Адамс. - позна я, което не беше изненадващо. Целия град четеше рубриките й във вестника. 
-А ти си?
Питър прочисти гърло и подаде ръката си.
-Казвам се Питър и съм тук, за да изведа дъщеря ви. - погледна към Пайпър и когато видя външния й вид наклони глава. - Която изглежда много красива тази вечер. 
Пайпър отмести поглед, а Уесли подбели очи. Тези на Питър бяха приковани другаде, което беше добре, защото не видя подигравателното й изражение. 
-С ваше позволение, разбира се. - добави. 
Уесли шумно прокара език по зъбите си, което беше по-скоро неприемлив, невъзипитам жест, отколкото даване на вид на обмисляне. 
-Имаш го. Но без смешни работи. 
Питър не я разбра, но кимна. Пайпър взе якето си и когато излезе Питър я хвана за ръката. Тя мигновено се дръпна като попарена. 
Той я погледна с въпрос, а Уесли се напрегна и се отдръпна малко от прага. Докато се чудеше как да спаси положението Пайпър овладя странните си емоции и преглътна.
-Извинявай. Хвана ме ток. - докосна ръката му и после я хвана. - Вече всичко е наред.
Питър закима, умислено загледан в лицето й. След това й отвори вратата на колата си и я изчака да влезе.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none; font-variant-ligatures: no-common-ligatures} span.s2 {font-kerning: none}
Пайпър водеше живот, който беше лишен от много неща. Но в нейния живот думата “лишение” не съществуваше. Тя не възприемаше нищо като “лишение”. Имаше много бариери. Бариери, които сама бе поставила между себе си и хиляди други неща. Контакта с хората й беше сложен, защото тя не вярваше на хората и не ги познаваше. Контакта с момчетата също й бе сложен, защото такъв не бе имала. Притесняваше се, защото хормоните й се обаждаха понякога и тя се чудеше какво означава това и какво да прави. Беше й любопитно, а това бе странно за нея - нейното любопитство рядко се вълнвуаше от нещо. Дразнеше се сама на себе си, че нещо толкова първично е способно да завземе съзнанието й. Честно, предпочиташе да чува гласовете в главата си, пред тези нищожни мисли. 
В колата й беше нервно. Беше хубава кола, тиха. Почти не отлепваше погледа от прозореца. 
-Наистина изглеждаш прекрасно, Пайпър. - каза й Питър по едно време. 
Тя обърна глава към него и се опита да се усмихне.
-Благодаря ти. 
Колата паркира почти пред входа на малък клуб. Отпред се виеше дълга опашка. 
-Братовчед ти явно е признат музикант. - каза Пайпър и бързо прехапа език. Защо изобщо каза нещо? Може да бъде прието като обида, може да…
Питър се засмя.
-Не е чак толкова добър, но не казвай на никого, че съм го казал. - смигна й. 
Пайпър се усмихна облекчено и заключи устните си с въображаемия ключ. Пое предложената ръка, но бързо я пусна щом излезе от колата. Почувства се внезапно много по-добре, когато видя Лора, която говореше нещо на Джей, който се смееше, изглежда от сърце. 
-Приятелката ти изглежда забавна. 
Пайпър кимна несигурно. Не познаваше Лора дори близо до поне малко и не знаеше какво да каже на този коментар. Въпреки това я усещаше някак близка. Лора май изпитваше същото, защото когато я видя се усмихна широко и се затича към нея. 
-Дойде! - облекчено възкликна и я прегърна силно. 
Пайпър се стегна и остана така докато Лора не я пусна. 
-И изглеждаш прекрасно! 
-Ти също. 
-Няма да повярваш, Джей има специални покани и не се налага да чакаме на опашката! Не е ли прекрасно?
-Да, наистина. - съгласи се неохотно. 
-Здравей, Пайпър. - поздрави я Джей без да подава ръка. И двете бяха пъхнати в джобовете му. - Радвам се, че успя да дойдеш. 
Тя само го погледна кратко. Той поведе Лора към входа. 
-Готова ли си да влизаме, или искаш да постоим още малко тук? - попита я Питър. 
-Готова съм. Не съм била на такова място преди, ще бъде интересно. - не знаеше защо се опитва да звучи като нормално развълнувано девойче. Не беше присъщо за нея. Но пък от друга страна кое беше присъщо за нея? Искаше само да остави добро впечатление както слушаше Уесли да обяснява на Айк. 
Питър сви ръка и след няколко секунди Пайпър се опря на нея. За миг се погледнаха, докато крачеха. Питър й се усмихна, а Пайпър се опита да направи същото. После политна назад. 
-По дяволите. - прошепна, когато установи, че губи равновесие, но не успя да падне. Питър я подхвана, но не беше единствения, който протегна ръце за нея. 
Пайпър вдигна глава и се срещна със сините очи, които бе виждала два пъти. Един път случайно, в парка, и втория път в съня си. Нейните се разшириха и тя преглътна тежко. Питър я държеше, хванал рамената й, докато непознатия бе обвил ръце около кръста й, прилепил я до себе си. 
-Държа я, благодаря ти. - каза Питър.
Саймън не го удостои с поглед. Взираше се в този на Пайпър, който по някаква причина бе смутен. Тя преглътна отново, когато установи, че се е вкопчила в палтото му. Прибра ръце до гърдите си, свити в юмруци.
-Добре съм, благодаря.
Саймън присви очи. 
-Моя грешка. - каза той, точно както предния път. 
-Не, аз не гледах пред себе си, не внимавах. Извинявам се. - отвърна тя. 
Саймън стегна челюст. Той също я пусна и са отдалечи. Питър му кимна и поведе Пайпър към входа на клуба.
-Добре ли си?
-Да. Не гледах къде вървя, редовно се случва. 
Когато застанаха пред охраната Пайпър обърна глава, докато Питър казваше името си на човека със списъка. Видя, че я гледа. Беше спрял по средата на тротоара, наполовина обърнат и гледаше към нея с неприкрито любопитство и още нещо, което Пайпър не разпозна. Отмести погледа тъкмо когато Питър й даваше път, за да влязат вътре. 
Саймън остана вперен в празното за няколко секунди, след което се обърна и продължи да върви. Сви в края на улицата, направи ляв завой, после десен, после повървя още няколко метра и след като сви по поредната пряка застана срещу ресторант, разпростиращ се на два етажа. 
Направи недовoлна гримаса, когато влезе вътре. Осветлението беше твърде ярко за вкуса и очите му, атмосферата - твърде снобарска за предпочитанията му. Белите покривки, огромните чинии с малкото храна в тях, големите чаши с червено вино и сервитьорите, които се усмихваха на всеки и дори не им хрумваше да се изплюят в храната на неприятен клиент - професионализъм. Всичко това дразнеше сетивата на Саймън, а те бяха достатъчно изострени, за да потръпне. Обходи мястото с очи и отпрати с ръка младата жена, която пристъпи към него, за да го обслужи. Видя го почти веднага щом влезе, но си даде няколко секунди на емоционална подготвка. Стоеше на маса в средата на големия салон. Саймън очакваше дискретност от страна на едрия Владимир, който се набиваше на очи твърде много и без да е в центъра на заведението. Не беше сам. Срещу него стоеше млада дама, която изглеждаше твърде изискана за крехката си възраст. Носеше синя рокля на пайети.
-Но не мога да се оплача, плаща добре, така че съм длъжна да го изтърпя. - говореше тя, а Владимир я гледаше с жив интерес. - Ами ти? Нищо не казваш за работата си.
-И на мен не иска да ми споделя. - каза Саймън и се изненада, когато Владимир трепна, явно не усетил присъствието му. - Въпреки че май сме на една и съща длъжност. 
Жената вдигна поглед, а Владимир се усмихна с типична уверена усмивка. Саймън също се сумихна и шумно си придърпа един стол. 
-Господине, не можете да…
-Чупката. - Саймън сряза сервитьора, който се опита да му направи забележка. 
Владимир затвори продължително очи. 
-Моля да извиниш невъзпитания ми приятел, Колет. Има навика да се държи като простак в присъствието на красиви дами. 
Колет се усмихна на комплимента. Саймън вдигна вежди. 
-Това е защото ми става неловко при вида на такова парче като теб. - смигна й. Повдигна малко покривката и преметна единия си крак върху другия. - Ще трябва да извиниш искренността ми, че се налага да скръстя краката си. Не бих искал да те уплаша при вида на издутия ми дюкян. 
Колет веднага се намръщи и с досада отпи от чашата си розе. Владимир избърса леко единия ъгъл на устните си с бялата салфетка и придърпа стола си до този на Саймън.
-Ще ти позволя още един такъв коментар, преди да ти откъсна главата. Звучи ли ти разумно?
Саймън погледна към Колет, която не се напрегна от тази заплаха. Като че ли й стана приятно от ревностната защита. 
-Подялбата е признак на загриженост, друже. 
-Не и тази. Друже. - хвана Саймън за тила, уж приятелски, но той веднага се стегна. Не обичаше да го докосват. - Какво правиш тук? 
-Не е ли очевидно? 
-Прекъсваш вечерята ми. Не виждам логична причина за това. 
-Трябва да обсъдим някои неща. Неведението ме изнервя повече, отколкото съм свикнал. - шумно трясна ръката му в масата, освобождавайки се допира му. 
-Моят другар има проблем с нервите, Колет. - Владимир го посочи с вилицата си и Колет отново се сумихна. Сякаш всеки път, когато думите или жестовете идваха от него - независимо дали следваха след вулгарни коментари или пошли погледи - тя се разтапяше и забравяше лошото предходно. - Често се гневи, особено когато контролът не е в неговите ръце. 
-Като всеки алфа, нали? - Колет го погледна и пъхна парче пържола в устата си. - Няма нищо лошо в контрола, господин… - зачака Саймън да се представи. 
-Кейн. - отвърна кратко той. 
-Господин Кейн. - кимна Колет. - Стига да не се прекалява. Дозата прави отровата. - отвърдително каза. - Важи за всичко, което правим на този свят, колкото и незначително да ни се струва. 
Саймън я огледа неодобрително и се обърна нехайно към Владимир.
-Психология ли учи, или се занимава усилено с йога? 
-Нито едното, нито другото, господин Кейн. Завърших право пред две години, но сега се насочих към литература. 
Той вдигна незаинтересовано вежди. 
-Колко впечатляващо. И от къде се познавате с едрия руснак, ако мога да бъда така дързък да попитам? - заигра се в ножа за мазане на Владимир. Липсата на очен контакт не изглежда да притесни Колет, тя захапа още едно парче. - На някоя лекция по право?
-Правихме йога заедно. - отговори тя и се разсмя. Владимир потисна своята усмивка и погледна към изненадания Саймън. 
-Не преценяваш хората толкова зле, приятелю. Поздравления! Сега вече знаем, че поне в едно нещо те бива. 
-Знаеш ли в какво друго ме бива?
-Преди да ме заешемтиш с някой просташки, но сравнително проницателен коментар имай предвид, че няма да търпя лош език пред дамата тази вечер. Така че подбирай думите си мъдро. 
Саймън присви очи. Замисли се малко после въздъхна. Понечи да отвори уста, но Владимир го изпревари. 
-Не мога да ти кажа нищо от онова, което те интересува. Не защото не искам, но защото не знам. 
-Интересуваш ме ти. 
-Нерелевантно. - бързо отговори и се зае с храната си. - Нямам нищо общо с това. Нито преди, нито сега. 
-Но я търсиш.
-Защото ми трябва, не защото имам сметки за уреждане с нея. Нямам минло с нея, нямам история, нямам нищо лошо към нея. Тя просто ми трябва. 
-Кой те праща за това?
-Няма отношение към теб или това, което ти трябва да направиш. 
Саймън удари по масата и Колет подскочи. 
-Трябва да ми дадеш нещо, друже. - наведе се към него, челюстта му беше стисната. 
-Любопитството ти е очарователно, Сай. Като на малко дете, което иска да знае повече за космоса, спорта или пчеличките и щъркелчетата. В случая тази информация няма да ти донесе нищо, за това избирам да не я споделям с теб. Тя не е важна и мисля, че го знаеш. Но те изгаря да разбереш, а аз няма да задоволя този сърбеж. Знаеш всичко, което ти трябва. 
Саймън стисна зъби по-силно. Разговорът беше тих, а Колет - достатъчно тактична. Ядеше мълчаливо и даваше вид на някой, който не слуша очевидно конфиденциалния диалог.
-Но ще ти кажа следното. - спря да яде и опря лакът на масата, приближавайки се повече към него. - Имаш инстинкти, нека те водят. Знаеш, че е в човешка форма и че е скрита. Има много против теб, но има и такива, които ти помагат. От там - посочи с вилицата си нагоре - или от там - посочи надолу - имаш помощ. Не директна, но някаква. Все някой ще ти подскаже, ако вече не го е направил. За тази подсказка някой друг ще те обърка, ще те отдалечи, но следата ти е отдавна ясна. Ти просто не го виждаш. Гледаш твърде вперено напред. Отпусни взора си. Огледай се. Помисли какво ти се е случило, кого си срещнал, кого си изпуснал. Мисли. Недей да бърчиш чело по мен и моя произход. Недей да се опитваш да разбереш от къде идва знаението ми. Това може и да ти стане ясно по-късно, след време. За момента обаче само те разсейва. - ухили се. - Отдаелчава те от целта. Душиш като куче, но не това е дирята, която трябва да следваш. Послушай ме, Саймън. Може и да излезе нещо ако тръгнеш на моята. Опитай. 
Саймън се отпусна назад с присвити очи. Леко недоверчиви, но и някак склонни да приемат казаното. 
-От опит не боли, нали? - вдигна вежда. 
Владимир за пореден път изви устни в усмивка. Саймън закима. 
-Благодарности за неясната, но все пак някавка помощ. - изправи се. - Колет. - кимна й. - Драго ми беше да се запознаем, Владимир не спира да говори за теб. 
Това й се хареса. Тя погледна към Владимир, който стовари тежък поглед върху Саймън. Хвана го за лакътя, когато той понечи да ги остави. 
-И не забравяй най-важния урок, който лесно се забравя, приятелю. - наклони глава към ухото му. - Не вярвай сляпо на никого. 
-Никога не го правя, друже. - блъсна го зад врата и се отправи към изхода. 

Пайпър не слушаше музика. Не толкова защото не  я обичаше, което си беше така - не харесваше музиката. А повече защото ценеше тишината. Нея я обичаше много. Не можеше да си представи да сложи слушалки в ушите си и да бучи зверска китара,както виждаше Айк да прави. Имаше нужда от тишина. 
Чувстваше се неловко от както Питър я покани да излязат, а сега се чувстваше още по-неловко. Музиката, която братовчед му свиреше беше непозната за Пайпър, което беше логично - Пайпър не познаваше никаква музика. Но не й харесваше изобщо. От това, което знаеше за жанровете, изпълнението на сцената трябваше да бъде някакъв рок, който обаче беше едновременно твърде шумен и груб и успяваше да звучи леко момчешко. Това я изнервяше страшно много. По някаква причина обаче всеки път, когато Питър я погледнеше тя се усмихваше и си даваше вид на много доволен от чутото човек. Когато всъщност искаше да се махне от това място и тази музика. Погледна към Лора, която изглежда споделяше мнението й. Изражението й беше направо измъчено, но за разлика от Пйапър, тя не се опита да го скрие. Джей няколко пъти прошепна нещо в ухото й, но Лора просто клатеше глава и даваше ясно да се разбере, че не й допада. 
-А сега специална песен за двойките тази вечер. - потния солист, който освен, че крещеше неистово успяваше да свири и на бас китара беше задъхан. Обявата му хвърли Лора в смях. 
-Какво точно ще правят двойките? Ще си блъскат главите една в друга?
Пайпър се разсмя, Питър я погледна с присвити очи, а Джей потисна своята усмивка. 
-Ще се изненадаш, но на тези момчета всъщност им се отдава да свирят бавна музика. - каза той.
-Надявам се повече от тези истерии, които показаха до момента. - отвърна Лора и стана от стола си. Хвана ръката на Джей и го дръпна. - Да видим какво ще стане сега? - смигна на Пайпър. 
-Приятелката ти е… директна. - сподели Питър, когато останаха сами. 
-И аз съм изненадана. - отговори тя. Още не можеше да си избие лицето й през последните дни. Обърканото й, измъчено лице, което сякаш не принадлежеше на това място, на този свят. И после, изведнъж, всичко беше наред. Не й се вярваше. 
Бавната музика и гласа, който вече не крещеше в истерия всъщност накараха ушите на Пайпър да помръднат любопитно. 
-Харесва ли ти? - Питър забеляза внезапната смяна на лицето й. 
-Да. Как се нарича тази китара? 
-Коя? - той приседа по-близо до нея и се наведе малко напред, за да вижда по-добре сцената. 
-Тази, която държи момчето със смешната коса?
Питър я погледна и се засмя. Пайпър се стегна.
-Не исках да го кажа по лош начин… - оправда се бързо.
-Не, не. Стивън има смешна прическа. - съгласи се. - Свири на акустична китара. По-хубав звук има от другата му, нали? 
-Да. 
Питър облиза устни и се запъна малко. 
-Искаш ли да танцуваме? 
Пайпър разшири очи и се насили да погледне с по-малко ужас. 
-Аз… не мога да танцувам, не знам как… 
Питър се усмихна и стана от стола си. Подаде й ръка.
-Наистина не е добра идея, ще те настъпя или по-лошо, ще настъпя някой друг, ще стане грозно..
Питър вдигна вежди сякаш нищо от това нямаше значение. Размърда пръсти. 
-Хайде. Ще те водя, няма да ти се случи нищо лошо.
-На теб ще се случи. - промъмори тихо. Изправи се и неуверено го последва към сърцето на дансинга. 
Обърна се към нея, твърде близо и тя поиска да отстъпи. Нямаше накъде обаче, хората бяха пред и зад нея, от двете й страни, всеки момент очакваше някой да скочи на главата й. Питър обви едната си ръка около кръста й. Пайпър се скова. Хвана едната й ръка, а другата постави на врата си. След това започна да се движи. Много бавно, докато не усети как Пайпър стои по-малко като статуя. 
-Виждаш ли? Няма нищо страшно. 
Пайпър разсеяно се усмихна и преглътна. Не го гледаше в очите, но усещаше, че той я наблюдава. 
-Така добре ли е? - прошепна в ухото й. 
Тя само кимна. Струваше й се, че има нещо повече във въпроса му, в цялото нещо. Обви врата му една идея по-смело. Питър я придърпа по-близо към себе си, обви ръката си по-плътно. 
Беше ужасно. Фактът, че бе достигнала до този етап на развитието си, в който тялото й вече беше готово за… споделяне. Пайпър направи физиономия, когато тази дума влезе в съзнанието й. Не беше заставала толкова близо до обратния пол, не беше държана така и се хвана, че й харесва. Развълнува се. Сърцето й заби малко по-бързо, надяваше се, че Питър няма да усети това. Самия той изглеждаше в приповдигнато настроение. Очите му бляскаха, бузите му бяха леко червени, а устните - разтворени. Беше много хубав, а с този вид на задъхан момък беше още по-привлекателен. Пайпър сведе поглед,когато се хвана, че оглежда лицето му. Стори й се неуместно така да нарушава личното му пространство с нахалните си, жадни очи. Но Питър повдигна лицето й. Простичък жест - показалецът му повдгна брадичката й и я погъделичка лекичко. Пайпър се усмихна, въпреки че гъдел нямаше. 
-Недей да свеждаш глава. Искам да те гледам. 
Очите й се разшириха след това изказване. Още повече й се прииска да забие поглед надолу, но устоя на желанието си. 
Остави добро впечатление.
Пайпър стисна зъби. 
Бях малко зает, но сега се освободих. 
Тъкмо се притесних. Направи гримаса.
Заяждаш се. Това е ново, харесва ми.
Започна нова песен. Може би беше резултат от едничкия коктейл, който изпи, а може би просто прекалено новата атмосфера й действаше странно, но Пайпър започна да се отпуска. В ръцете на Питър, под ритъма на музиката, сред всичките тези хора и смеха на Лора, който чуваше малко далечно Пайпър се почувства необичайно добре, по-малко напрегната. 
Питър като че долови отпускането й. Затанцува малко по-бързо, без да се отделя от нея и тя се опита да го последва. Той положи и другата й ръка на врата си и докато едната му ръка я държеше през кръста, свободната се спусна по гърба й. Пайпър настръхна, но се опита да се задържи на висота, а не да припада при по-специфично докосване. Беше прилепена за него, като дъвка за подметката на обувка. Това сравнение я разсмя. Питър - без да знае защо и на какво - се засмя с нея. Прегърна я без да спира танца им. Пайпър преглътна тихичко и се принуди да обвие врата му по-здраво. Ръцете му не спираха да си играят по гърба й, бедрата му бяха притиснати към нейните, но той провря единия си крак между краката й, без да я натиска. Пайпър впи поглед напред. Това й се стори така неуместно, както когато устанвои, че разглежда лицето му. Свел глава, устните му бяха точно до ухото й. 
-Танцуваш много добре, Пайпър. 
Засмя се и поклати глава. Усети го, че кима. 
-И аз съм изненадан. 
Разсмя се по-силно и се отдръпна, за да го погледне. Прехапа устна, зачудена дали му сподели, че й е неловко. Чувстваше, че е готова да бъде безкрайно искрена в момента. Изражението на Питър леко се измени, когато погледа му пробяга по долната й устна. Пръстите му се впиха в гърба й. Нейната усмивка веднага напусна лицето й, помещението, града. 
Наведе се към нея и тя замръзна. 
Може би щеше да я целуне, може би тя щеше да се отдръпне, а може би не. Още не беше решила, но не й се наложи да прави изобр. Лора се хвърли върху нея с див смях и почти я събори на земята. 
-Няма да повярваш какво направи Джей! - изкрещя в ухото й и Пайпър се опита да се отдръпне от нея, но Лора я хвана за ръката. - Ела, ще ти покажа! - продължаваше да се смее и я завлачи към масата им. Пайпър погледна към Питър без да знае в чия комапния е по-добре да е сега. Видя, че беше недоволен. Ноздрите му бяха разтворени, а челюстта - стегната. Гледаше почти страховито към Лора.
Иска те, а тя го прекъсна. Разбираемо, Пайпър, научи да се разчиташ тези неща.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Пайпър притвори вратата на банята и застана пред огледалото. Питър мълчаливо и гневно – стори й се – я беше закарал до дома. През целия път не обели дума, освен когато тя го попита с какво го е ядосала. Тогава суровия му вид смекчи черти и той я погледна кратко с най-милото изражение, което Пайпър беше виждала. Увери я, почти пламенно, че тя не е виновна с нищо и че ни най-малко не й се сърди, а тъкмо напротив – прекарал си е чудесно и то благодарение на нея. Това я развълнува и само бузите й, които започнаха да се изчервяват след това изказване, го показаха. Когато спря пред къщата й й отвори вратата и й подаде ръка. Изпрати я до самия праг и колебливо я целуна по бузата, след което се понесе обратно към колата си, като се обърна няколко пъти. Пайпър го изчака да потегли преди да се прибере, така й се стори уместно. И когато колата му изчезна от погледа й поседя още малко преди да заключи вратата от вътрешната страна. 
Погледа отражението си в огледалото преди да пусне водата в мивката, за да измие лице и зъби. Възторжените очи на Питър, когато я гледаше, погледите и внимателните докосвания, които й подаряваше я караха да забележат нещо в самата себе си. Винаги, когато се гледаше в огледалото виждаше едно невзрачно малко хлапе, което нищо не е видяло от живота и нищо не иска да види от него. Едно незаинтересовано дете, с дълга коса и досадно тъжни кехлибарени очи, в които няма никакъв пламък. Сега нещо светеше в тях. Бялата й, вехто изглеждаща кожа сега бе зачервена и сякаш живнала. На лицето й бе изписан живот, който липсваше целия й живот. Беше развълнувана. Нещо, което не се бе случвало до сега. Усмихна се. Отбеляза, че това не е най-възторжената усмивка, но е усмивка. Почувства се добре. 
Наплиска лицето си обилно с вода и се изправи.
-Божичко! – рязко се обърна и се хвана за мивката.
-Не играхме ли вече това? – сините му очи я гледаха с насмешка. 
Пайпър отвори уста.
-Сънувам. – заклати глава. – Но как…
-Сънищата са странно нещо. – съгласи се той и се приближи към нея. Пайпър не отстъпи както предния път. Мивката бе препречила всякакви маневри. – Играят си с усещането ти за време. Доста е любопитно, всъщност, но може да ти причини главоболие. – положи върха на показалеца си върху челото си. – А аз не съм тук, за да ти причинявам болки. – наведе се към устните й. 
Пайпър сложи ръце на гърдите му и натисна. Не че можеше да помести здравото му тяло, но стана ясно какво иска. Саймън объркано я погледна. 
-Защо те сънувам? 
Той се усмихна. Красива усмивка, която накара Пайпър да отмести очи със сбърчени вежди. Усещаше нещо нередно. Устните му целунаха врата й и тя потръпна. 
-Задаваш въпроси, това е ново. 
Ръцете му обвиха кръста й и я притиснаха към него. 
-Просто е… любопитно.
-Тогава ме питай. – ръката му тръгна нагоре по гърба й. 
-Защо те сънувам? – гласът й пресекна, докато повтаряше въпроса си. 
-Не мога да ти кажа това. Трябва да питаш съзнанието си. – прошепна в ухото й. 
Отпусна се в ръцете му, не зададе въпроси, когато той пусна водата и ваната започна да се пълни. Свали блузата й, после клекна пред нея, за да смъкне полата й. Пайпър не направи нищо. Това е само сън, помисли си, нищо от това не се случва наистина. Малко се смути, когато тялото й остана тотално голо, но в съня си просто повдигна рамене. Саймън я погледна въпросително. 
-Това е само сън. – сподели му мислите си. – Едва ли има смисъл да се притеснявам от каквото и да било. – отново вдигна рамене. Гласът й му прозвуча смешно и той се разсмя. – Нали? – попита го все пак.
-Не знам какво да ти кажа… - поде, докато събуваше обувките си. – Сънищата крият много неща. – смъкна фланелката си и разкопча колана на панталоните си. Пайпър се насили да не гледа натам. Имаше хубава фигура и тя се почувства като онези мъже, които заглеждаха красиви момичета с къси поли и потничета. Не искаше очите й да бъдат толкова нахални. – Не ти ли се е случвало да се удариш насън и после да те боли на същото място? 
Пайпър се замисли. Саймън спря водата и подаде ръка. Пайпър се хвана за него и седна във ваната. Топлата вода подейства добре на студената й кожа и настръхна. Саймън се намести срещу нея и се заигра с пияната. Захили се като хлапе, което накара устните на Пайпър да се извият в усмивка. 
-Как се казваш? 
Саймън я погледна изпод вежди. 
-Саймън. А ти?
-Ти си в моя сън, не би ли трябвало да знаеш? 
-Истината е – хвана ръцете й и с бързо и гъвкаво движение я обърна с гръб към себе си и я прегърна. – че нямам представа. Е? – подкани я след като тя не отговори веднага. 
-Пайпър. 
-Хм. Хубаво е да разбереш, Пайпър, че това е твоят сън. Само ти знаеш какво се случва в него. 
-Няма ли да е странно ако и в реалния живот се казваш Саймън? – засмя се тя. – Това няма ли да ме направи нещо като сайкик? 
-Би било интересно, нали? – съгласи се и обви ръце по-плътно. 
-Да. – облегна глава на гърдите му. – Ще бъде странно. Знаеш ли, че те срещнах днес? 
-Така ли? Държах ли се възпитано? 
-Блъсна ме без да искаш.
-Дяволите да ме вземат.
Пайпър се разсмя. 
-Не е така, беше много мил след това. 
-Браво на мен. – гордо се похвали той.
-Мисля, че си добър човек, Саймън. 
-Няма как да си сигурна. – отвърна. Погали бедрото й. 
-Какво искаш да кажеш?
-Сънищата далеч не са поглед към абсолютната истина. Колко уверено можеш да кажеш, че контролираш случващото се в тях? – с другата си ръка обхвана врата й и Пайпър впи очи напред, внезапно озадачена. – В реалността нещата са други. Понякога даже огледални. – целуна кожата на шията й, захапа я и Пайпър разплиска вода, когато рипна с единия си крак от изненада. – Искаш ли да усетиш какво е? – попита неясно и когато усети объркването й пръстите му полазиха по корема й, надолу. Очите й се разшириха. – Защото аз искам. 
-Моля? – удивено попита.
-Искам да видя теб. Искам да видя как го чувстваш първия път. Никой не те е докосвал там, нали?
-Мисля, че трябва да се събудя вече. – понечи да се изправи, но той не я пусна.
-Искам те. – изсъска. И както предни път – докато едната му ръка стискаше врата й – пръстите на ръката му хванаха хълбока й и я стиснаха почти болезнено. – Искам те!
-Не! – извика Пайпър и водата се разплиска по керамичния под. Задишана и с намокрена глава тя се огледа стреснато. Беше във ваната сама и дрехите й стояха захвърлени на пода. 
Тази вечер не успя да заспи изобщо. Вълненията й дойдоха в повече и сърцето й не спря да думка през цялата нощ. Ушите й бяха заглъхнали от водата, а в съзнанието й препускаха образи, които имаха неуместен еротичен оттенък. Едвам дочака сутринта и когато първия лъч огря стаята й скочи от леглото си и се стрелна към вратата. Уесли вече беше в кухнята и пиеше кафето си, докато разлистваше вестника. 
-Здравей, страннице. – усмихна й се широко, когато я видя. – Искаш ли закуска? 
-Не, благодаря ти. – седна срещу нея и затропа с пръсти по масата. 
-Как мина голямата среща снощи? 
-По-добре от очакваното.
-Не се е опитал да остане тук през нощта, нали? 
-Не, разбира се. – смутено отвърна. – Не бих… - заклати глава и се засмя пресилено. 
Затропа с пръсти по масата и се зачуди как да зададе въпросът, който я вълнуваше. Не искаше да притеснява Уесли, знаеше, че ще извика въпроси със своя собствен, ако й разкажеше цялата истина може би дори щеше да я прати при терапевтката на Айк. Представи си как отива веднъж в седмицата в скромния кабинет; как сяда на дивана или на креслото, или направо ляга някъде и започва историята си от началото. Говори за майка си, говори за новото си семейство, за Айк и после за Питър. Говори за липсата си на какъвто и да е опит, в каквато и да е сфера и после започва да споделя сънищата си. Неловките си сънища, от които се събужда развълнувана и въпреки странния начин, по който завършват – няма търпение да се върне там. Говори за непознатия в тях. Красив, млад мъж, който я желае и тя желае него. 
Тръсна глава и преосмисли въпроса си. След това го зададе коригиран, но все пак точен.
-Какво знаеш за сънищата? 
 
Цупеше се, когато излезе за училище малко по-късно. Уесли не й помогна особено, отдаде се на цинизма си и вместо да й сподели всичко, което бе чела за сънищата, настояваше да узнае причината, поради която Пайпър задава подобен въпрос. Но Пайпър знаеше, че Уесли не е заподозряла истинската причина зад питанката й. Усещаше, че се интересува от друго. Дали не е решила, че ужасните й сънища са станали достатъчно непоносими, че да трябва да говори с професионалист. Айк беше отказал да ходи на психолог от един момент нататък, но Уесли бе позитивна, че може да накара Пайпър и само си търсеше повод да я убеди. Нещо, което тя също отказваше да направи, но се бяха съгласили, че ако нещата станат драстично по-зле ще се консултира с психолог. 
Докато вървеше по улицата с ръце в джобовете на якето си, поглед, поглъщащ цветове и форми и мисли, връщащи я обратно във ваната й се почувства се като предателка за няколко секунди. При Айк нещата не се подобряваха, той беше нетърпим, страдаше неприкрито и се дразнеше от всичко, като с това дразнеше всички. Чуваше го как плаче в съня си понякога, чуваше как Уесли също не издържа някои мрачни нощи, в които сънят не успяваше да я приюти. Виждаше, че отношенията на двамата не ставаха по-добри, а тъкмо напротив – сякаш се влошаваха. Напрежението беше във въздуха около двамата и отношението на Айк към нея не се подобряваше. И въпреки всичко това, на фона на цялото лошо нещо в живота й и този на тези, с които живее Пайпър намери причина да стане тази сутрин. Не беше готова да запее песен или да си сложи шарена шапка, или да танцува по пътя към училище, не беше готова и да се запознава с нови и интересни хора, нито пък да прави палачинки по гащи. Но изпитваше нещо. Интересът й беше събуден, съществото й се вълнуваше, сърцето й думкаше бясно и Пайпър не знаеше защо. Признаваше неловко пред себе си, че иска да види Питър без да очаква нещо конкретно. Искаше да слуша гласа на Лора и ако може да се сблъска със Саймън също нямаше да попречи на светлия ден. 
 
Уесли мина през всички бюра, насочвайки се към офиса си в края на помещението. Поспря, за да поговори с няколко колеги и след като отвори вратата застина на прага. 
Кийган стоеше до прозореца й и очевидно бе гледал навън, защото когато чу отварянето на вратата стреснато се обърна и щорите се раздрънчаха. 
-Какво правиш тук? – попита го Уесли и след това несъзнателно се огледа и някак припряно затвори вратата. Това не убягна на Кийган. 
-Минавах наоколо, реших да те видя. 
Лицето й издаде недоверие. 
-Районното е в другия край на града, Джон. Какво наистина те мъчи? – сложи чантата на бюрото си и не посмя да седне на него. Това означаваше да се приближи до Кийган, а не беше убедена, че това е добра идея. 
Той се засмя и се облегна на перваза. 
-Мислех, че може би е добре да поговорим за… Сещаш се. 
Направи се на ударена. 
-Не знам за какво говориш. – толкова очевидно ударена, че Кийган сбърчи вежди. 
-Виж, знам, че се бориш с това, аз също…
-Може ли да не го обсъждаме сега? – прекъсна го нервно.
Кийган се вторачи в нея и в очите му можеше да види… извинение?
-Разбирам как се чувстваш заради онова, което се случи между нас онази вечер, но…
-Джон, млъкни!
-Не, изслушай ме! – настоя той и тръгна към нея, но тя се отдръпна. Той спря и вдигна примирено ръце. – Не искам да това попречи на близостта, която имаме. – виждайки изражението й си даде сметка как звучат думите му. – По дяволите, исках да кажа, че те разбирам и че няма да… Няма да позволя на това да промени предишните ни взаимоотношения. Беше нещо импулсивно, което не трябваше да правим и знам това. Затова просто… ще си продължим по старому. 
Някак си, чувайки го да казва това духът й драстично падна. 
Когато останаха само тримата с Айк и Пайпър самотата не й даваше мира. Трудностите – финансови и семейни – я държаха донякъде заета, но фактът, че нямаше с кого да ги сподели я натоварваше ужасно. В началото Кийган беше там почти като административно лице. Бе поел всичките грижи по погребения, социални работници и психолози, беше познал мъртвите тела на брат си и племенника си и не каза истината на Уесли за това как изглеждаха. До ден днешен тя нямаше представа в какъв вид ги бе намерил в моргата. Оправяше бъркотиите на Айк и дори тези на самата Уесли. Тя не разбра кога чувствата й към него не просто започнаха, а започнаха да растат с такава скорост, че скоро се превърнаха в нещо, което тя смяташе, че трябва да крие. Не само от Айк и Пайпър ами и от света. Избягваше да остава насаме с него, защото имаше усещането, че всички знаят. Също така беше убедена, че Кийган ще я помисли за скърбяща мръсница. Едва по-късно си даде сметка за добрата душа и чистия ум на Джон. Той никога не би оскърбил жена. Далеч по-малко разбираше факта, че специфично никога не би оскърбил нея. 
Много малко знаеше за неговите чувства. Той се бе влюбил в нея далеч по-отдавна и криеше чувствата си от далеч повече време. Още когато брат му беше жив се биеше по главата как е възможно да желае единствената жена, която със сигурност не може да има. После той почина и тя остана сама. Кийган не смееше да я доближи от страх колко очевидно ще стане за всички. И как ще изглежда. „Брат ти умря и сега можеш да чукаш жена му. Колко прозаично.“ Това си мислеше, че ще кажат хората и по дяволите, нямаше ли да са прави?
И така и двамата криеха чувствата си и и двамата имаха малко представа за тези на другия. Затова Уесли просто промълви:
-Разбирам. – сетне прочисти гърло. – Мисля, че действително така е най-добре. 
Кийган закима и се понесе към вратата. Не се почувства по-морална или честна, когато остана сама в кабинета си. 
 
Вечерта и тримата вечеряха мълчаливо. Пайпър мислеше за Питър, когото не видя днес, Айк мислеше за всички проблеми, които би си навлякъл с полицията, ако някой го хванеше с новата дрога, която си купи днес, а Уесли си мислеше за своя полицай. Не че това беше дом, изпълнен с глъчка и смях, но такова мълчание беше повече необичайно, отколкото естествено предвид всички обстоятелства. 
Пйпър не видя Питър днес. Почувства се някак самотна, когато след първите три часа не го засече в коридора, нито на двора, нито в кафетерията. Очите й търсеха навсякъде познатото му лице и червена коса, но така и не го откриха. Той не беше дошъл на училище този ден и Пайпър не знаеше защо реши, че като се оглежда непрекъснато в някакъв момент той ще се появи. Не се. Лора запълваше празнотата й, но преди последния час обяви, че й е лошо и си тръгна. Действително, изглеждаше бледа и ведрото й настроение отсъстваше днес, тъй както и Питър. Пайпър едвам издържа остатъка от учебния ден. Нещо, което й се стори изключително странно. До сега не беше разчитала на някой, който да прави преминаването на деня по-лесен и даже приятен. А сега й трябваха двама човека. И двамата, от които изобщо не познава. Почувства се малко глупава…
Айк за сметка на това беше доста доволен. Бе прекарал целия ден в обикаляне на лошата част на града, която познаваше доста добре. И тя познаваше Айк доста добре. Оказа се, че въпреки дългото време, в което не бе стъпвал там, не бе заличило спомените му за улиците, хората и кое къде се намира. С Майкъл ходеха там от време на време, когато искаха хубава трева и хората там ги бяха запомнили. Когато Айк се появи този ден двама едри и един по-малко едър мъже го посрещнаха с широки усмивки. Поздравиха така, все едно бяха кръвни братя и когато се огледаха го попитаха за истинския му кръвен брат. Трепна само за миг, когато неглиже обяви, че е мъртъв. Тримата се смутиха и му дадоха това, което иска, взимайки му наполовина. Айк беше наистина доволен. Сърцето му обаче кървеше, а с него напираха сълзите му. Задържаше ги с мисълта за тревата, която ще изпуши и начинът, по който ще се почувства. Щеше да се почувства добре. 
Уесли ровеше незаинтересовано в чинията си и докато местеше зеления грах си мислеше за зеленото растение, което беше отдавна умряло в кабинета на Кийган. Беше го видяла, докато извиваше врат, а той целуваше кожата й и впиваше пръсти в бедрото й. Тръсна глава. 
-Някой иска ли допълнително? – попита някак високо. 
Казаха „Не“ в един глас и със същата интонация, с която бе зададен нейния въпрос. За пръв път си отсервираха чиниите без никой да им напомня и удариха рамена, когато и двамата застанаха на прага  на стълбите. Спогледаха се. 
-Бързаш. – отбеляза. 
За страната на сънищата, помисли си тя. 
-Ти също. – отвърна. 
Имам нова стока, Пепър, помисли си той. 
-Просто съм уморен. – каза и започна да катери по-бавно. 
-Да, аз също. – отговори и го последва. 
И двамата бяха вглъбени в собствените си планове за вечерта и не забелязаха липсата на обичайните реакции у другия. 
Айк беше сключил пакт с майка си и Кийган, че ако още веднъж го хванат с наркотици, ще продължи да ходи на терапия. Един следобед, Кийган го причака и го заплаши, че ще го вкара в затвора за един месец ако подуши наркотиците по него. 
-Ще ти покажа какво е там и ако те хвана пак с дрога, ще знам колко много ти е харесало. – каза му той и тогава Айк наистина се стресна малко. Джон изглеждаше крайно сериозен. 
Истината е, че опита. Опита да не се поддава, за да успее да мине през това нормално и естествено, така както го съветваха всички. Но не можеше. Тревата правеше света му по-хубав, по-шарен, по-малко болезнен. Трябваше му. Никоя терапевтка не можеше да го накара да се чувства така добре. Никога. А и не разбираше защо трябва да спазва някакви морални закони, устоявайки на добрите неща по време на трудностите. Марихуната беше легализирана в някои страни, значи не беше кой знае какво да я употребява и той. Нищо нямаше да му стане освен, че ще се почувства по-добре след вдишването. Защо да се лишава от това? Защо да си го прави по-трудно, отколкото вече му е?
 
Саймън огледа всичките седем гневни и нечовешки лица. Те принадлежаха на седем и нечовешки същества, които бяха по-едри от него и по-озъбени. Всички изглеждаха вбесени с изключение на самия Саймън, който току-що бе развалил една вечеря и бе убил една стриптийзьорка с три очи. В подземния свят, в който бе влязъл непоканено никога не бе добре дошъл и никога не си тръгваше без някой да умре. Лош навик, като цигарите е. 
Нападнаха го. Малко подцени ситуацията и повече надцени собствените си възможности, липсваше му почивка. Беше разсеян последните дни и това му се отрази сега. Повалиха го почти моментално. Успя да отблъсне първия, но останалите му скочиха, така както пчели кацат на мед. Силите им, настървеността им и яростта бяха по-силни от защитите на Саймън. Не че имаше голямо значение за него. Не можеха да го убият, можеха само да го изтощят малко. Част от него искаше точно това – тогава щеше да е принуден да си почине. Умората го беше претоварила, но той не спираше да търси, никога не спираше. Понякога му трябваше външен стимул, чрез който да си вземе пет минути. 
Погледна към юмрука, който се стрелна към него, но нечия длан улови китката, принадлежаща на този юмрук. След това надвесилите се над Саймън същества започнаха да изчезват един по един. Явно външния стимул за петте минути щеше да се измести за друг ден. Изправи се бързо на крака и веднага протегна дясната си ръка. 
Огънят, който се образува в дланта му провлече вниманието на част от присъстващите. Другата част беше заета с Владимир. 
Очите на Саймън се присвиха, когато установиха кого виждат. След това вдигна вежди и се съсредоточи върху онези, които бяха насочили вниманието си към него. Завъртя огъна, докато не се превърна в почти съвършена топка. Усмихна се. 
-Хайде, дами. – приканващо каза. – Кой пръв иска да влезе в огъня?
Възпитано, не изчака отговор. Запрати огнената топка по онзи, който стоеше в ляво от него и бе най-близо. В дланта му веднага започна да се образува нова, която насочи този път към този от дясно. Преди следващата да е напълно готова, третия вдигна ръце. 
-Не искам проблеми, наистина, аз просто… - огънят се удари в корема му и го изпепели за секунди. 
Саймън навъсено погледна към останалите четирима, с които Владимир бе заел цялото си внимание. Първоначално не предприе нищо. Високият и едър руснак нанасяше тежки удари в лицата и телата на създанията. Изморяваше ги, пребиваше ги, но не можеше да ги убие и Саймън се зачуди защо. Започваха да взимат превес над него, но Владимир не помоли за помощ нито Саймън, нито някоя друга висша сила. Даваше всичко от себе си и това беше. 
Искаше да види какво ще стане по-нататък, как Владимир ще успее да се измъкне от ситуацията, но разбра, че краят може и да не му хареса. Затова уби останалите четирима бързо и без да ги докосва лично. Огнените му топки излетяха четири пъти от дланите му – за всяко едно от четирите създания. Изчезнаха. 
Владимир беше вдигнал ръце пред лицето си, защитавайки се от удари и чакайки подходящ момент да отвърне. Не разбра кога никой не го удряше вече. Предпазливо свали едната си ръка, после другата и накрая се огледа учудено. 
-Хм. – промълви леко задъхан и се изправи на крака. Изтупа костюма си и отново излъчи тази власт и сила, която принципно вървеше в комплект с изискания му вид. И която отсъстваше – съвсем малко, отбеляза Саймън – докато битката не беше в негова полза. – Благодаря ти. – подръпна сакото си.
Саймън го огледа замислено.
-И аз ти благодаря. – отвърна. Наклони глава и скръсти ръце.
Владимир изглеждаше смутен. Беше странно да го види такъв. 
-Един съвет, друже. – поде. – Не влизай в битка, която не можеш да спечелиш. 
-Стори ми се, че имаш нужда от помощ. 
Саймън поклати глава. Владимир видя колко съсредоточено го наблюдава. Вдигна вежди и плесна с ръце. 
-Исках само да знам как върви търсенето ти. 
Не каза нищо. Просто продължаваше да го гледа. След минута плавна усмивка плъзна по устните му. 
-Интересно. – промълви. Приближи се до Владимир. Застанал толкова близо до него изглеждаше несъразмерно. Руснакът беше почти глава по-висок, един път по-едър и ръката му беше заплашително широка. Саймън приличаше на трениращ тийнейджър, застанал до любимия си културист в лицето на Владимир. – Изглеждаш ми стреснат. 
Владимир вдигна рамене. 
-Човек не вижда подобно нещо всеки ден. – кимна към мястото, където до преди малко го налагаха. 
-Правилно. Човек, който не е виждал подобно нещо до сега. Но знае за него. 
Владимир сбърчи въпросително вежди, а Саймън го хвана за гърлото и удари гърба му в близката стена. 
-Ти си човек. – отбеляза с висок глас, който сякаш го обвиняваше. – А през цялото време си мислех, че си нещо повече. 
-Не съм просто човек, Саймън. – произнесе Владимир, затруднен, но уверен. Обви ръката си около китката му и със светкавична бързина размени позициите. Саймън се намери хвана за гушата от огромната му ръка. Лицето му стана наистина объркано. 
-Наистина интересно. – изпъшка и се вкопчи в китката му. 
-Аз съм много силен човек. Шокът е нещо, което може да ме забави, но само толкова. 
-Объркан съм. – изграчи и разтвори дланта си. Огънят бързо се оформи и Владимир го погледна неуверено. – А сега ако не искаш да станеш на прах ти предлагам да ме пуснеш. – едвам се разбра какво казва, но Владимир усети заплахата в нарастващия огън. Пусна го и се отдръпна няколко крачки назад. Оправи ракавелите си. 
Саймън потри гърлото си и изпука врата си. Огънят продължи да играе в ръката му. 
-Добре, станах любопитен. Какво си?
Владимир разпери ръце. 
-Сам го каза. Човек. 
-Но как тогава…
-Имам някоя и друга… - Владимир погледна нагоре така както учениците го правеха, когато не знаеха отговора на зададения от учителя въпрос. – Привилегия. 
- Привилегия казваш?. – хвърли бърз поглед на пламъците в ръката си. – Ако те замеря с огъня си какво ще стане?
Владимир вдигна едната си ръка. 
-Не го прави, друже. Няма да остане много от мен. 
-Няма просто да те забави – повтори думите му – а ще те убие? 
-При това болезнено. – съгласи се Владимир и се отпусна, когато Саймън, макар и недоверчиво, накара огъня да изчезне. 

-Мисля, че трябва да поговорим, скъпи.

p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
Пайпър се канеше да излезе от банята, когато се спъна и падна на керамичния под. Опита се да стане на няколко пъти, но беше сецнала кръста и врата си. Включително и болката в единия й глезен не й предостави много възможности да се изправи сама. Викаше Уесли в продължение на минути, но отговор не чу. Чак след поредния зов за помощ се сети, че това, което все пак чу още преди да се пъхне във ваната беше отварянето на вратата. Явно беше излязла и Пайпър не можеше да предположи колко време ще трябва да лежи гола на студения под, неспособна да мръдне, докато я чака да се прибере. Някой почука на вратата и тя замръзна. 
-Кой е? – попита с треперещ глас. Знаеше, че е Айк и унижението й беше гарантирано ако той прекрачеше прага на банята. 
-Чух те да викаш. Да не си се пребила?
Пайпър се опита да погледне зад себе си. 
-Ами… - прочисти гърло. – Всичко е наред, аз… Ще изчакам Уесли. 
Айк се облегна на бравата и хвана дръжката. 
-Пепър, да не си си строшила нещо? – натисна дръжката и Пайпър изкрещя.
-Не! Не влизай! Аз… не съм… 
Айк въздъхна с досада. 
-Какво правиш вътре?
-Нищо, просто… - Пайпър изпухтя. – Паднах и май си сецнах нещо, защото не мога да стана. Но ще изчакам Уесли, всичко е наред. 
Айк се оттласна и се понесе към стаята си, но в средата на коридора спря. Поколе*а се. Може би беше от тревата, но въпреки че не я харесваше идеята да я остави на студения под за неопределено време, неспособна да мръдне, малко го смути. Върна се обратно. 
-Мога да помогна. – думите излязоха лесно от устата му, но по някаква причина му костваше много да ги каже. 
-Няма нужда. – истерично отвърна. Мисълта Айк да влезе, докато тя е гола и просната на земята и в тотална невъзможност да мръдне я ужаси. – Нямам… хавлия и…
-Няма да видя нещо, което вече не съм виждал. – открехна вратата 
-О, Господи. – Пайпър заби чело в земята. – Ще умра. 
-Няма да гледам. – обеща и когато предпазливо отвори заби очи в тавана. – Можеш ли да мръднеш?
Пайпър направи опит, който нагледно не изглеждаше като изобщо да бе пробвала, но всичко я заболя. Изпъшка. 
-Не. – жално обяви.
Сковано се обърна и грабна една бяла хавлия. Вторачи се право напред, докато клякаше до Пайпър и буквално постла кърпата върху тялото й. След това сведе поглед към нея. 
-Добре, хайде да те изправим. – инстинктивно, без да се замисля я погали по главата и след това я подхвана за раменете. – На три. Едно, две – повдигна я леко и тя нададе вой. 
-Не мога, не мога. – щеше да се разплаче. Болеше я ужасно, но като че ли повече я беше срам. Много добре знаеше колко малко я харесва Айк. Не искаше да му причинява неудобството да й помага, когато очевидно действието щеше да отнеме повече време. 
-Добре, добре. – успокоителния му тон беше нещо, което тя чуваше само когато той я държеше след лошите й сънища. Стана й още по-неловко. - Ще те обърна по гръб, става ли?
-Ще умра от срам. – прошепна тя все едно него го нямаше. 
-Стига, Пайпър. – разсмя се той.
Почувства се крайно нелепо, когато Айк я обърна по гръб, така както би проснал чувал картофи на прашната земя. Гледката беше смехотворна. Стана и унизителна, когато кърпата, с която я беше покрил се изплъзна от тялото й. 
-Божичко. – опита се да се закрие с ръце. Цялото й лице почервеня. 
-Дишай, нищо не видях. – излъга и отново постави кърпата върху нея. 
Надвеси се над нея и тя изтръпна от ужас. Знаеше, че не я харесва, но беше ли способен да се възползва от нея, когато не може да се защити. Сега ли щеше да изпълни всичките неприлични закани и приказки, които й бе отправял през годините? Сълзите бяха в очите й, това беше края. Сега щеше да я унижи, а после щеше да й се подиграва за това. 
Хвана едната й ръка и я обви около врата си. 
-Моля те, н… - поде Пайпър, но Айк провря едната си ръка под колената й, а другата прекара зад гърба й. Щеше да я вдигне. 
Пайпър премигна виновна и смутена. Как си беше помислила такова нещо? Не би й причинил подобно нещо, разбира се, че не би. Вдигна я от земята и я подхвана здраво. Изнесе я от банята и Пайпър се вкопчи в него, докато я носеше към стаята й. С такова внимание я държеше и с още повече я положи на леглото, че тя се втренчи изненадана в него. 
-Къде те боли?
Отне й време преди да отговори. 
-Кръста, врата и глезена. 
-Можеш ли да се обърнеш? 
Пайпър се опита да преобърне тялото си на другата страна, но изохка. 
-По дяволите. – тихо изруга. – Май не. 
-Добре, нека първо оправим глезена. – седна в краката й и я погледна въпросително. Тя леко повдигна десния си, болен крак. Айк кимна и го постави в скута си. Натисна го и Пайпър рипна. 
-Съжалявам. – каза тя, когато за малко щеше да го удари. 
Айк стисна зъби и пак пробва. Този път сдържа порива и стисна зъби. След няколко учудващи масажни маневри усети как кракът й се отпуска и въпреки болката вече може да го движи. 
-Уау. – промълви тя. 
Той се подсмихна и я погледна предупредително преди да я обърне по корем. И този път Пайпър задържа охканията си. Не беше сигурна дали е още мокра от душа или потна от напрежение. Сви ръце до тялото си и зачака. Айк махна хавлията от гърба й и я постави в долната част на тялото й. Пайпър отново се изчерви. Заръфа вътрешната страна на бузите си, когато пръстите му започнаха да масажират кръста й. 
Не знаеше дали трябва да се чувства неловко или да бъде поласкана. Айк толкова рядко проявяваше отношение към нея, различно от раздразнение, че в момента не намираше друго обяснение освен очевидното – паднал е,  ударил си е главата и сега не помни кой е. Помисли по тази теория няколко минути, но след като пръстите му се преместиха на врата й тя усети познат аромат да се разнася. Не беше амнезия причината за доброто му държание. Беше напушване. 
Не го съдеше, разбираше нуждата му и понякога й се искаше и тя пробва от веществото, което го правеше толкова спокоен. Но после се сещаше за думите на Уесли и заплахите на Кийган и изтикваше подобни идеи от главата си. 
-Айк? – прошепна тя. 
-Да? – отвърна той, докато разтриваше врата й. 
-Не искам да ставам досадна, но… - поколе*а се дали да го попита дали наистина е надрусан. Искаше да потвърди теорията си, но май повече искаше да не се получи така, че го ядосва с въпросите си. – Напушен ли си? – реши в крайна сметка.
Спря да я разтрива и тя си помисли, че сега ще я цапне зад врата и ще я остави обездвижена и с още една повреда в леглото. След дълга минута на мълчание обаче отново започна масажа. 
-Малко.  
Пайпър заръфа устна. Очите й шареха наоколо, огромни като палачинки. Беше толкова необичайна тази размяна на реплики, които имаха смисъл, които оформяха разговор. 
-Но Уесли каза, че ако още веднъж те свари да… 
-Да, да. – прекъсна я бързо. Съсредоточи се върху масажа, но част от него също искаше да я попита нещо. – Искаш ли да пробваш?
-Какво? – гласът й стана идея по-висок и тя прочисти гърло, за да оправи тона си – Не, не. Благодаря ти, но…
-Помага. – отново я прекъсна. Усети лека болка, когато пръстите му я натиснаха по-силно. – Чувстваш се… - издиша тежко след като потърси и намери правилната дума – Спокоен. Можеш да мислиш и нещата изглеждат по-малко лайняни. 
-Но не е истинско. – възрази тя. 
Ръцете му отново спряха и Пайпър стисна устни. Дали го беше засегнала? 
Гледаше голия й гръб. Виждаше неуверения й профил. Ръцете й, прибрани от двете страни на тялото й. Начинът, по който се оглеждаше притеснено. Стори му се толкова малка. Вече не я разтриваше, но ръката му остана на гърба и. 
-Споделяме една болка, Пайпър. – това често й го споменаваше. – Може би имаме и еднаква реакция към тревата. – този факт го сподели с далеч по-простичък и неангажиращ глас. – Наистина прави нещата по-лесни. Не ти ли се иска да провериш?
Поклати внимателно глава. Айк присви очи. Облиза устни и я огледа. Не се лъжеше, искаше да види какво ще стане ако направи нещо с нея. Ако се опита. Винаги му е било любопитно, не веднъж й го бе намеквал. Не я искаше по начина, по който искаше момичетата, с които спеше, но проявяваше интерес, който би задоволил ако се предоставеше възможността. Само че Пайпър, лежаща обездвижена и по тази причина тотално безпомощна, с тази невинност, която знаеше, че има, с опита, който знаеше, че не притежава и с неувереното си в момента същество не беше начинът, по който искаше да пробва. Не така, не и днес. 
Стана от леглото. 
-Много си задръстена, Пепър. Ти си решаваш. Щом искаш да играеш ролята на мъченик, мъчи се. И хей, когато вече не можеш повече аз най-вероятно ще съм изпушил всичко, но имам едно хубаво джобно ножче, което мога да ти заема. И помни, надолу по пътя, не през реката. – понесе се към вратата и добави – Вече не би трябвало да те боли много. 
Пайпър не провери. Лежеше без да се помести. Ако до преди малко не можеше да различи потта от водата, то сега безпроблемно различаваше сълзите от другите солни и безсолни капки. Падаха мълчаливо по носа и възглавницата й. Не си направи труда да ги бърше. 
Всички умират. Ако всеки се друсаше, за да потушава мъката щях да имам ужасно много работа. Недей да плачеш за това. 
Зарови лице във възглавницата. 
Половин час по-късно Уесли се прибра. Тя също бе плакала. Беше прекарала последния час и половина, застанала до прозореца на Кийган, като истински преследвач, и в продължение на дълго време го наблюдаваше. Как пие вода, как обикаля от една стая в друга, как пуска телевизора, но после го спира. Как чете текстовете й. Как гледа семейната снимка, която стоеше над телевизора. А после как изпочупи почти всичко в дома си. Чаши и чинии, буташе маси и столове, взе един нож и разпори дивана. Може би бе нанесъл и други повреди, но след като видя как късаше тапицерията на мебелите си Уесли не  можеше да понесе повече. В началото тичаше по пътя към дома, но после забави ход и докато крачеше бавно плачеше. Плачеше на улицата, защото не обичаше да плаче в къщата. 
 
-Прибраха ме, отгледаха ме. Направиха ме това, което съм днес. – разпери ръце и се усмихна замислено. – Без тях никога нямаше да знам за този свят. 
-Без тях нямаше да рискуваш живота си. – поправи го Саймън, скръстил ръце пред гърдите си, облегнал се на тухлената стена в тъмната алея, в която реши, че ще проведе разговора си с Владимир. Историята му беше необичайна, но не и невъзможна за вярване. Слушаше я с озадачен вид. 
-Без тях нямаше да имам такъв. 
-Тук грешиш. – нещо в изражението му се промени. Стана прекалено зряло, знаещо, видяло всичко. – Нямаше да е добър живот. – кимна. – Нямаше да имаш хубавите костюми, но щеше да си в безопасност. Каквато и да е причината са те пратили на самоубийствена мисия. 
Владимир пъхна ръце в джобовете на панталоните си и сведе поглед, отново с умисъл. 
-Ти знаеш какво е да дължиш живота си. Не го чувстваш като дълг, искаш да направиш всичко по силите си за онзи, на когото дължиш. Не искам просто да върна жеста им, Саймън. Искам да се гордеят с мен. Искам да живеят. 
-За сметка на теб?
-Загриженост ли долавям?
-Неразбиране. 
-Кое не разбираш?
-Звучи ми като секта. Богата фамилия, която прибира едно сираче и го отглежда с идеята, че им дължи. Когато има работа за вършене не се налага да пращат сирачето, то само се праща. Доброволства, иска да помага, да е от полза. Обучили са го от малко и то си знае. Набивали са му в главата собствената си истина и то ги следва. Така е отраснало. Това знае. 
-Истината е много по-елементарна. 
-Изненадай ме. 
-Аз искам да го направя. Не е свързано с думи или задължения, които са ми набивани от малък. Това сираче не е глупаво, Саймън. Трябва да усещаш това. 
-Усещам много повече. Което ме прави още по-съмнителен. 
-Казах ти. 
-Да, човек с малко повечко сила. Ако те запратя през онзи прозорец ще ти счупя ли нещо?
-Ще счупиш прозореца. 
-Здрав си, но мога да те убия?
-Като всяко друго същество. 
Саймън присви очи. 
-Ако реша да проверя теорията ти?
Владимир го погледна изпод вежди и разпери ръце. 
-Помниш ли какво ти казах при първата ни среща?
-Бъди внимателен?
-Казах ти, че ако се стигне до сблъсък между нас нямай съмнение, че ще те бия. 
Саймън отмести поглед със сбърчени вежди. 
-Наистина ли?
-Е, не точно с тези думи, но това беше поантата. 
Саймън се замисли и кимна. 
-Тяхна заслуга без съмнение. 
-Направиха ме непобедим. 
-Почти. 
Владимир се усмихна. 
-Почти. 
-Защото видиш ли, разликата между мен и теб е, че е аз не мога да умра. Ти обаче… - умишлено не довърши забележката си, поглеждайки го с вдигнати вежди.
-Това заплаха ли трябва да е? 
-Приятелско напомняне, че си смъртен. – тонът му отново се промени. – Проблемът не е в това, че я търсиш, а в това колко от тези – посочи няколко пъти в мрачната, мокра и студен земя. – ще се опитат да ти попречат. А моята работа не е само да я върна там, от където тя избяга. 
-Трябва и да си почистиш след това?
-Не оставям следи. Виждаш ли, всички я искат и по тази причина никой не издава информация. Избиват се за най-мъничката подсказка къде е и после остават толкова малко, които наистина знаят къде е, че се покриват и трудно намирам и тях. 
-Саймън. Аз я търся само чрез теб. Не прибягвам до други от твоя вид. 
-О. – Саймън вдигна ръка и тръсна глава. – Моля те, не ми казвай, че ме сравни с тези нисши създания. 
Владимир се поколе*а дали не използва сарказъм, но беше толкова сериозен, чак обиден. 
-Имате си йерархия ли?
Лицето на Саймън веднага посърна, много бързо след това стана ядосано. Оттласна се от стената и косата му започна да става черна. Синия цвят в очите му постепенно даде място на тъмночервения. 
-Аз съм нещо, което не можеш да си представиш. – гласът му не беше обичайния. – Много по-висше от тези отрепки, които не можа да победиш. 
Владимир не се притесни от заплашителния вид на Саймън, нито от стряскащи му глас, който не звучеше човешки сега. 
-Ти също се затрудни, друже. 
-Не могат да се мерят с мен. Това, което видя и си помисли, че трябва да спреш беше проста предпоставка за почивка. 
Владимир вдигна ръце. 
-Просто се опитвам да обясня. 
-А аз да разбера. – изви врат и косата му възвърна нормалния си цвят. Тъмночервеното постепенно даде място на синьото. 
-Не мога да ти кажа повече от това. Не можеш да разбереш ситуацията ми, а може би не искаш. Така че просто я приеми. 
Саймън въздъхна тежко. Помисли известно време, гледайки в земята и когато най-сетне вдигна очи към Владимир, той не изглеждаше отегчен и в желание мълчанието да бъде нарушено по-бързо. Гледаше го мълчаливо и търпеливо, лицето му показваше любезност. Саймън просто кимна кратко. Владимир уважително сведе очи и се понесе към края  на алеята. 
-Само още един въпрос, друже. – гласът му накара Владимир да спре и да се обърне към него. Пъхна ръце в палтото си и зачака. – За какво ти е тя?
Очите на Владимир потънаха в сянка и Саймън се приближи една крачка, сякаш се опитваше да чува по-добре. 
-Това е личен въпрос. – отговори с остър тон. 
Присвитите очи на Саймън издадоха насмешка. 
-Личен въпрос, който превръщаш в моя работа. Няма да играя ако не знам играта. 
-Просто ми трябва. 
Саймън се усмихна. 
-Късмет тогава. – обърна се да си ходи, но Владимир изръмжа зад него. Спря. 
Присвитите очи на Владимир издаваха едновременно недоволство и склонност да съдейства.

-Ще ти покажа.

Днес беше рождения му ден и той ужасно се вълнуваше. Обичаше много рожденните си дни, нищо че бе имал само девет до сега. Десетия щеше да е десет пъти по-хубав от предните девет. Така му беше казала Калиси. 
Лорейн Едуин беше сменила вторто си име, когато се ожени за Ноа Кейн. Години по-късно прочете нашумял фентъзи роман или чу известна песен - историята вече не помни. Лорейн беше сирак и никога не беше чувала нищо за истинското си семейство. Онова, което я е изоставило и повече никога потърсило. За това, когато прочете книгата -или чу песента - реши, че няма сантиментална стойност към името си, което никога не беше харесвала и заедно с подкрепата на съпруга си и адекватни аргументи в съда, които не включваха герой от книга -или песен-, тя смени името си на Калиси. Калиси и Ноа Кейн не се вклюбиха от пръв поглед. Когато все пак се забелязаха остана до края. Любовта им беше бурна и нежна едновременно. Гледаха се като ученици, лигавеха се като деца, говореха си като философи, а нощите прекарваха плътно един до друг. Прегърнати, стиснати силно и дори малкия Саймън не можеше да ги отдели, когато идваше вечер, с разстроен от кошмари сън. 
Калиси и Ноа бяха направили един опит в по-младите си години да заченат дете, но той не се увенча с успех. Това трябва да е бил единствения период, в който спаха отделно цяла седмица. Тя се бе затворила у дома, седяща на дивана и много, много тъжна. След време, раната започна да зараства Ноа успя да я прибере в прегръдките си. И скоро време след това стана ясно, че нещо расте в корема й. Бяха облекчени да разберат, че прилича човек и след още малко разбраха, че е момченце. Кръстиха го Саймън без да имаше какъвто и да било сантимент. Просто Саймън, защото им звучеше хубаво. 
Ноа Кейн беше извънземно създание. Живееше там, където си ширеше енергия, светлини и гиганти. Там, където имаш ангели и от време на време някой и друг демон. Ноа имаше друго име, необичайно име, но то вече нямаше значение за него. В името на мисия слезе при хората и се именува по начин, който да е лесен за запомняне и не особено странен. Ноа срещна Лорейн в една алея пред един клуб. Първоначално беше отвратен от начинът, по който тялото й правеше спазми и нещо миризливо и не особено приятно на вид излизаше от устата й, докато някакво друго човешко същество държеше окосмението на главата й назад. Тогава продължи по пътя си отвратен и доволен, че не му се налага да живее тук. Само дето няколко пъти след тази вечер я засичаше случайно и така до моментът, в който съдбата реши да ги накара да се влюбят. От приказка на приказка, от среща на среща Ноа забрави за мисията и в главата му беше единствено Лорейн, на която по-късно помогна да стане Калиси. Не разбираше проблемът й с името, за него то нямаше особена стойност. Незабравимите мигове с нея все повече го отдалечаваха от онова, което трябваше да свърши и един ден това го застигна. 
Призна на Калиси, тогава още Лорейн, тайната за това кой или по-скоро какво е всъщност и й предложи брак. Само чрез свещен съюз можеше да остане с нея и само това щеше да е достойна причина в очите на онези, които уважаваше, но при които не искаше вече да се връща. Чак по-късно, след като цялата лудница се поуспокои той взе, че се зачуди колко лесно бе приела истината и колко малко въпроси бе задала. Тогава тя просто вдигна една вежда и се усмихна. Няколко дена по-късно той продължаваше да отговаря на въпросите й, а тя любопитна като котка задаваше следващия. 
Саймън се вълнуваше много за предстоящото празненество. Винаги имаше вкусна торта, той обичаше торти. Плодовата му бе любима.

Вървяха по осветен колкото дълъг, толкова и широк коридор. Саймън се оглеждаше повече любопитно, отколкото мнително. Къщата беше грамадна. Високи тавани, светли, приветливи стени, големи прозорци. Флорални орнаменти по вазите и пердетата, килими в интересни цветове, масички, които излгеждаха така, все едно са закупени на търг с много пот за много пари. Всичко изглеждаше толкова добре, че Саймън почти разбра от къде и защо идва цяла лоялност на Владимир. 
-Не е заради парите им, ако това си мислиш. - секна разсъжденията му той. 
Саймън го погледна учудено. Направи някак извинителна гримаса и вдигна рамене. 
-Не си мислех това… - излъга.
Владимир се подсмихна и отвори две големи, дебели врати от кафяво дърво. Продължиха да вървят още малко, което се стори цяла вечност на Саймън, сетне Владимир спря пред следващ комплект врати. 
-Не бива да говориш. Не прави коментари, не задавай въпроси. Трябва да пазиш тишина, разбираш ли?
Саймън вдигна вежди. 
-Много е важно, Саймън! - настоя Владимир и Саймън вдигна ръце и кимна. 
-Ще съм тих като мишка. - обеща. 
Погледна го предупредително още един път преди да отвори вратите. 
За очите на нормален човек гледката щеше да е крайно необичайна.
В средата на тази просторна и светла стаята, която се отовори пред очите му след като Владимир го покани да влезе, нямаше почти нищо. Нямаше столове и маси, нямаше огледало или гардероб, нямаше писалище, нито полица с книги. В това огромно пространство, обсипано с високи прозорци, чийто пердета бяха дръпнати, единственото нещо, което даваше признак, че някой населява помещението беше голямото легло в средата му. Саймън присви очи и наостри уши. Чуваше слабия сърдечен ритъм на човешко същество. Само един сърдечен ритъм. 
Седем мъже стояха около леглото и образуваха кръг с високите си тела, облечени в черно. Държаха за ръце, очите им бяха затворени и брадичките им бяха високо вдигнати. Приличаха на хора, но Саймън усещаше, че не са. Много искаше да попита, но Владимир ясно бе дал инструкции за мълчанието, което непременно трябваше да пази. Погледна към него. 
Владимир стоеше с приведена глава и тихо пристъпи напред. Саймън присви очи, когато той падна на колене и събра дланите си в молитва. Челюстта му се стегна, докато слушаше тихите думи на език, който не разбираше и наблюдаваше стойката на мъж, който удаваше уважение на човек, който дори не можеше да го види. Седемте създания не му обърнаха внимание. Саймън си помисли, че са в транс. Така изглеждаха и явно нищо не можеше да ги разсее. Дори и тихите думи на Владимир, дори и това, че беше клекнал в близост от тях, но  не достатъчно близо до леглото. 
Чувство за съпричасност залегна у Саймън. Изпита желание да разкара тези създания, да даде пространство на Владимир, да почете паметта и този жалък отстатък от живот на възрастния мъж в леглото. Да го бутне по-близо, да могат да се сбогуват. 
Очите му се напълниха със сълзи, докато продължаваше да слуша и гледа. Стисна челюст и също приведе глава. От уважение може би, а може би просто от странното дейжа ву, което изпитваше, докато наблюдаваше мудната и спокойна ситуация. Затоври бавно очи и сълзите му потекоха по бузите. 

Лора излезе от банята и енергично закрачи към стаята си. Капки от мократа й коса падаха по килима, а босите й крака потъваха в пухкавата бежова вълна. Тананикаше си някаква песен и щракаше нещо по телефона си, който не бе успял да се намокри, докато сменяше музиката под душа. Когато влезе в стаята си и остави телефона на нощното си шкафче видгна поглед към прозореца. Лицето й издаде смеска от объркване и ужас. После се разпищя. 
-О, хайде стига. - Жълтия демон вдигна ръка и като по неизказана команда Лора веднага млъкна. - Сега още малко. - направи кръг с показалец във въздуха и Лора си пое дълбоко въздух. Огледа се неориентирано и когато погледът й попадна отново на странния жълт човек стисна челюст. 
-Какво има? 
-Много неща се случиха от последната ни среща, русо дете. Забрави да ми споменеш какво си. 
Очите й се присвиха въпросително. Неговите я гледаха строго.
-Помагам на много създания, добри и лоши, на много хора и не хора… Но ти не си нито едното, нито, другото, нито третото, нито… 
-Разбрах те. - прекъсна го нетърпеливо. 
Изкормвача на души впи червените си, ужасяващи очи в нейните. 
-Ако и двамата помним правилно - натърти думите той. - Искаше отговори. Научих това, което искаше да знаеш. Имам отговорите на въпросите, с които дойде при мен преди време. - видя я как си поема дъх и заговори.

-Лошите са лоши, добрите са добри, а тези, които могат да ми дадат информацията са неутрални. 
-Неутрални?
-Нямат право да се намесват. Пазят баланса, ако ми кажат това, което искам да знам взимат страна. 
-Нещо, което не е редно да правят?
-Нещо, което не могат. - уточни Саймън. С Владимир вървяха бавно в огромната градина. Парче зелена земя, обсипана с дървета с величествени корони и прясно окусена трева, по която растяха всякакви цветове. Листата непокорно се вееха от вятъра и слънцето постоянно пропускаше ярката си светлина между тях. 
-Тя може да бъде опасна, не трябва ли да ти помогнат в името на…
-Може. - прекъсна го Саймън. - Но може и да не е. Слушай, Ейнджъл е като хамелеон, създаден от енергия. Тя е също толкова неутрална, колкото и тези, които пазят баланса. Няма съзнание, затова се крие като влиза в хората. Така ми е по-трудно да я проследя. Придобивайки тяхното съзнание спира да съществува… Един вид. - добави неохотно.
-Това не ми е много ясно. - призна Владимир. 
Саймън въздъхна. 
-Същността й е точно никаква. Има потенциал, но не притежава сила в смисъла, в който си мислиш. Причината всички да я искат толкова е, че поставена в дадено тяло и натикана в определена казуа тя става това. Възприема това. Потенциала й е и добър, и лош. Но такъв потенциал, русанко… Такъв потенциал е опасен. Толкова много енергия може да унищожи всичко. Ако бъде привлечена към една кауза нищо не може да ни помогне. 
-Ако енергията й е толкова непоносима как успява да се задържи в хората?
-Сменя ги. Не успява да се опитоми дълго, затова трябва да скача от тяло на тяло. 
-А какво става с тялото?
-Продължава. Не съм сигурен какви са страничните ефекти за него, но може да ходи и да мисли, а това също е нещо…
Владимир не разбираешь и Саймън реши да поясни. 
-Тя е като алтер его само че в нейния случай е минус съзнанието, което втората личност придобива. Разбираш ли, Ейнджъл няма такова. Но когато влезе в човек вижда неговото съзнание. Става едно цяло с него. Започва да има спомени, които не са нейни, да възприема неща, които никога не е разбирала. В някакъв момент обаче енергията й нараства и трябва да се прехвърли на следващия. Част от съзнанието на човека, в когото е била преди това остава с нея, с това расте и потенциала й. Влизайки в следващия човек вече има някакво възприятие. Ако съзнанието на новия й приемник е драстично по-разлино от първия е добре. Ако влиза в съзнанията на хора, с еднакъв ум става лошо. 
-Ще се претовари ли?
-Ще вземе страна. Ако вижда само добро ще възприеме каузата за доброто. Ако вижда само лошо ще стане зла. И в двата случая балансът се нарушава, а когато това стане… - заклати глава.
-Значи се опитваш да спасиш света? 
Саймън се усмихна. 
-Ако везната започне да се накланя прекалено много няма да имам възможността да спася нищо и никого. Но не. Не ми пука за света. Защото тя няма потенциала да унищожи само този свят. 
Владимир вдигна глава. 
-Има потенциала да унищожи всичко. 

-Интересно е, че не си впечатлена от тази информация. - изкормвача на души беше видимо заинтригуван от липсата на каквато и да било реакция у Ейнджъл. Тя просто стоеше в тялото на слабото момиче, наречено Лора и гледаше съсредоточено.
Тя наклони глава и устните й потрепнаха.
-Значи съм лоша? Зла?  
Изкормовача на души сбърчи вежди. 
-Трябва да се върнеш там, откъдето си дошла. - каза той, игнорирайки въпроса й. 
Тя го погледна. В очите й искряха смесица от емоции.
-Имахме сделка, ти и аз. 
-Придържам се към онова, което казах, Ейнджъл. Имаш нещо, което можеш да ми дадеш в замяна, след време, но се опасявам, че докато това време дойде вече ще е станало късно. Не мога да рискувам целия свят заради прищевките на една енергия. 
Тя премигна няколко пъти и наклони глава. 
-Трябва ми още време. - прошепна. 
Той присви очи. Изправи се и тръгна към нея. Протегна ръка и внимателно пое китката й. Разтвори дланта й и я погледна сериозно. 
-Това си ти. - докосна долната част на дланта й с върха на показалеца си. Там, където кожата му допря нейната се появи малка, бяла ивица. - Това са всички възможности, които имаш. - прокара пръсти по цялата й длан и разноцветни светлини окрасиха кожата й. - Добри и лоши хора, добри и лоши съзнания. Хора с бъдеще и такива без. Останеш ли тук няма да има нищо от това. Независимо как менкаш своите приемници… Енергията ти не може да бъде съхранена тук - започна да прави кръгове с двата си пръста и картината в дланта й постепенно стана грозна, объркана, смесена и накрая се превърна в огън. Ейнджъл изпъшка и дръпна рязко ръката си. Погледна изкормовача на души с разширени очи и ги сведе към дланта си. Беше изгорена. - Може би ти ще останеш, но това не мога да обещая. Това, което мога да ти обещая е, че ще унищожиш всичко. Силата ти е като на хиляди слънца, Ейнджъл.
Тя издиша нервно. В очите й вече имаше сълзи. 
-Толкова ли съм лоша наистина? 
Той я погледна и жълтото му лице се смекчи малко. 
-Не, скъпа. Не си нищо. Но можеш да бъдеш. Не можеш да се контролираш. 
-Научи ме. - в гласа й се долови молба. 
-Не бих могъл. Никой не би могъл. 
Опита се да контролира дишането си. 
-Тогава кой ме пусна? Как се озовах тук, защо съм тук? Кой ме остави в този свят, кой ме пъхна в първото тяло, защо? - извика накрая. - Не помня… - раменте й започнаха да се тресат. - Не помня нищо, не знам от къде съм… Кой ми причини това?! 
Пода под краката им започна да се тресе като при земетресение. Лампата се разкалти, вратите заскърцаха, прозориците затракаха, сякаш отвън идваше силен вятър. Изкормвача на души нервно се огледа.
-По-добре ли бях там? Където и да е това там?! Без да знам какво съм или какво мога да бъда! Без да застрашавам животи, без да бъда лоша! Не искам да бъда лоша, не искам да причинявам лоши неща! Това ли правя?! Толкова ли би било лесно да го направя?!
-Успокой се. - вдигна ръка, но след секунди объркано я смъкна. Страх започваше да се появява в очите му. Мъртвите му очи, които не изпитваха ни страх, ни угризение, никога. 
Пукота привлече внимание му. По едната стена се плъзна крива линия, от която изпопада мазилка. 

Саймън и Владимир се гледаха озадачено, докато земята се тресеше. Саймън стоеше изправен като струна, но Владимир бе разперил леко ръцете си и краката му неуверено се бяха подгънали. 
-Какво е това? 
-Нещо се случва с нея. - замислено отвърна и погледна настрани. 
-Как можеш да знаеш? 
-Усещам я. Как иначе мислиш, че съм винаги една крачка зад нея? - подуши въздуха. - Притеснена е. Излязла е на повърхността на приемника си. 
-Това не означава ли… 
-Означава, че някой е с нея. Някой от нас. - погледна го.  
-Някой, който знае за нея? 
Лицето на Саймън издаваше гняв, в очите му Владимир успя да прочете… завист. 
-Ревнуваш ли? 
Саймън стисна устни. 
-Търсим я от толкова време, а сега някой е с нея и я е накарал да се покаже. - изсъска, но после се усмихна. - Лошо. - изчезна. 
Владимир се опули срещу празното пространство. Огледа се наоколо, все едно Саймън просто се беше скрил някъде много бързо. Отне му още половин минута отгоре да установи, че го няма. 

Пайпър се държеше здраво за бравата на вратата на стаята си и стискаше очи. Природните бедствия я плашеха до смърт. Идеята, че нищо не може да направи, че не може да го спре, докато то само не спре. Безпомощен си. 
Земетресението не сипираше и тя усъди по собствените си усещания, че даже се е усилило. Разплака се с глас. Беше си останала вкъщи, защото още усещаше лека болка от инцидента в банята и не искаше да се сецне пак. Не знаеше дали е сама у дома, Уесли със сигурност беше излязла, но за Айк не бе сигурна. Затова просто продължи да плаче и да стиска дървото, надявайки се одосаденото лице на Айк да застане пред нея и да й каже да спре да мрънка. Така щеше да знае, че всичко е наред. 
През годините Айк се бе превърнал в радар за нея. Той беше толкова спрял в собственото си време, че се впечатляваше само от много големи, мащабни неща. Пайпър знаеше, че е станало нещо ужасно, когато видеше Айк разтревожен. Разбираше, че нещо е много смешно, когато той се разсмееше и тя започна да дава воля на собствените си емоции едва след като е видяла неговите. Беше се научила да не се напряга много ако Айк не е напрегнат. Сега имаше нужда от това, чувстваше се толкова уплашена. 
Затова когато го видя да излиза от стаята си и да се насочва към нея, изтръпна цялата. Лицето му беше разтревожено. Той застана срещу нея, под бравата и обърна глава към прозореца, който се счупи с шумен трясък. Пайпър се разпищя, а Айк само изпсува. Беше убеден, че Уесли ще го накара да поправи това. 
-Спри да пищиш, Пайпър, това е просто земетресение. 
-Ти си притеснен! - извика тя. - Виждам, че те е страх!
-Само защото крещиш така все едно някой те коли! - извика й в отговор. - Ако не цивреше толкова силно даже нямаше да усетя, че има земетресение!
-Какво има да усещаш, къщата всеки момент ще падне! 
-Децибелите ти ще разрушат всичко преди този момент! 
-Уплашена съм! 
-Спри се! - ядосано изкрещя. - Всичко ще е наред!
-Не ми звучиш уверен! 
Айк изкърца със зъби и се отласна от бравата. Улови китката на Пайпър и я замъкна по коридора. 
-Не! Трябва да останем под бравата, тя е стабилна. - задърпа се тя и Айк се видя принуден да я вдигне и да я мъкне против волята й. Тя викаше да я пусне обратно и да се върнат там, където е сигурно, докато той слизаше по стълбите и се опитваше да не я изпусне. Изрита вратата с крак и излязоха навън. Там я остави и се обърна към къщата. Наоколо всички къщи бяха ниски, високи дървета нямаше и освен ако земята не се разтвореше под краката им, това беше най-безопасното място. 
Още един прозорец се счупи, стъклата сякаш нарочно полетяха към тях и докато Пайпър отново се зае да пищи Айк я събори на земята и се качи върху нея. 

Саймън се материализира там, където усещаше, че ще я намери. Изкормвача на души вдигна глава, усетил новото присъствие на долния етаж. Стисна силно очи и сви ръцете си в юмруци. Каза нещо на език, който не се разбираше, после някак си успя да увие ръце около Лора и да изчезне точно преди Саймън мине през вратата. 
Няколко секунди по-късно трусът спря. Саймън се огледа с недоволно изражение и погледът му попадна там, където до преди малко стояха Ейнджъл и Изкормвача. Веднага позна, че са били те. По миризмата, по енергията, която бе останала на мястото. Докосна стената там, където гърбът на Ейнджъл стоеше притиснат в осъзнаването и неприемането си. Стегна челюст и след като обходи с очи наоколо още веднъж изчезна. 

Владимир тичаше по коридора към голямата стая. Падна на задните си части, когато Саймън застана пред него и секна бързината му. 
-Твоя човек е добре, проверих. - увери го и му подаде ръка. 
Владимир я пое и се изправи. 
-Намери ли я?
-Беше изчезнала, когато пристигнах. 
-По дяволите, мислех, че си я убил, когато трусът спря. 
-Не бих мигъл да я убия, друже. Страхувам се, че нищо не би могло.
Владимир въздъхна и заклати глава. 
-Това тества пределите ми. 
-Не се предавай сега, руснако. - Саймън мина покрай него и го потупа по гърба. - Всичко ще бъде наред. 
-Ако е способна да направи това само като се притесни, не искам да съм наоколо, когато се ядоса. 
-Това не се беше случвало до сега… - Саймън изцъка с език и ядосано потри врата си. - Никога не е стигала до емоция, разбрала е какво е.
-По какво съдиш?
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
-Само това може да я разклати толкова. - след като усети какво е казал направи гримаса и разпери ръце. - Буквално.

-Силно земетресение разстърси града по-рано днес. От Сеизмологичния център не можаха да определят скалата или епицентъра, но уведомиха, че жителите трябва да очакват афтършокове. По думи на проф. Йониън няма повод за паника, но призовава всички да стоят далече от високи сгради и при следващ трус непременно да се покрият под здрава и стабилна конструкция. От отдел Статистика получихме известие, че има около петдесет ранени, но смрътни случаи няма. Жертвите са откарани в болница и са под наблюдение без сериозни наранявания. С това приключва…
-Папйпър! Айк! 
И двамата някак вяло вдигнаха поглед към вратата. Уесли влетя в къщата и ги завари седнали на дивана, Айк тъкмо изключваше телевизора. Тя веднага приклекна до тях и ги погали по главите. Паническия й я поглед стресна Пайпър и подразни Айк.
-Добре ли сте? - задъхано попита. - Нали нищо не ви удари? Не сте ранени, нали? - тръгна да повдига блузите и крачолите им и Айк се изправи моментално. 
-Добре сме. Има няколко счупени чаши и един-два прозореца, но иначе всичко е цяло. 
-Добре. - Уесли просна глава в скута на Пайпър и тя поглади косата й. 
-Всичко е наред. - уверия я Пайпър. 
По-късно вечерта Уесли лежеше в леглото си с изпънато тяло и поглед, вперен в тавана. Не можеше да заспи, въртеше се ту на едната, ту на другата страна и непрекъснато пухтеше. До някъде благодареше на безсънието си на земетресението. Мразеше природните бедствия почти толкова панически, колкото и Пайпър и не искаше да се събуди от неконтролируемото люлеене на земята под нея. Сега щеше да й дойде добре един от пристъпите на Пайпър или Айк. 
Чу шум от долния етаж и докато размишляваше дали си струва да провери дали Айк е огладнял или Пайпър ходи насън, (нещо, което все още не се бе случвало, но Уесли по някаква причина очакваше) стана и облече син халат от сатен. Закрачи надолу по стълбите и се прозя. 
-Да бе, сега ще ми се доспи. - измърмори. - Айк? - не получи отговор. - Пайпър? - беше вече в подножието на стълбите и отговор отново нямаше. Присви подозрително очи. Шумът идваше от кухнята и Уесли бързо направи връзката между липсващия отговор на децата й и чуждото присъствие. Преглътна шумно и притеснено взе големия жълт чадър, който стоеше пред вратата в антрето. Зачуди се за секунда дали да не събуди Айк, бидейки единствения мъж в къщата, но след това направи и връзката между думата “мъж” и сина си реши да не губи време. 
Хвана чадъра здраво с две ръце и с миши стъпки заходи към кухнята. Видя гърба на висок мъж, който почти беше влязъл в хладилника и нещо търсеше. Уесли стисна зъби и след още няколко крачи беше достатъчно близо, за да замахне. Халоса гърба му и когато непознатия падна халоса и главата му няколко пъти. 
-Ау! Спри, спри! - извика и Уесли спря насред поредния си замах. Отвори изненадано уста и погледът й стана ядосан. 
-Джон?! Какво правиш тук?! - извиси глас тя и остави чадъра настрана, докато му помагаше да се изправи. - Мислех, че е крадец или убиец, или… - изпухтя, повдигайки тежката му фигура. 
-Извинявай, аз само… 
-Какво търсиш в кухнята ми посред нощ, Кийган? - постави го на един от столовете на масата и той сви юмрук на челото си. - Съжалявам за това… - неловко добави и бръкна в отворения хладилник. Извади пакет замразен грах и му го подаде виновно. 
-Имахме наводняване в участъка и не можех да остана там, а у нас… - млъкна и я погледна. - Някой ме е ограбил. 
Уесли с нищо не издаде, че много добре знае как изглежда дома му. След онзи път, когато го наблюдаваше през прозореца добре се нагледа на унищожителната му мъка - той бе изпочупил всички маси и столове, чинии, чаши, телевизор, беше разкъсал дивана, беше преобърнал гардероба си. И без това не прекраваше много време у дома си, сега със сигурност нямаше да стъпи скоро там. Вече имаше перфектното извинение. 
-Не можа ли да се обадиш? 
-Не исках да те будя. 
-Затова влизаш с взлом? 
-Не се предполагаше да ме чуеш.
-Не бих казала, че се постара да бъдеш тих. И какво правеше в хладилника ми?
Погледът му стана още по-виновен. Уесли го погледна някак осъдително, все пак кимна разбиращо. Беше усетила миризмата на алкохол в дъха му. Потършува малко и след известно време постави вино в кутия на масата и две чаши. Уесли рядко пиеше и не умееше да подготвя алкохола бързо. 
-Смяташе просто да се появиш за закуска от горния ми етаж? - подпита, докато му наливаше. 
-Не бях стигнал до там в плана си. Не знаех, че ще има проблем. - погледна я косо и отпи. 
-Трябва да спреш да пиеш. - каза направо. 
Ръба на чашата остана в усните му и той преглътна течността. 
-Опитвам. 
-Не, не го правиш. Ще те изхвърлят от управлението ако продължаваш така. 
-Всички пият. 
-Никой не пие като теб. 
Той остава чашата някак шумно и скръсти ръце. 
-Това ли искаш? Ще го направя за теб, ако това искаш. 
Уесли подбели очи и стана, взимайки своята чаша със себе си. 
-Не съм ти жена, Кийган, не ти казвам какво да правиш. - започна да излива неодкоснатото си вино в мивката и се напрегна, когато чу, че става от стола си. 
Усети го прекалено близо до себе си, плътно. Устните му бяха до ухото й. 
-Няма нещо, което не бих направил за теб. 
Уесли стисна очи и пусна чашата в мивката. 
-Ще ти приготвя стаята за гости. - понечи да се отдалече, но той я хвана за лакътя. 
-Джулия. - каза името й и тя впери поглед напред, не искаше да го поглежда. - Ще спра пиенето. 
-Това е добре. - прочисти гърло. 
-Искам те. 
Погледна го строго, докато сърцето й прескочи няколкото удара. 
-Пиян си. 
-Повярвай ми, не съм толкова пиян. - придърпа я към себе си и притисна тялото й между своето и плота. 
-Джон… 
-Не ме отблъсквай. Какво смяташ да правиш с остатъка от живота си? Да страниш от мен всеки път, когато се окажа твърде близо?
-Говорехме за това. Съгласихме се, че не можем да… 
-Не го мислех. - прекъсна я. - Можем да си спестим много болка заедно. - впи пръсти в косата й устните му отново бяха до ухото й. - Ти и аз трябва да бъдем заедно. И двамата го искаме и мина достатъчно време. Време… Време е да продължим. Нека го направим заедно. Нека сме заедно. Искам те. 
Целуна бузата й, врата й, рамото. Уесли стисна челюст и обхвана китката му. Отдръпна я. 
-Пиян си. - повтори. Подмина го и се качи тихо по стълбите. Той я последва и тя се зачуди дали за тази нощ се е отказал. 
Не се. В стаята за гости тя се надвеси над леглото и започна да го оправя, когато той я обърна към себе си, бутна я на матрака и се качи върху нея. Запуши устата й, докато целуваше шията й, но нямаше нужда. Уесли нямаше да го прекъсне втори път. Тя просто изви глава назад, затвори очи и го притисна към себе си. 
Не трябваше много време, за да се отдадеш на такова внимание, желание. Думите му, милувките му, очите, действията. Той я боготвореше така, както никой друг до сега и тя му вярваше безрезервно. Беше й трудно да устои на погледа, който все едно никога не би погледнал настрани. На ръцете, които я държаха така все едно никога не биха я пуснали. На гласа му, който я разтяпаше независимо какви думи изговаряше. Пред кого да се крием сега, беше я попитал докато разтваряше халата й. Нямаше нужда. 
Заедно. Все повтаряше как иска да бъдат заедно. Тя също искаше. 
Двамата заедно.
Айк допушваше цигарата си на прозореца. Беше видял чичо си Кийган да влиза, беше чул и майка си, която предпазливо слизаше надолу по стълбите. Дочу тихите им гласове от кухнята. След това беше чул скърцането на леглото. Не я съдеше. Докато присвиваше очи срещу пушека си умислено, си даваше сметка, че я разбира. Разбираше и лошите думи, които й бе казал на покрива преди време. Не ги мислеше, не и така. Нека беше щастлива, щом беше готова за това.  Вероятно и двамата бяха. За това, когато чу Пайпър да се мъчи отново в съня си бързо изхвърли фаса през прозореца и тръгна към стаята й. Добре знаеше, че Уесли няма да я чуе, не и тази вечер. Тази вечер щеше да спи непробудно както всяка друга вечер, когато Кийган я държеше в ръцете си.
Влезе в стаята на Пайпър и на лунната светлина веднага можеше да види лъщящото й от пот лице. Прекоси разстоянието и легна бързо до нея, прегръщайки я силно. Започна да гали гърба й, докато я клатеше насам-натам. Тя молеше, говореше и плачеше и така известно време, докато гласът й не стихна и тялото й не се отпусна. Тази вечер кризата мина по-бърозо от предишните, забеляза Айк и докато се чудеше кога точно да стане и да се върне в собствената си стая се унесе и заспа до нея. 
В малкия остатък от тази нощ обитателите на къщата спяха безссънен сън. 

Сутринта дойде ярка и по-топла от предната. Пайпър започна да се разсънва и веднага усети, че не е сама в леглото си. За един момент си помисли, че сънува и в съня й Саймън е прекарал нощта при нея. Тази идея й се понрави, но и не трая дълго, когато си даде сметка, че е в реалността. Вдигна очи нагоре и срещна затворените клепачи и спокойно лице на Айк. 
Премигна няколко пъти и преглътна тихо. До сега не беше оставал за цялата вечер. Имаше ли подобно намерение или неусетно бе заспал до нея? По-скоро второто, помисли си. 
Сепна се, когато той я придърпа по-близо до себе си, смъкна се надолу и зарови лице в косата й. Дъха му започна да затопля врата й и Пайпър бързо усети, надигането на непоносима жега. Топлината на слънцето, което влизаше през прозореца й и тази на тялото му й дойдоха много. Опита се да се отскубне от ръцете му, но движението й разстрои съня му. Веднага спря, когато смътно успя да види как клепчите му помръдват. Очите му постепенно се отвориха и той бавно отмести глава назад. 
Моментът спря за няколко секунди, докато тя гледаше към него, сравнително притеснена, а той зяпаше в празното пространство. След това и той я погледна и отново всичко замръзна. Чакаше го да каже или направи нещо. Или просто да стане и да си тръгне. Самата тя не смееше да направи нито едното, нито другото, струваше й се прекалено странна цялата тази ситуация. Стори й се и много дълго времето, в което не продумваха. Отброи цяла минута и едва тогава устните му се размърдаха. 
-Леглото ти е удобно. - каза с дрезгав глас. Пайпър вдигна учудено вежди. Айк се обърна по гръб и се протегна. Хвърли поглед към нея, докато се изправяше на крака. - Пак заповядай. - кимна й и тръгна към вратата. Странно, но лековатите му думи не отговаряха на смутеното му изражение. Пайпър реши, че не е очаквал да заспи и да се събуди до нея и сега му е неловко, което можеше да разбере добре. Когато обаче Айк и Уесли се сблъскаха на прага на стаята й нейното смущение започна да се услива. 
Лицето на Уесли изглеждаше ведро и чисто. За миг помръкна, когато видя Айк и Пайпър знаеше, че бързо е свързала нещата. Айк беше прекарал нощта при нея и Пайпър почервеня цялата от евентуалните мисли, които биха минали през главата на Уесли. Но след няколко секунди тя увладя емоциите си - каквито и да бяха те, явно бе намерила обяснение и ги бе притъпила - и пак заприлича на млада девойка. 
-Закуската е готова. Кийган също е тук. Ще остане няколко дена, някой е ограбил дома му. Това нали не е проблем за вас?  
Айк вдигна рамене, а Пайпър поклати глава. 

Беше я скрил по-дълбоко, когато най-сетне успя да я укроти. Подземния свят преживея земетресението по-дълго и по-напрегнато от горния. Ейнджъл беше в истерия още дълги часове след като Изкормвача на души я бе взел със себе си. Прекарал бе - струваше му се - непреброими часове, докато успее да проникне в съзнанието й, докато успее да я накара да се успокои, докато я увери, че ще я запази, но трябва да даде тялото на момичето обратно. 
-Искаш да знаеш кой те прати, искаш да знаеш истината. - говореше тихо той на Ейнджъл, която дишаше толкова тежко, че Изкормвача на души усещаше силен вятър в затвореното помещение, на което му липсваха прозорци. - Силата ти е прекалена, мила, но аз ще ти помогна. Трябва да стоиш в приемника си, докато ти намеря нещо по-добро. Тази е силна - подръпна косите на тялото - Затова ти я дадох на първо място, но трябва да стоиш мирна, за да не я изтощиш. Иначе ще я убиеш, а ти не знам къде ще отидеш. 
-Трябва ми нещо. - пъшкаше тя. - Нещо, колкото и да е малко. 
-Ще се погрижа. - обеща й и тя закима доверчиво. Реши да бъде честен. - Но не забравяй, Ейнджъл… - привлече сълзливия й поглед. - Правя го за цена. 
-Ще ти дам това, което твърдиш, че имам. - обеща задъхано. - Ще ти го дам, каквото и да е. Само отговори… 
-Ще ги получиш. - каза и с това разговора им приключи. Той вдигна ръката си, каза неща, направи движения с нея и русото момиче затвори очи в непробуден сън. Обърна се към своите приближени. - Саймън я търси. Беше в дома на момичето, но мисля, че дълбоко скрита няма да представлява съмнение дълго време. Ще души около нея и ще се откаже. Върнете я обратно. 

-Ако ще ме убиваш, направи го.
-Оу. Бързаш да умреш ли?
-Искаш нещо, което няма да ти дам!
-Но ще го направиш. Винаги го правят. Аз също имам дарба, Алис. Дарбата на убеждението.
-Искаш ли да видиш колко убедително мога да започна? Започвам с лошите очи. След това преминавам към лошия цвят на косата, след това се вбесявам и започвам да ти откъсвам пръстите.
-Не ме плашиш! 
-Не?
-Чудовище.
-Не знаеш и копче от чудовището, което съм. Нито от онова, в което мога да се превърна. Можеш да ми кажеш това, което искам да знам или да умреш по дългата процедура. Но нека те предупредя, няма да ти хареса.
-Върви по дяволите!
Не я уби тогава. Силата на убеждението не му помогна. Алис, с оранжевата коса, мъжки бе поела мъченията му. Стискаше душата й, показваше й ужасни картини, причиняваше физическа болка, каквато не успяваха да понесат и най-силните демони в подземния свят. Затова той се впечатли от силния й дух, непоклатимата й воля и вярата й в доброто. И й позволи да живее. Беше я наранил много, тя, изтощена до краен предел, бе припаднала и той дълго наблюдаваше измъченото спящо лице преди да реши да й даде мир. Остави я, лежаща в локва от кръв, която бе капала от нея без да се налага да я удря. Подари й десетки рани и счупвания само като я гледаше и пожелаеше болката й. Не можеше да се мери със силите му, но можеше да мълчи и тя точно това направи тогава. И действително, толкова впечатлен от нея си тръгна, зарязвайки я в безсъзнание в порутената къща, която нямаше да понесе още един неин писък. Енергията, която отприщваше, когато крещеше караше стените да се напукват допълнително.  
Сега Саймън вървеше по познатия осветен коридор и чакаше странния човек с ръбестата ръка и мъдър глас да се появи. Последния път му каза, че не е готов, каквото и да имаше предвид, но сега идваше с конкретна цел и му се струваше, че е лесно изпълнима. Не ходеше дълго. Не можеше да прецени колко от хилядите врати беше подминал в безкрайния коридор, но скоро магичния човек изникна и както предния път, хвана го за гърлото с черната си ръка и Саймън отново се срещна само със светлите му очи. Остатъка от лицето му бе все така покрито с бял плат. 
Когато го видя странния човек се опули и бързо го пусна. 
-Пак ти. - дрезгавия глас звучеше по-дружелюбен от предния път. - Това не ми се е случвало до сега. - стария му глас стихваше неловко с всяко следващо изречение. - Не съм сигурен какво да правя сега…
-Последния път, когато се видяхме каза, че не можеш да ми помогнеш, защото не съм готов. Но сега търся нещо друго. 
Магьосникът го погледна.
-Да… - отново стана уверен. - Наистина търсеше нещо, за което не бих ти помогнал. Но момичето, което искаш да откриеш също няма да ти помогне. 
Вгледа се внимателно в лицето му. 
-Искаш да знаеш къде можеш да я откриеш. Ниското момиче с оранжева коса.
Саймън се опули.
-Мислите ли ми четеш?!
-Не съм усъвършенствал още телепатията. - скромно каза. - Но умея да разчитам картините в главата. - ръбестата му ръка се пресегна и черен показалец почти докосна челото му. - Виждам я в мислите ти. Искаш да откриеш момичето с оранжевата коса. - повтори.
Саймън се смути малко. Не беше срещал телепат до сега, в какъвто и да било стадий на обучение. Той беше мислите си, мислите бяха част от него. Ако някой можеше да ги чете, то този някой съдържаше част от Саймън, съзнанието му. Саймън спираше да съществува самостоятелно, сякаш вече бяха двама саймъновци. Намръщи се недоволно. 
-Няма да стане хаос, търсачо. - увери го магьосника, видял картината в главата му. - Не ми е това специализацията. Тук съм със съвсем друга цел. - каза му го сякаш му го обещаваше. 
Саймън размърда рамене, почувствал се като ученик. 
-Избери си врата. 
-Моля? 
-Желанието ти е зад една от тези врати. Те са вход към истината. И добрата, и не чак толкова добрата. Каквото трябва да откриеш, ще откриеш. Избери си врата. 
-Не разбирам. Ако подсъзнателно желая нещо съвсем различно няма ли твоята врата да ми покаже това?
-Вратите ми показват само онова, което трябва. Нито повече, нито по-малко. Трябва да отвориш една. 
Саймън стисна зъби. Това бяха гатанки, нямаше нищо сигурно в изказването на магьосника. 
-Не се плаши, търсачо, истината няма да може да те погълне. Създание с твоята сила ще излезе много бързо. Обикновено се притеснявам за хората, които идват тук… - започна да си мърмори, докато се отдалечаваше пред въпросителния поглед на Саймън. - Те не винаги могат да понесат истината. Все мрънкат и остават във вратите ми. Не можеш да ги чуеш, но са там… Вечно плачат, не са доволни от това, което са намерили. - постепенно започна да изчезва в безкрайността на топлия, светъл коридор. - Защо изобщо търсят като всъщност изобщо не искат да знаят? 
Изчезна. Тялото му се разми в далечината, сякаш го погълна мъгла и Саймън остана сам. Огледа вратите, които стояха най-близо до него и после започна да върви. Не беше сигурен какво точно гледа и как да се ориентира в избора си. Вратите имаха различна форма и цвят. Някои бяха високи и тесни, други широки и ниски, трети изглеждаха почти минятюрни. По някои имаше орнаменти, втори бяха чисти, трети изглеждаха направо пусти. Чудеше се дали избора му трябва да съответства на природата му. Или дали именно с това, което избере би оприличл себе си  на нещо. Като онези тестове, които показват каква ти е аурата или за кого ще се омъжиш. Те бяха базирани на определени отговори и картинки, които сам избираш и Саймън се коле*аеше каква беше ситуацията тук. Знаеше, че може да се лута вечно в търсене на правилната врата. Вървеше и не можеше да избере и си даде сметка, че магьосникът бе забравил да го предупреди как може да бъде изгубен в търсенето на истината преди да има възможността да бъде погълнат от нея. “Пътят към исината е дълъг” златен надпис, красиво изработен върху червена врата. 
Наистина дълъг, помисли си Саймън, когато усети, че времето минава, уж бавно, но сензорите му отчитаха свръхестественото. Вървеше повече от необходимото, знаеше, че вече е минал стотици, може би дори хиляди врати и въпреки че не ги броеше започна да надушва истинската безкрайност и безвремие в този коридор. Стария маг очевдино започваше да си върши немърливо рабтоата, трябваше да го предупреди, че може да влезе в тотално друго измерение с непреброените си крачки. 
Започна да става истински непоносимо, когато си даде сметка, че не може да си избере врата. Никоя не му вдъхваше доверие, в нито една не можеше да припознае съюзник за истината и продължаваше да върви, критично оглеждайки всеки сантометър без да намира нищо, което да припознае и отвори. Опита се един път да отвори врата, просто ей така, но не успя. Буквално не можа да наисли мускулите на ръката си да се протегнат и да завъртят дръжката. Сякаш някакво енергийно поле не му позволяваше да направи и един ход освен този да продължи да върви напред. 
Внезапно му стана ужасно топло и по челото му избиха капчици пот. С бясна сила започна да се изнервя, вече бе попаднал в енергийното поле, което не му даваше опции, караше го просто да дава напред към изход, който не съществуваше. Вратите наистина продължаваха безкрайно, Саймън не виждаше никакъв нишан за край или поне място за отдих. Просто тесен коридор и врати, тесен коридор и врати. Усети някаква сила да го потиска ужасно. Сви сърцето му, натежа на душата му и той се почувства ужасно отчаян. Изход нямаше, не че не можеше да се материализира, но не намираше желание да се махне от това място. Физически сякаш и да можеше да излезе през отворена към улицата врата нямаше да го направи.
Отвори уста и от нея излезе крясък. Силен крясък, който запрати крива вълна напред, но не отвори нищо, не му показа нищо. Продължаваше да върви все напред, все по тесния коридор и впрегна всичките си сили, всеки мускул се опъна, очите му се изцъклиха, зъбите му започнаха да издават неприятен звук, като от нокти по прозорец. Накрая рязко протегна ръка и отвори синя врата с кръгла дръжка. Нещо като вакуум буквално го изсмука вътре и вратата шумно се затвори. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}

Не беше в друго измерение, не беше даже скрита в защитено енергийно поле. Беше в мотел в края на града - спокойно, тихо място, с приятен екстериор и уютен интериор. Всичките букви от името на малкия мотел светеха в нощта, а не само част от тях, както редовно се случваше. Сякаш  за да придадат по-мистериозна атмосфера, собствениците на мотелите обикновено нямаха навика да слагат нови крушки. Но управителя на мотел Мойра се грижеше за въшния вид на сградата във всеки един аспект. Саймън даже си помисли, че биха могли да се борят за статут на истински хотел, че и с повече звезди. 
Усещаше я осезаемо, вече не му беше нужно да се концентрира, за да я намери. Застана пред синята врата и почука. След секунди срещна погледа й, поначално дружелюен, но веднага щом очите й регистрираха кого вижда се дръпна рязко назад и се опита да затръшне вратата. Саймън обаче залепи длан и я блъсна силно, с което разстрои равновесието на Алис и тя падна на земята. 
-Не съм тук, за да те нараня. - бързо каза, влезе и затвори зад гърба си. Тя се подпря на лакти, уплашения й поглед почти го поласка - явно сериозно я беше стреснал. - А и да бях, не би могла да ме спреш с подобно действие. 
Алис преглътна тежко и се изправи предпазливо. Саймън огледа малката, подредена стая, осветена от слънчевите лъчи. 
-Как се пазиш, Алис? - с любопитство попита. - Не можах да те открия, наложи се да търся помощ, а не усещам поле, което да те предпазва. Как стоиш под радара?
Челюстта й се стегна и тя пак го гледаше мълчаливо, точно както при последната им среща. Саймън се усмихна. 
-За втори път - не съм тук, за да те нараня. Не ме карай да го казвам повече. 
Алис приe заплахата му и някак неохотно се опита да отпусне рамене, показвайки, че е спокойна. 
-Какво искаш от мен? 
-Това, което и последния път. Само че този път съм склонен да говоря. 
Тя вдигна вежди. 
Саймън въздъхна и застана пред оправеното легло до прозореца. Седна внимателно на него, изпъна крака напред и скръсти ръце пред гърдите си. Алис се зачуди дали наистина му е удобна тази поза. 
-Схващам, че може би не съм особено изчерпателен с действията си. Може би не бях ясен последния път, когато с теб се видяхме. Може би не ти обясних защо е опасно да пазиш тайната от мен.
Тя пристъпи любопитно към него, наострила уши. 
-Това, което ти знаеш е, че е добро нещо, което може да ви помогне срещу злите сили. Не подозирам Старшата да е казала на малката ви секта нещо друго. - Алис се намръщи, но отмести поглед за секунда, с което му показа, че е прав. - Казва се Ейнджъл. И е енергия. Невъобразима, нечовешка - усмихна се на думата - енергия. Няма тяло, няма разум, но има потенциал. Там, от където идва, я наричат Силата на Хиляда Слънца. Заслужен прякор. Силата й не би имала граници ако се развие достатъчно. И не й трябва много, за да се развие достатъчно. Времето е фактор тук. Колкото по-дълго не успявам да се добера до нея, толкова по-опасна става. 
-Но тя не е лоша. 
-Но може да бъде. - строго отвърна. - Виж, знам, че служиш за добра кауза. Но трябва да проумееш, че това, за което аз ти говоря е нещо отвъд доброто и злото. - вдигна едната си ръка и в нея започна да се образува малка, плаваща огнена топка. Направи картина от нея. - Това е Везната на Възможностите. Там, от където аз идвам, тя изобразява нуждата от баланс. Космическа нужда. Баланс, който трябва да бъде спазван, в противен случай настава хаос. Въпросът не е дали ще стане добра или лоша, дали ще реши да е човек или демон, или дори ангел. Въпросът е изцяло в самия избор. Идеята, че би се посветила абсолютно в едно нещо. 
-Може и да не го направи. 
Саймън се вторачи мълчаливо в нея. И после й показа картината. 
Огънят в ръката му нарисува красиво и горещо изображението на света, в който биха живяли всички ако Ейнджъл възприемеше кауза. Силата й, която не би могла да бъде възпрепятствана от нищо, фактът, че нищо не би могло да изравни везната ако тя се накланя в посока на това, което Ейнджъл е избрала. Разказа й всичко, което каза и на Владимир. Разказа й и за земетресението, което тя призна, че е усетила и че я е уплашило, когато Саймън я попита. Каза й, че независимо колко е невинна самата Ейнджъл в цялото нещо, силата й не е невинна. Каза й как ще настъпи краят, буквално краят, ако тя не отиде там, от където е дошла.
След огънят в ръката му дойдоха картините в главата й. Показа й ужасът, показа й как избора на доброто не винаги води до доброто. Каза й и думите на младата Колет, дамата на Владмир, с която се запозна в скъпия ресторант преди няколко вечери. “Дозата прави отровата. Важи за всичко, което правим на този свят, колкото и незначително да ни се струва”. Показа й как христяни, вярващи в своето добро, в своя Бог, правят невъобразими неща в името на добрата си вяра. Показва й същото и с другите вярвания. Показва й фанатизма и измяната на каузата. Как не усещаш кога доброто всъщност може да те превърне в ужасен човек. 
Показа й смъртта. Смъртта, причинена от силата на хиляди на слънца. 
Алис се сви болезнено и падна на земята. Болката беше прекалено реална, имаше чувството, че ще повърне от нея. Усещаше огън в гърлото и корема си, главата й зпаочна да тежи нечовешки ужасно. 
-Спри. - изпищя. - Моля те. 
Саймън затвори очи и отпусна тялото си. Черното в косата му започна да изчезва, появило се докато използваше силата си. Силата на убеждението. 
-Това е бъдещето, Алис. 

Пайпър стоеше в компанията на Лора и нейното ведро и дружелюбно семейство. Можеше да ги сравни само с моделите, които позираха за красива коледна картичка или онези, които играеха в реклама на био маргарини. Баща на Лора беше висок и добре сложен мъж, младолик и заможен. Майка й беше типична домакиния, която, когато успяваше да се измъкне от къщните задължения, ходеше в цветарския магазин, на който беше собственик. Те двамата, застанали до Лора, тяхната красива дъщеря с руса коса и топли кафяви очи даваха усещане на Пайпър за нещо свръхестествено. Изглеждаха перфектни. Усмивките им бяха бели, домът - поддържан, облеклото - стилно. Хареса ги мигновенно, нямаше какво да не им хареса. Това бяха най-гостприемните и тактични хора, които някога бе срещала. Топъл дом с топли родители. Беше готова да се просълзи. 
-Родителите ти са страхотни. - осмели се каже, когато двете с Лора се изкачваха нагоре по стълбите към нейната стая. 
-Имат и слаби моменти, повярвай ми. Но в общи линии се държат на висота. 
Пайпър се усмихна. 
Спя, спя. Не мисля за нищо, не възприемам нищо. 
-Какво? - попита Пайпър. 
Лора я погледна въпросително, когато изкачиха стълбите. 
-Какво? - отвърна тя. 
Пайпър сбърчи вежди. 
-Не каза ли нещо току-що?
Лора поклати глава. Пайпър сведе поглед. 
-Причуло ми се е. 
Не беше гласът, който чуваше обикновено. Гласът, който чуваше обикновено беше мъжки глас. Струваше й се малко британски, но много любезен. Този сега беше женски. Различен от този на Лора, така че изтика възможността да чува мислите й.
Заспивам, не чувам нищо, не възприемам нищо. 
Какво е това- пипита Пайпър наум, чувствайки се крайно нелепо. Стана още по-странно, когато гласът й отговори. 
Чуваш ли ме? 
Пайпър се сепна. Смътно видя Лора, вече застанала на прага на стаята си с въпросително изражение, чакайки я да влезе, но Пайпър замръзна, опита се да се съсредоточи и по някаква причина не можеше да помръдне. 
Да… 
Но как?
Нямам представа, аз… Не си първия глас, който чувам, но си различен глас, което е странно, но не чак толкова, имайки предвид опита ми с гласовете в главата ми. Но ти не си в моята глава… О, боже, в нейната ли си? 
Гласът стана строг. 
Налага се. 
Но кой те е пъхнал там? Какво си?
Сложно е. А ти какво си?
Усети плесницата, която извъртя главата й. 
-Съвземи се, Пайпър! - Лора я тресеше за раменете. - Какво ти става?
Пайпър ококори очи. Бузата я заболя силно, изведнъж. 
-Съжалявам… - запъна се. Не се бе случвало да позволява на някого да стане свидетел на неадекватните й пристъпи и сега беше тотално неподготвена. Реши да каже  истината. - Понякога спирам. - призна нервно. 
Лора обаче я гледаше лошо, така все едно някой е навлязъл в личното й пространство, чел е дневника й, легнал с обувки на оправеното й легло. 
-Чуваш го, нали? - попита я, почти обвинително. 
-Моля?
-Гласът, в главата ми! - разтресе я още един път. - Какво ти каза? 

Небето беше кристално чисто. Нежна синева, без нито един облак. Затова поройния дъжд, който валеше беше крайно необичаен. Хората в квартала гледаха притеснено през прозорците си и след вчерашното земетресение този дъжд, тръгващ от небе, което не го предвещаваше си беше като предупреждение за апокалипсис. Репортери вече опъваха устройствата си и се включваха наживо, за да предадат наживо необяснимото явление. 
Лора стоеше на прозореца в стаята си и пушеше.
-Започна преди няколко седмици. - димът от цигарата й се виеше странно от устата й, докато говореше. - Имах дупки в паметта си, в началото се уплаших, че имам раздвоение на личността. - изсмя се и с треперещи пръсти всмукна от цигарата си. - После този глас… - стисна зъби и заби пръст в слепоочието си. - Помислих си, че просто полудявам, но все спираше. Не ми казваше нищо, не говореше на мен. Първия път, когато го чух се озърнах наоколо, реших, че чувам хората да си говорят. После няколко пъти през нощта… - от очите й капеха сълзи, но гласът й беше силен, не трепереше като ръцете й. Гледаше празно напред, докато изповядваше личната си история, която намираше за срамна. Защото не беше нормално. - В първия момент го отдадох на свръхестествения си слух, но после… - поклати глава и подсмръкна. - Случвало ли ти се е някога? 
Пайпър прехапа устна. 
-Имам предвид… - поде отново преди да е измислила какво да каже. - Всичко беше поносимо, до колкото подобно нещо може да е поносимо, но днес… - погледна към нея с изумени очи. - Как го чу? 
Пайпър издиша нервно. 
-Не знам. Понякога чувам един глас, мъжки глас. Говори ми някакви неща, но никога досега не бях чувала друг. 
-Какво ти каза? - изражението на Лора беше толкова нуждаещо се. А ако Пайпър можеше да бъде от полза за нещо, то това бяха гласовете. Не знаеше как да й отговори без да я уплаши. Даваше си сметка, че за Лора това не е често явление, както е при нея.
-Не си ти, Лора. Има глас в главата ти така все едно е отделен човек. Не си луда. 
-Не съм?! - изсмя се точно като луд човек. Отново докосна слепоочието си. - Смяташ, че това е нормално?!
-Слушай ме. - Пайпър пое ръката й в своята и настоятелно я погледна. - Гласовете са различни. Казват различни неща и означават различни неща при различните хора. При теб се случва нещо необичайно, но не си ти лудата. Гласът ти… - сега тя я докосна леко с показалец. - Гласът ти е пъхнат там. Не идва от теб, някой го е сложил в главата ти. 
Лора поклати удивено глава. Изхвърли фаса си, скокна от перваза и прокара ръце през косата си.
-Това е неадекватно! Такива неща не се случват! 
-О, напротив. - кимна Пайпър, гледайки в земята. - Просто не знаеш за това. Е… - неохотно я погледна. - Предполагам вече… - посочи я. - Вече знаеш. 
Лора затътри крака напред-назад из стаята си. 
-Смяташ ли, че трябва да се консултирам с някого? Психиатър може би. Или да кажа на родителите си, те ще знаят какво да правят. 
Пайпър предпазливо подготви следващите си думи. 
-Така ли мислиш, че е редно?
-Разбира се! 
-Тогава защо още не си им казала? 
Лора спря да върви и я погледна с подивелите си от тревога очи. Нямаше отговор. Пайпър също слезе от перваза. 
-Понякога се случват странни неща. Не винаги има обяснение. - застана до нея и колебливо сложи ръка на бузата й. - Но не си сама. - отчетливо каза. Никога до сега не бе говорила толкова уверено, толкова внимателно, толкова искрено. - Това, което ти се случва е страшно, но обяснимо. Ще намерим отговора.
Тежкото дишане на Лора постепенно започна да се успокоява и насълзените й очи гледаха към Пайпър както удавник гледа сламката. Лора закима и сложи ръце на рамената й. 
-Няма да кажеш на никого, нали?
Пайпър поклати глава. 
-Не.
Лора пак закима. 
-И ще ми помогнеш?
-Ще се опитам. - обеща й. 
Лора пое една последна дълбока глътка въздух и се сви в ръцете на Пайпър. Тя въздъхна притеснено и погледна навън, докато неуверено я прегръщаше. 
Дъждът спря. Очите й се присвиха. 

Айк и Уесли стояха пред двете надгробни плочи. Син и съпруг за нея, брат и баща за него. Айк, без някой да му напомни или принуди, беше купил два големи, красиви букета, които да положи на тревата пред двете плочи. Кийган стоеше няколко крачки зад тях. Винаги спазваше тази дистанция, когато посещаваха семейството. Уесли и сина й винаги пристъпваха първи. Първи присядаха на тревата, плачеха или говореха, или понякога и двете. А Кийган наблюдаваше като само от време на време се чувстваше неудобно да свидетелства на такъв личен момент. После обаче си припомняше, че той също загуби нещо и за него бе също толкова важно. Идваше по-рядко от Джулия и Айк обаче. Основната причина беше в чувството му за вина, породено от предателството му. Да поиска жената на мъртвия си брат продължаваше да бъде табу в съзнанието му и впъреки че редовно престъпваше собствените си граници не се чувстваше по-малко задължен да ги поставя. Но тя му беше необходима, а той на нея - също. 
Айк докосваше буквите върху сивата плоча. Една по една, изписваше ги наново, първо тези на брат си, после тези на баща си. Сълзите му капеха мълчаливо, не беше момиченце, за да си позволи да плаче. Уесли явно също - забелязваше мълчаливите капки, но брадичката й не трепереше. 
-Защо не ги кремирахме? 
-Моля? - гласът й пресекна, когато тя се обърна учудена към него. 
-Защо не изгорихме телата им? - поясни Айк без да я поглежда. - Можехме да разпръснем прахта им някъде… Да ходим другаде, да почитаме паметта им, не тук. 
Уесли не отговори веднага. Погледна напред и се замисли. 
-Стори ми се неподходящо. - призна. - След катастрофата и след това експлозията… Реших, че не е редно. 
Айка сведе умислено глава. 
-Да… Права си. 
-Хайде, Айк, трябва да ми помогнеш. 
Ушите му помръднаха и той се огледа неориентирано.
-Просто се върни. Върни се. Стой с нас! - познатия глас го накара да се изправи. 
Уесли го погледна вяло. 
-Какво има?
-Точно така, погледни ме. 
Видя бяла светлина, усети студ да го обгръща. Обгърна корема си и се сви. 
-Айк? - Уесли се изправи притеснено. 
Айк започна да издава звук. Първо приличаше на мънкане, после започна да крещи.
-Стой с нас, не затваряй очите си! 
Айка изкрещя отново, Уесли застана до него, положи ръка на гърба му и започна да го гали утешително. 
-Какво има? Какво чуваш? 
Той стисна коста си до болка, кокалчетата му побеляха и той се развика отново. Кийган го сграбчи за лицето, разтресе го един път, но невиждащите очи, пълни със сълзи не го регистрираха. 
-Джон! - изплака Уесли. 
-Стой настрана. - нареди й и тя веднага се дръпна. 
-Съжалявам за това, Айк. - засили ръката си и му удари силна и изключително звучна плесница. Айк падна на земята, зашеметен под силата на удара и се хвана за лицето. Въпреки болката обаче дишането му се успокои, очите му премигнаха няколко пъти и той се огледа стреснато. 
-Мамо? - погледна я с широко отворените си очи и Уесли веднага падна до него и го прегърна силно. 
-Всичко е наред! - заклати го напред назад. - Всичко е наред, тук съм! Просто епизод, нищо ти няма, всичко е наред. 
Айк стисна силно зъби и се вкопчи в ръката й. Кийган приклекна от другата му страна. 
-Извинявай, че те ударих. 
Айк го докосна по рамото. След това се опря на двамата и те го поведоха към колата. Айк стискаше силно очите си, после ги отваряше и се уверяваше, че вижда сленчевите лъчи, зелената трева и колата, която щеше да го отведе у дома му - сигурното място, което подслоняваше хората, на които вярва. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}

Пайпър тъкмо изкачи стълбите на двора на училището, когато усети нечий пръсти да се вкопчват в нея и извърна глава. Лора завървя бързо редом до нея, вятърът вееше русата й коса и тя бе свела брадичка, гледайки като виновен престъпник със съвест в заседална зала.
-Как си? - попита я Пайпър, притеснена от погледа й. 
-Напрегната. Сега, когато ти казах всичко имам чувството, че всички останали знаят.
-И аз имах това чувство, когато започна при мен. Не се треожи, ако не му позволиш да те контролира никой няма да те гледа странно. 
Лора спря и Пайпър объркано спря с нея. 
-Това пък какво трябва да означава?
Тя смутено се огледа, явно не каза правилното нещо. 
-Просто… - погледна я въпросително с присвити очи. - Знаеш какво говорят тук за мен, нали?
Лора също извърна поглед. 
-Не се чувствай гузно, думите на хората не ми убягват. - увери я. - Разбирам техните резерви, виждам как ме гледат. В първия ти ден тук мога да се обзаложа, че някой ти е казал кой кой е в това училище. Не ме харесват особено.
-Не те познават. - контрира  я Лора и стисна рамото й. - Не са ти дали шанс. 
-Не ме интересува мнението им. - усмихна се Пайпър. - За две години в тази гимназия ти си първата, с която общувам и толкова съжалявам, че сега единственото, с което ще ме свързваш е тайната, която по стечение се наложи да ми споделиш. 
-Не съжалявам за това, Пайпър. За два месеца в тази гимназия ти си единствената, на която бих избарала да споделя. - подхвана я под ръката и я подтикна да вървят. - Предполагайки, че изборът е нещо, което стои на масата. - недоволно добави. - Това е ужасно.
-Чувала ли си я?
-Не. - поколе*а се и Пайпър отново се напрегна, когато забавиха ход. - Ами ти… можеш ли да я чуеш сега?
Отвори уста, за да възрази, но Лора бързо постави показалец на устните й, с което я накара да се отдръпне с неудобство. 
-Просто опитай. Не бях чувала от гласа от известно време, но щом ти можеш… Ако не го чуеш сега може би вече не е там, нали? Излязлъл е? Щом твърдиш, че е пъхнат в мен може вече да си е отишъл. 
Надеждата в гласа и очите й толкова трогнаха Пайпър, че тя не успя да сдържи изражението си, изпълнено със съчувствие. Сведе глава и прехапа устна, обмисляйки. Може би беше права? Нищо не й костваше да пробва това крайно странно упражнение. Пристъпи неуверено от крак на крак и си пое глътка въздух. Опита се да игнорира картината, която изникна в съзнанието й. На тях двете, по средата на училищната зона, докато всички ги подминават и може би ги гледат наодобрително. После се вгледа настойчиво и очаквателно в очите на Лора, след което затвори своите и се заслуша.
Не го беше правила до сега, не й се бе налагало да инициира подобно действие. Така все едно е телепат, все едно може да чува мислите й. 
Не са нейните мисли и по-добре не го прави. 
Пайпър изви глава и се опита да разкара собствения глас. 
Не се опитвай да ме избуташ, Пайпър. Това, което се опитваш да направиш не е добра идея. 
-Млъкни, по дяволите. 
Лора сбърчи вежди. 
-Какво казва?
-Не е твоя, моя е. - неохотно отвърна все още със затворени очи и напрегнато от усилие лице. Успя обаче да допусне осъзнаването - колко леко го каза, сякаш беше нормално. 
Бремето на унизителната й тайна, че е тотално луда внезапно се бе превърнало в споделяне на истории около огън в гората. Връзката й с Лора, която така бързо я припозна като приятелка, стана истинска с тези лични изживявания, които не бяха подходящи за всяко ухо. Странностите в главата й вече бяха нещо по-малко уникално, съпътствани от знанието, че просто не е сама. Колко облекчаващо за нея и колко ужасяващо за Лора. Почувства се ужасно, когато разбра, че това, което прави нейния свят по-пъстър, различен и вече облекчен е същото нещо, което разрушава този на Лора. Нейното игриво и невинно съзнание, човекът в нея, който иска да се забавлява, да учи и да се среща с хубави момчета и добри приятелки беше тотално заменено от единия глас в главата й, който по някаква причина Пайпър не просто чуваше, но можеше и да разговаря с него. Защо се случваше това? 
Пайпър знаеше, че е специална. В нейната специалност нотката на романтизъм и загадъчност бяха заменени от странност, която беше отблъскваща, неприемана. Дали заради това имаше способността да регистрира всичко останало, което беше странно? Дали не трябваше да помогне на Лора, за да може нейното ежедневие да продължи нормално и весело? Да снеме бремето й? Да я върне към живот, който на самата нея й липсваше? Може би това беше баланса - нейното лошо, за сметка на доброто на Лора. Благородна мисия, помисли си Пайпър. Ако можеше да го направи за нея щеше. 
Не знаеше как. Как да предизвика тази връзка, която направи последния път абсолютно неумишлено, непланувано. Опита се да напъне мозъка и ушите си. Усети, че стиска силно зъби, сякаш физически й костваше да го направи.
Съсредоточи се, докато не чу нещо. Не беше гласът, беше жужукане. Сякаш хиляди насекоми пречеха на истинския звук да премине. Този шум се примеси с още нещо - като звукът, който издава не добре намерена радиостанция. Тези две неща Пайпър възприе като защитно поле, което не може да пробие. 
-Чуваш ли го? - попита я, в главата й шума в главата на Лора беше почти оглушителен. 
Лора поклати глава, нетърпеливо гледаща в затворените очи на Пайпър. След малко тя ги отвори и се отдръпна крачка назад. 
-Какво? - гласът на Лора беше изпълнен с очакването, с което гласът на пациент, очаква резултатите от изследването. 
-Шум. - объркано отговори и я погледна като някой, който се е провалил в мисията си пред капитана. - Нямаше глас. 
Лора се усмихна въодушевено. 
-Но това е хубаво, не е ли? 
Зачуди се дали да не й каже като какво го почувства. Дали да не й сподели, че беше като защитно енергйно поле, а не като нещо, което е изчезнало. Но Лора се инересуваше от гласа, не от другите шумове. Може би не трябваше да я успокоява напразано, когато не беше сигурна, но тя я гледаше с такава детска радост, че Пайпър преглърна желанието да бъде изцяло откровена. 
-Щом не е гласът, може би всичко е наред. - опита се да каже, като звучеше далеч по-малко убедена в собствените си думи. За Лора обаче това беше достатъчно. Тя плесна с ръце.

Айк търсеше нещо в стаята си, когато Уесли застана на прага на врата му и се облегна на бравата. В първите няколко секунди не издаде присъствието си, наблюдаваше трескавите му, като че ли гневни движения. После обаче прговори. 
-Обадих се на доктор Кейтлин. 
Айк подскочи като попарен, когато я чу, но пордължи да рови из чекмеджетата си. 
-Казах й какво се случи онзи ден. - погледна към прозреца му, дните ставаха по-топли. - Кийган смята, че е добре да отидеш. 
-Ако толкова държи, да отиде сам. 
-Напълно нелогично. - секна го тя. - Кейтлин също смята, че е добре да я посетиш. 
-Кейтлин обича да слуша собствения си глас повече от всичко останало. 
Уесли погледна в краката си и облиза устни, опитвайки се задържи търпението си на място. 
-Излишно е да споменавам, че пристъпите ти зачестяха. Не искам да те пратя при нея, защото е жизненоважно най-сетне да си намериш работа и подобни епизоди не са ти от полза. Искам да отидеш, защото се влошаваш. - вдигна неохотно рамене, когато той я погледна строго. - Нещата бях под повече контрол, когато разговаряше с нея. 
-Ако ще говоря с някого трябва да е психиатър. Страхувам се, че проблемът не е в душата ми, а тук. - посочи главата си. 
Уесли кимна бавно.
-Тогава да ти намерим един. 
Айк изправи гръб след поредното навеждане до най-долното чекемдже на масивния си кафяв шкаф и застана близо до майка си. Подигравателното му изражение й подксаза, че следващите му думи ще я ядосат, но тя просто зачака очакваното злобно изляяние. 
-Ами ти, мамо? - вдигна нагло вежди. 
Уесли не се впечатли от тона му и само му върна погледа.
-Какво аз?
-В твоята глава няма ли гласове? - докоса челото й с показалец. - Нищо ли не се случва там? Или топлото тяло на чичо Джон нощем пречи на лошите демони да влязат?
Въпреки че беше подготвена го удари. Инстинктивно и шумно. До някъде защото прекрачи границата й. До някъде защото наглия му поглед и глас я унижаваха и обиждаха, а не я просто дразнеха. С дразнението можеше да се справи, но липсата на уважение в приказките му й носеха усещане за презрение към собствения си син. Не беше хубаво, но плесницата, която му подари със сигруност й беше приятна. Не остана за сканадала, който обикновено следваше след подобни забележки от негова страна. Полгедна го с омразата, която понякога изпитваше към него. После му обърна гръб и го остави сам. 
Сълзата, която падна от ъгъла на едното му око не беше от запарената му буза. Не винаги знаеше защо се държи по начина, по който го прави. Очите на майка му, в които четеше омразата й по-ясно от всичко друго го нараняваха толкова, колкото неговите думи нея. Знаеше, че тази омраза е по негова вина, той я пъхна в нея. 
Погледна пода на стаята си, после обърна глава към часовника, който започна да звъни. Напомняше му, че вече трябва да излезе за интервюто си за работа. С крак побутна най-долното чекмедже на шкафа си. Не си намери портфолиото, затова внезапно реши, че няма да ходи. Вместо това затръшна вратата на стаята си и посегна към скривалището си - мястото, където държеше марихуаната си. Време беше за още едно пътуване до спокойствието и утехата. 

Вечерта настъпи някак бързо и неусетно. Всичко беше в състояние да ангажира вниманието, да се напъне мозъка в тази посока и да разреши проблема. А проблемите не спираха. Едно по едно, всяко нещо си чакаше реда. За да бъде инспектирано и разрешенено или просто подминато. В желанието да се стигне до края, денят минаваше по-бързо от очакваното, нощта настъпваше почти мигновено.
Владимир стоеше десети подред. Наоколо нямаше много хора, но тези пред него му се струваха като цяла камара. Нетърпеливо се оглеждаше наляво и надясно и от време на време почваше да подскача на едно място, вирвайки високо глава, за да види какво става напред. 
-Следващия! - провикна се дебел мъж с оцапана червена престилка. 
Владмир присви очи, започна да се напряга. Хората наоколо  бяха нетърпеливи като него, искаха по-бързо да минат. Всеки се оглеждаше, за да види дали няма да се отвори пролука. Напрежението се усещаше във въздуха, капки пот избиха по челото му. 
Саймън бавно застана до него, учуден, че още не го беше усетил. Физиономията му издаваше объркване, тотално неразбиране, всъщност. Огледа набързо осемте човека, които стояха в размита колона и после отново върна вниманието си към Владмир. 
-Какво правиш? - попита озадачен. 
Владимир подскочи и сякаш нещо в него се пречупи. Той изправи стойката си и нетърпеливото му лице се измени с неприязън. От всичките им срещи до сега, Саймън никога не го беше хващал неподготвен за нещо. 
-Какво правиш тук? - попита нервно. 
Саймън вдигна вежди. 
-Чудя се ти какво правиш тук. - отговори и отново погледна към опашката. Плавна, недвусмислено подигравателна усмивка започна да се появява на устните му три секунди по-късно. Той погледна Владимир с широко отворени очи. - Да не би… 
-Не говори, друже, или ще ти изтръгна езика. - предупреди го равно Владимир. 
Саймън поклати глава, усмивката му ставаше все по-голяма и искрена. 
-Това да не е… - пробва се отново, но Владимир светкавично го сграбчи за тила с огромната си ръка. 
-Това е едно малко удоволствие, което си позволявам от време на време и няма да бъда съден за това! Нито от теб, нито от който и да било друг, ясен ли съм?
-А така, кажи му. - обади се някой отзад. 
Саймън стисна здраво устни, за да не се разсмее. Беше вдигнал рамена, позата му напомняше на виновен тийнейджър. 
-Божичко. - пршепна тихичко. 
-Мълчи, Саймън, или умри завинаги. - сърдито каза Владимир. 
-Следващия! 
-Не ми казвай, че редовно идваш тук. - продължаваше да му се присмива. 
Владимир само стисна зъби и продължи да гледа напред.
-Не мислех, че си човек на малките изкушения. От мъж с твоето потекло очаквах нещо по-малко… физически удовлетворяващо. - кимна сам на себе си. - Но ако трябва да сме честни, хубавата ти Колет едва ли ти разрешава да имаш онова, за което наистина копнееш. 
-Колет не знае за това и няма причина. -сряза го остро. - Правя го само… понякога. Рядко, когато усетя… порив. 
-Следващия!
-Порив? И какво те доведе тук тази вечер? 
-Следващия!
Владимир започна да става нетърпелив. 
-Носталгия. 
-Аха. - Саймън кимаше одобрително и се люлееше на пети. - Значи идваш отдавна?
-Само понякога. - напомни все така равно. 
-Следващия!
Саймън за трети път огледа скъсяващата се опашка, след това обърна глава назад. Устата му зейна, колоната от хора стигаше едва ли не до края на погледа му. 
-Толкова ли са добри? - попита вече с по-малко насмешка и повече удивление. 
Нещо в очите на Владимир светна. С този впъорс той припозна малко, неоткрило нищо от света дете в лицето на Саймън. Дете, на което може да покаже хубавите неща и да го впечатли за цял живот. Да бъде онзи, който му е показал пътя.
-О. - отрони се от устните му. - Саймън, подготви се да изгубиш девствеността си. 
-Следващия!
Владимир застана пред дебелия мъж с оцапаната престилка. Погледна го с детски плам. 
-Два хот-дога, ако обичате, с лук, картофи, барбекю и лютиво сирене. 
Саймън направи погнусена физиономия. 
-Лютиво сирене? Какво, по дяволите, е това?! Няма да ям нещо, което има “лютиво сирене” в него, да не съм откачен, аз… 
Владимир завря мекия и топъл хляб, леко разрязан на две, от който стърчеше кренвирш, картофи и лук, и от единия му край хапека сосове, в устата на Саймън. 
Той премигна учудено няколко пъти, готов да удари събеседника си, но после вкуса докосна езика му и той наклони глава. Много предпазливо отхапа. После очите му се разшириха удивено, повдигна сандвича пред погледа на Владимир.
-Боже. 
Владимир закима енергично и пое своя сандвич. Подхвана Саймън за лакътя и го накара да седнат на първата свободна пейка. 
-Това е… - Саймън сам не пожела да довърши изречението си, отхапа още една голяма хапка. - Мамка му. 
-Това са най-добрите хот-дози на света! - заключи Владимир и също захапа. - Родителите ми ме доведоха тук, в деня, когато ме отркиха. Същия ден, в който намерих семейство, намерих и това. - вдигна го високо, все едно беше награда, трофей. Погледна към Саймън с доволно лице. - Денят, в който уцелих с един куршум два заека. 
Саймън закима и със следващата хапка сандвича му вече го нямаше. 
-По дяволите. - огледа смачаканата хартия в ръката си, поначало стъписан, а после зпочна да я разглежда, така все едно ако погледне от правилния ъгъл ще намери още храна. - Къс е. 
Владмир погледна някак отбранително сандвича си и след това Саймън. Докато той беше още зает да се диви на недостатъчността му, Владимир отвори голяма уста и напъха всичко вътре. Нямаше да дели това съкровище с абсолютно никого. Каза нещо и Саймън го погледна тъпо. 
-Извинявай, друже, но отвратителната каша в устата ти, която местиш като крава с езика си от едната страна към другата, ми пречи да разбера какво искаш да ми кажеш. 
Владимир преглътна след дълго дъвкане и когато прочисти гърло и се намести по-удобно на пейката, обърна леко тяло към Саймън. 
-Мислех си за земетресението онзи ден. Защо не се върна там?
Саймън сбърчи вежди, все още съкрушен от късия си сандвич, с който само му се показа хубавото, но не му се даде възможност да му се насити.
-Как така?
-Каза ми, че си усетил Ейнджъл в къща, в добрата част на града. 
-И?
-И тази къща е на някого, което означава, че ако си я усетил там, значи е в някой от обитателите. 
Саймън започна да клати глава още преди Владимир да е приключил. 
-Няма да остане в същото тяло, което живее в същата къща, в която я усетих. - каза все едно беше най-очевдиното нещо. - Би било глупав ход, а да тръгнем по това предположение само ще ми загуби време. 
-Който я скри от теб, знае какво можеш. - контрира го. - Пределно ясно е, че няма повече да търсиш там, разбира се, че трябва да е преместена вече. Естествено, че това е най-логичното нещо. И, че след като стигнеш до този извод, ще се обърнеш на другаде. 
Саймън присви очи. 
-Знаеш ли как се измъквах от богатите къщи, които ограбвах, когато бях малък? Не се. -отговори сам, когато видя, че Саймън е напът да направи коментар на това признание. - Влизах някой хубав обед по предтекст, че съм жадно самотно дете, богата госпожа ми даваше чаша вода, след това я молех да използвам тоалетната и докато тя се суети в хола и говори на прислужницата си какво да ми донесе за ядене аз скътвах всичко, което си харесах. Бях тромав като малък, затова никога нищо не вървеше гладко. Все успявах да съборя нещо, богатата госпожа се усещаше, хукваше нагоре постълбите, а аз отварях прозреца на някоя стая и после се скривах в гардероба, докато не реша, че е безопасно. Междувременно, успявах да прибера по още нещо. 
-Защо просто не изчезваше веднага, това… 
-Бяха с къси крачка и дебело коремче. - неохотно призна. - Много добре знаех какви са ми шансовете ако се опитам да бягам. Мисля, че Ейнджъл също ги знае. - Владимир се приближи още малко напред. - Тя вече знае неща. Крие се добре от теб от самото начало, сега - още по-добре. Добави към това естествената й интелигинетност и това, че някой й помага… - погледна го така, все едно истината беше пред него. - Знае, че да се мести я прави уязвима. За един кратък момент, да, но достатъчен, за да я уловиш. Защо да рискува? Ако тялото е издържало на емоцията й онзи ден, няма причина да го напуска. 
-Това са спекулаци… - каза Саймън, но лицето му даваше да се разбере, че обмисля. 
-Спекулирай тогава. Има тяло, под нечие крило е и мога да те уверя, че е скрита толкова дълбоко, този път не би я усетил лесно. Сигурен съм, Саймън, това е точно като при детските ми кражби. 
Саймън подбели очи. 
-Сравняваш Енргия с невъобразим потенциал, с кражбите си като дете? 
-Ситуациите може и да са различни, но принципа е същия. Няма причина да не проверим. Ще отнеме малко време, съгласен съм. - вдигна отбранително ръце. - Но ако приемем, че съм прав, на края пестим време. А аз нямам време, друже. - лицето му стана сериозно. Молеше го за помощ и доверие, Саймън си даде сметка за това. - Трябва ми по-скоро, моя старец няма да издържи дълго. 
Саймън сведе глава. Облегна лакти на колената си и потърка ръце, вперен напред.

§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§

Стояха на тротоара. Владмир гледаше някак недоверчиво към прозореца на втория етаж, докато Саймън, затворил своите очи, със сведена глава шептеше нещо толкова усилено, че се бе образувала дълбока бръчица между веждите му. Косата му беше станала черна, руснакът беше убеден, че очите му пак бяха пременени в онзи яркочервен, страшен цвят.
-Усещаш ли нещо? - попита Владмир с поглед, крайно неодобряващ. 
-Шшшшт. - изсъска и отново сведе глава. 
Владимир скръсти ръце. Наблюдаваше русото момиче вече няколко минути и въпреки че нещо в нея изначално не му харесваше, просто защото не я припознаваше изобщо, не долавяше нищо свръхестествено у нея. Тя се разхождаше напред-назад, прокарваше пръсти през косата си, изглеждаше раздвоена. 
Перфектния слух на Владимир веднага регистрира завъртането на дръжката на входната врата. 
-Саймън… - Саймън отново му изшътка. 
-Никой няма да ни види. 
-Ако още един път ми изшъткаш… - заплашително поде Владимир. 
-Искаш ли да го направя сам? - погледна го рязко. Прав беше за очите, бяха червени. 
Владимир премигна и вдигна ръце. Малко се облекчи, когато Саймън се върна в първоначалната си поза. В този си вид беше наистина страшен, стряскащ. Владимир беше обучен добре, силите му надминаваха много явления, беше повече от човек, но не беше като Саймън. Каквото и да беше той. 
Вратата на къщата се отвори и устата на Саймън спря да шепти. Очите му се отвориха. Погледна към алеята. 
Пайпър закрачи и не й стана приятно, че единственото, което чува бяха собствените си стъпки. Звукът й струваше странен в тъмната и студена нощ. Ципът на раницата й се търкаше в материята, което й създаде още по-некомфортно усещане. Тя скръсти силно ръце пред гърдите си.
Саймън косо наблюдаваше как Пайпър подминава невидимото поле около него и Владимир. И двамата бяха замлъкнали, включително и с дишането си и проследяваха как се отдалечава. 
Свръхестственото нямаше място сред хората от света, които не се занимаваха с него. То беше като скрита тайна, известна само за онези, които ходеха като човеци, но не бяха. Като Саймън, донякъде като Владимир. Тези създания можеха да усетят почти всичко извън нормалното, дори и тогава, когато не можеха да го видят. Каквото и да беше то. Но хората нямаха тази способност. 
Затова когато Пайпър постепенно спря крачката си и колебливо се обърна, впервайки поглед право през защитното поле на Саймън той се сепна. Тя го гледаше право в очите. Устните му се разтвориха. Владимир се отдръпна крачка назад, едновременно изненадан и притеснен. Подобно на Саймън той също не виждаше логична причина това да се случва, човешкото момиче да ги вижда. 
После обаче и двамата установиха, че тя не ги вижда. Гледа през тях, макар и право в тях. Двамата се спогледаха кратко, Владимир се усмихна, отдъхнал си, но Саймън присви очи срещу Пайпър. 
Нейните очи също бяха присвити. Тя наклони глава и направи една малка крачка напред. Усмивката на Владимир замръзна. Пайпър издаде глава, сякаш се опитваше да види нещо, което не вижда добре от далечината. После обаче се дръпна назад с озадачената си физиономия. Огледа пространството наоколо и се намръщи.
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} span.s1 {font-kerning: none}
-Хм. - отрони се от нея, без даже да отваря уста и след това се обърна, пресече тичешком празната улица, отново увивайки ръце около тялото си.

Владимир стоеше сам, пред къщата на Лора, със скръстени ръце и потропваше недоволно с крак. Саймън му беше казал, че ще се върне скоро, да го изчака търпеливо и след това изчезна. Подозираше, че с неговото изпаряване е заминало и защитното невидимо поле, поради която причина се видя принуден да се скрие зад голямo дърво, което не беше достатъчно дебело, за да покрие цялото му тяло. Затова сега стърчеше глупаво и търпението му беше почти на изчерпване. 

Саймън застана на тротоара и обърна глава към Пайпър, която беше на около стотина метра от него. Погледна на другата страна, до къщата й оставаха още няколко преки. Присви очи. Изчвзна отново. 
Пайпър стискаше яростно зъби. От както напусна къщата на Лора се чувстваше странно, необяснимо и не спираше да поглежда зад себе си. Имаше усещането, че някой я следи, нещо я притесняваше. Обгърнала тялото си с ръце, така уплашено оглеждаща се приличаше на девойка в беда. Правеше гримаса всеки път, когато се замислеше за филмите, в които в тази сцена, точно тази девойка умираше. Обърна се още един път назад, без да спира да ходи и когато отново погледна пред себе си, подскочи. 
Саймън наклони глава, застанал пред нея в цялото си величие и тотално истински. Или? Пайпър се опули. Това може и да беше сън, тя рядко го разграничаваше от реалността. Но мъжът, който в сънищата й се представяше като Саймън стоеше насреща й, мълчалив, изглеждащ леко объркан и тя знаеше, че не сънува.
Замига на парцали, огледа се нервно. 
-Стреснахте ме. - каза, дишането й беше тежко бързото ходене, целящо да я прибере у дом по-скоро. 
Саймън не отговори. Погледна зад нея. 
Прибирай се.
Пайпър стисна устни. Нещо в изражението на мъжът срещу нея я накара да се стъписа. Той я гледаше още по-объркано. 
Пайпър, отивай си у дома. 
Саймън се засмя, продължаваше да гледа зад нея. 
Пайпър обърна глава настрани, все едно да смъмри гласът. Саймън най-после я погледна с неразбиране. 
Отивай си, Пайпър. Повтори гласът. 
Очите на му се разшириха. Лицето му стана предпазливо.
-Името ти. - не беше въпрос, сякаш изискваше от нея да каже как се казва.
Не му казвай.
Пайпър преглътна притеснено и поклати глава. 
-Трябва да се прибирам. - бавно отговори и с малки стъпки се опита да го заобиколи. Той обаче я хвана за лакътя и я дръпна към себе си. 
Пайпър се стегна и се изви назад. 
-Пуснете ме! - изсъска. 
-Чуваш го? - попита. Изглеждаше шокиран. - Как го чуваш? - стисна я болезнено силно, сега изглеждаше ядосан. 
Пайпър изхленчи и се опита да се отскубне. Страхът започна да завзема съзнанието й. Саймън притисна гърба й в близкото дърво, хвана я за врата и обърна главата й настрани. Бузата й почти докосваше грубата кора, още малко и щеше да я одраска. Усети носа му да се допира до шията й. Изтръпна от ужас, когато я подуши. След това очите му се впиха в нейните. 
-Човек. - промърмори. Стисна зъби. - Как тогава?
Пайпър се опита да си поеме въздух, Саймън я стискаше прекалено силно. 
-Как? - изсъска. 
Тя се вкопчи в китката му, опита се да го отблъсне от себе си. Той пусна гърлото й, оттласна я от дървото, уви една ръка около кръста й, другата се вплете в косата й, задържайки главата й леко назад. Взря се в очите й. 
-Не знам. - проплака. Една сълза се търкулна от ъгъла на окото й. - Ти как го чуваш?
Не изглежда да бе удовлетворен от отговора й, гледаше я така все едно търсеше лъжата й. 
-Аз чувам всичко. - отвърна с груб тон. 
-Хей. - силния глас, който дойде от ъгъла на съседната пряка го накара да обърне глава. 
Саймън отпусна захвата си, гледайки с любопитство към приближаващото се момче. Усети облекчението на Пайпър. 
-Разкарай се от нея! - Айк изкрещя още един път, вече беше много близо. 
Саймън погледна още един път към Пайпър и се отдалечи кракча. Тя се преви леко, уви ръка около корема си и вдигна уплашените си очи.
-Не сме приключили. - прошепна Саймън и тръгна назад. Скри се в тъмнината. 
Айк спря пред Пайпър, обви лицето й в шепите си. 
-Добре ли си? Направи ли ти нещо? - още преди да му отговори каквото и да било погледна натам и тръгна по посока на непознатия нему мъж. - Излез, копеле! - извика. - Ще ти смачкам физиономията! 
Пайпър си пое въздух и избърса сълзите си. Те обаче продължаваха да падат. Опита се да седне на земята, краката й трепереха, но Айк я подхвана за раменете. 
-Да се прибираме. - завлачи я към дома, през всичките три преки не спираше да се оглежда, настървен да влезе в битка. 

Вкъщи я покри пред Уесли, на която не й убягна разстроения вид на доведената й дъщеря. Веднага обвини Айк, несправедливо, че е й направил нещо и той просто й се усмихна и кимна. Нямаше никакво намерение да й казва какво наистина се е случило. Кийган понечи да покатери стълбите, но Айк го хвана за блузата и го дръпна обратно в подножието. 
-Остави я. - нареди. 
Джон го погледна с блеснали очи и направи крачка към него, но Уесли застана помежду им. 
-Джон… - предупредителния й тон и настойчивия поглед му казваха да остави сина й на мира. - Отиди в кухнята, вечерята е почти готова. - предложи. 
-Да, Джон, отиди в кухнята. А после може да отидеш в стаята за гости и когато си мислиш, че всички спим да се промъкнеш в тази на мама. - усмихна му се дружески и когато видя как чертите му се изменят в гневна гримаса му смигна. 
Уесли стисна очи и потърка челото си. 
-Няма да вечеряш днес, Айк. 
-Колко жалко, мога ли бъда извинен за отсъствието си тогава? 
-Можеш да отидеш в стаята си, това може да направиш. - изсъска му в отговор. 
Обърна се към Кийган, докато слушаше отдалечаващите стъпки на сина си. 
-Съжалявам за това. 
Джон я погледна след като се увери, че Айк се е скрил от погледа му. 
-Вината не е твоя. - сложи ръце на раменете й. - И само за протокола, нямаше да го ударя. 
-Знам. Но… и без това е достатъчно далеч, не искам да си мисли, че…
-Знам. - прекъсна я. - Да ядем. Ще ми разкажеш как ти мина деня, аз ще ти разкажа за моя и ще се разсеем, за да не го изхвърлим от тук. 
Не знаеше дали да се радва, или да се тревожи, че го има до себе си в момента. Гледайки към лицето му чувстваше облекчение, в негово присъствие долавяше опора, рамо, на което да поплаче, слушател, на когото да разкаже. Кийган беше дар и Уесли си позволи да мисли само за него сега. Не за Пайпър, с която вечно се случваше нещо, не за Айк, който вечно беше причина за нещо лошо. А за Джон Кийган. Дар, изпратен да изравни мъката от загубата с любовта, която изпитваше към нея. И тя към него. Ставаше все по-лесно да го допусне. 

Пайпър стоеше в леглото, свила колена към гърдите си. Не знаеше колко време бе минало от както се прибра, колко време стоеше свита и в очакване нещо ужасно да се случи.  
Саймън в реалния живот нямаше нищо общо с този от сънищата й. Този в сънищата й беше любезен, внимателен, усмихнат. Нищо, че в края на всеки сън с него, настоятелните му ръце, пробиващи си път по тялото й, се събуждаше малко притеснена, но приятно задъхана. Днешния Саймън обаче й струваше лош. Трбяваше да бъде. Начинът, по който я стискаше, как й говореше. И гласът… Никога не я беше предупреждавал така настоятелно. 
Как го чуваше Саймън? Той настоя да узнае тя какво е, но какво беше той? Ако го сънува пак може ли да го попита? Изсумтя. Нямаше смисъл, сънят бе плод на нейното въображение, а не истината за живота. От къде се появи, защо се вкопчи така в нея?  
-Кой си ти? - усети се да прошепва. Пролази по леглото и погледна през прозореца. Навън лампите светеха, нямаше жива душа по тихата улица. Въпреки това изпитваше страх. Погледна часовника до леглото си. Беше след полунощ. 
Вдигна вежди. Явно беше забулена в мислите си далеч по-дълго, отколкото си мислеше. Времето й течеше ужасно бързо в последно време. Не можеше да хване дните си, запиляваше се в ежедневието на собствените си емоции и мисли. Нещата за нея се променяха по-странен начин. 
Колебливо погледна към вратата си. Прехапа устна и с нежелание стана от леглото си. Отвори тихо вратата и на пръсти прекоси коридора, докато не стигна до стаята на Айк. Огледа я, така все едно през нея можеше да види какво прави вътре. Почука тихичко. Чу как идва до вратата, по стъпките му позна, че пак не е в настроение. Той отвори с излишна сила. Когато я видя, като че се опита да смекчи изражението си. 
Пайпър неловко отвори уста.
-Може ли да остана малко при теб? - попита, скършила ръце в неудобството си. Не можеше да остане сама точно в момента и Айк беше единствената опция. Уесли сигурно спеше спокойно в ръцете на Кийган, не би прекъснала това за нищо на света.
Айк не отговори веднага, помисли, все едно присъствието й щеше да попречи на нещо. После обаче кимна и се дръпна от вратата. Проследи я как влиза плахо вътре и затвори вратата. Тя остана на средата на стаята му, не беше сигурна къде ще й позволи да седне. Той я подмина, тръсна се до отворения си прозорец и взе фаса от пепелника, който стоеше на перваза.
Пайпър прехапа устна и сви вежди. Познаваше тази миризма, помнеше и признанието на Айк за това колко по-добре го кара да се чувства. Щеше ли да подейства и на нея? След тежкия ден, който имаше толкова ли щеше да е нередно ако пробва? Ако само опита? Айк щеше да е във възторг, това беше сигурно. 
Сякаш чул мислите й той я погледна и повдигна цигарата. 
-Искаш ли? Ще те отпусне. 
Тя не му мисли много. Вероятността да се почувства добре надделя над страха какво ще стане ако Уесли разбереше за това. Тръгна към него и той се помести встрани, за да й направи място. Седна по турски и го погледна въпросително. 
-Дърпаш и задържаш. - упъти я, докато й подаваше цигарата. Издиша и дълга, дебела ивица дим се изви нагоре към небето. 
Несигурно допря устни до цигарата. Дръпна, гледайки към Айк, който й кимна. 
-Глътни го. Ето така. - той си пое въздух и тя направи същото. Веднага се закашля. Очите й се насълзиха малко след това. Айк взе цигарата и я потупа кратко по гърба. - Ще свикнеш. - дръпна силно, вдиша дълбоко, издиша бавно. Затвори очи. Отново й подаде. 
Този път Пайпър се подготви. Последва движенията му и въпреки че докато задържаше дима в дробовете си усещаше напъна да се закашля, устоя. След малко издиша. Изненада се колко много дим излизаше от устата й. 
-Пак. - каза й Айк и тя повтори упражнението. 
Стояха в мълчание, докато разменяха цигарата. Уесли, в опитите си да накара сина си да спре да пуши тези боклуци, както сама се изразяваше, изтъкваше ужасната миризма, която върви с тях. Твърдеше, че смърди на конска фъшкия. На Пайпър й допадаше аромата. Свързваше го с бира и магарешки бодил. 
Усети, че главата й започва да се замайва. Толкова бързо ли ставаше? Не беше лошо усещане, но ръцете и краката й започнаха да изтръпват и това малко я стресна. 
-Добре ли си? - попита я. 
-Усещам малки бодли в крайниците си. 
-Говорех за онова, което стана? 
Учуди се, че не се напрегна толкова, колкото очакваше, от темата. Чувстваше се любопитно лека. 
-Не знам. 
-Кой беше той?
-Не знам. 
-Каза ли ти какво иска от теб? 
Пайпър поклати глава и от движението й се зави най-приятния свят. Отпусна ръце в скута си и усети, че леко се клатушка наляво-надясно. 
-Усещането е приятно, нали? 
Пайпър кимна бавно. Отвори уста да проговори, гърлото й беше пресъхнало. 
-Мисля, че мога да разбера защо го правиш. 
Айк кимна. 
-Страх ли те е? - попита го. 
-От какво? - стоеше, взрян през прозореца и гледаше нещо, което Пайпър явно не виждаше. Изглеждаше погълнат от невидимата картина, открита само за него. 
-Какво ще стане ако трябва да се справиш без това? - вяло посочи към пепелника.
Въпросът й го свари неподготвен, не очкаваше такива проницателни приказки. Разбира се, че го беше страх. Именно заради това неизвестно не си и помисляше да спира. От къде знае как ще му повлияе подобно своеволие - да се справи сам. Нямаше причина да си го причинява, нямаше достатъчно силен стимул да прекратява лесния път, по който беше тръгнал. Ако изобщо можеше да бъде считан за лесен. Цялото намиране и плащане на тези неща взимаха известна част от времето му. 
-Нямам намерение да се справям без това. - отговори й накрая и се изправи. 
Тя последва примера му. Главата обаче й натежа, краката й не я слушаха и тя залакатуши напред. Ако Айк не я беше хванал за ръката и бързо придърпал към леглото, щеше със сигурност да падне. Легна върху възглавниците, позата й беше удобна, почувства се страхотно, така отпусната, на топло. На сигурно. 
Айк легна до нея, положи глава в дланта си и въздъхна. 
-Как се чувстваш? 
-Много, много добре. - усмихна се. - Това е наистина приятно. - погледна го. 
Очите й бяха леко зачервени и притворени, страничния ефект на марихуаната. Изглеждаше доволна, удовлетворена, на устните й стоеше лека усмивка. 
-Не съм се чувствала така до сега. 
-Нормално. Не си се напушвала до сега.
Пайпър пак обърна глава към него. 
-Благодаря ти за днес. Беше много смело от твоя страна. 
Айк се изсмя.
-Смело. - повтори я с насмешка. - Пайпър, смело би било ако ме беше страх и все пак го бях направил. А аз не мисля, че ме е страх от нещо.
Замислено премигна, вгледан в тавана. 
-Наистина от нищо. 
Истината на собствените му думи го зашемети. За пръв си даваше сметка за това. Той действително не изпитваше страх. Нито от заплахите на Кийган, нито от избухванията на майка си, нито дори от това какво ще стане ако наистина влезе в затвора за притежание. Не се страхуваше да ходи сам по улиците, защото въобще не го интересуваше на какво може да се натъкне. С озадачен плам той установи, че ако смъртта беше готова за него, то той бе двойно по готов за нея. Щом не му пукаше дали ще живее, или ще умре нямаше причина да се страхува от нищо. Така че колко да му коства спречкването с едър мъж в тъмна уличка. И пистолет да бе насочен към него, той пак би се затичал в негова посока. 
Пайпър сви устни. Усети, че криви лице в съчувствена гримаса и се насили да не му го показва. Най-вероятно щеше да го ядоса, а моментът беше прекалено рядък и приятен, за да го разваля с необимислените си изражения. 
-Мен ме е страх от всичко. - каза след поредната пауза за мълчание. - Мисля, че моя страх е за сметка на твоето безстрашие. - усмихна му се, когато я погледна. - Нещо като баланс. 
Той кимна разсеяно. 
-Да. - съгласи се. - Защо не. 
Пайпър пак се усмихна. Гледаха се без да продумат по-дълго, отколкото някога някого от двамата е гледал друг човек. Така спокойна и с податливо съзнание тя забеляза колко са хубави очите на Айк, колко е възмъжало лицето му през годините, в които живееха под един покрив. С всичките си недостатъци, част от неизменния му характер, съпътстващи съществуването му и афектиращи всички около него Пайпър сега го виждаше като един хубав млад мъж, който ако само промени държанието си би бил перфектен. Учуди се на тази мисъл. Тя не го мразеше, но никога не би го оприличила на свестен човек, обаче в този момент не й изглеждаше изобщо толкова лош. Замъгленото й съзнание правеше чудеса с възприятието й за света. Знаеше, че не може да се довери на усещанията си под влиянието на тревата. Уесли й го повтаряше многократно, когато станеше въпрос за Айк и методите му за лечение. Не е истинско, казваше тя.
Как може да е толкова лошо, когато се усеща толкова хубаво?
Айк също я изучаваше. Кехлибарените й очи бяха потъмнели, устните й - разтворени. Явно беше жадна, защото преглъщаше редовно - още един ефект. Тялото й беше толкова отпуснато, колкото никога не е било в негово присъствие. Забеляза тъничкия кичур коса, който се беше лепнал за лицето й. Явно я гъделичкаше, защото тя няколко пъти вече бърчеше нос и леко подухваше. Не намираше сила обаче да вдигне ръце и да го махне, затова той протегна ръка, помести кичура и се изненада, когато Пайпър си пое въздух. 
Не беше редно да се възползва от ситуацията. Да гледа на нея по начина, по който гледаше сега. Винаги му е било любопитно, отдавна бе регистрирал този факт. До някъде, защото беше забранен плод. Не бяха наистина роднини, но тя беше част от семейството, Уесли все това повтаряше. Тотатлно неуместно щеше да е да й посегне по подобен начин. Само дето искаше. Сега, повече от всякога. Защото беше пред него, защото можеше. 
Обърна се настрани, подпря главата си в дланта. Свободната му ръка се вдигна, той прокара само върха на пръстите си по дължината на ръката й. Пайпър ахна. Видя, че е объркана и изненадана, но не го отблъскваше, затова пръстите му се изкачиха обратно нагоре. Трепна. Пръстите му се плъзнаха по другата й ръка, следваха положението й, спряха на корема й. Отиде по надолу, погали я по бедрото. 
Очите й се притвориха, през тънкия плат на пижата усещаше допира му осезаемо. Гледаше като някой, който не знае какво да направи. Изпитваща нещо съвсем ново, не беше сигурна защо не искаше да го спре въпреки че с някаква точка на съзнанието си се досещаше, че трябва. Замисли се дали е от тревата, или просто така се чувстват жените, когато са докосвани. Имаше много бегло познание по темата и то толкова малко, че не се броеше. За това и не знаеше. 
Айк внимателно, почти предпазливо, се приближи по-близо до нея. Тя усети тялото му плътно и притаи дъх, когато той погали лицето й. Гледаше го, но той нея не. Неговите очи бяха приковани там, където се намираше ръката му. Той я спусна надолу по врата й, към ключицата, после към гърдите й. 
Погледна я рязко, когато тя хвана ръката му преди да я е докоснал. По изражението й прочете несигурност. Не знаеше как да я окуражи, да я направи спокойна, затова просто промени пътя. Мина бързо между гръдите й, положи длан на корема й, плъзна я отстрани на кръста й. Пайпър започна да диша на пресекулки, очите й сега бяха широко отворени. Той я опипваше. За пръв път някой я опипваше. Имаше чувството, че кожата й гори там, където топлата ръка докосваше. Топлата ръка пак се изкачи наогре, обхвана врата й, обърна главата й настрани. Усните му се допряха до кожата й там и тя издаде някакъв нечленоразделен звук. 
Айк беше впечатлен от подадтливостта й, хареса му тази неуверена поза, невинността не нейното старание да бъде неподвижна. Противно на цялото му същество, му допадна да бъде толкова внимателен и предпазлив с нея сега. 
Все още държащ я с едната си ръка, отмести съвсем малко устни от врата й и се надигна. Провря коляно между краката й, но тя се сепна и той се усети как напряга цялото си тяло. 
-Спокойно. - прошепна.
Освободи врата й, докосна я по бедрото, обходи го, сетне впи пръсти в него и го помести настрани. Легна между краката й и тя пак се стегна цялата. Остана загледан в лицето й, докато й даде няколко секунди с мислъта, че е върху нея. 
Тя го гледаше с огромни очи, пламнали бузи и разтворени устни. Трепереше конвулсивно, Айк не беше сигурен дали в очакване на нещо, или от някакъв страх. Стисна я за хълбука и я дръпна надолу, към себе си. От гърлото й се изтръгна поредния звук на изненада. Ръцете й стояха пред гърдите, не знаеше къде да ги остави, какво да прави, как да постъпи. 
Айк висеше над нея, отпуснал тежестта си до толкова, че да усети как гърдите му се допират в свитите й в юмруци ръце. Беше толкова близо, че й беше трудно да го асимилира. Стана й още по-трудно да асимилира каквото и да било, когато той се наведе към устните й. Обви пръсти около едната й китка и бавно я премести отстрани до главата й. Пайпър не можеше да си поеме въздух, всичко й беше прекалено интензивно. Може би така се чувстваха децата, когато за първи път видеха сняг, когато за първи път усещаха новото, различно изживяване на студените снежники по кожата. 
-Ще ми позволиш ли да те целуна, Пайпър? - въпросът, му зададен толкова любезно я сепна за миг. Стори й се, че й се подиграва. Но в очите му не видя дори и намек за насмешка, а само нетърпеливо очакване. Тя не отговори, не намираше думите, с които да откаже или приеме. Айк прие мълчанието й за съгласие. Наведе се още по-близо и устните му се притиснаха в нейните. 
Стенанието, което се откъсна от гърлото му, когато разтвори устните й със своите затопли цялото й тяло. Тя издиша шумно и плавно пусна клепачи над очите си, главата й се замая двойно повече. Приятно усещане. Повече от приятно. 
Той пак я стисна за хълбока, притисна таза си в нейния, целувката му стана по-дълбока, но все така внимателна, предпазлива. Заради нея. 
-Махни си ръката. - дрезгавия му глас я разсея за момент. Не го разбра веднага, после проследи погледа му и бързо смъкна ръка до тялото си. Айк се усмихна. 
Усети гърдите му плътно върху своите, почти й пречеше да диша, толкова силно я беше притиснал. Пусна китката й, ръката му се плъзна по тялото й, отново впи пръсти в бедрото, сетне подпъхна ръка под нея, стисна я за дупето. Пайпър почти изпищя и Айк моментално сложи длан на устата й. 
Спря да се движи върху нея, спря да я целува. Очите му я погледнаха строго и Пайпър се стресна от смяната на емоции. 
-Ако искаш да ме спреш, кажи. - тихия му глас не беше загубил дрезгавата нотка. - Но не викай, Пайпър, защото ако дойдат да ни проверят ще бъде сложно за обяснение. - погледна я, очакващ да види, че го разбира. 
Магията изчезна за нея с опоменаването на света отвъд стаята му, отвъд този момент. Внезапно, когато намекът за родителското тяло, спящо на няма и десет метра от тях я върна на земята. И въпреки че още усещаше приятния ефект на марихуаната в тялото и съзнанието си каза това, което тялото й не искаше, но разума й натякваше.
-Спри. - каза толкова немощно, че Айк издаде глава напред, все едно не я е чул правилно. Пайпър прочисти гърло. - Спри. - каза по-ясно. - Това, което правим е ужасно нередно. 
Не му хареса желанието й, можеше да го види по отбранителното присвиване на очите. Очевидно не очкаваше охотното приемане на щедрата си молба да му каже ако прекалява, защото челюстта му се стегна и той изсъска нещо. Пайпър се напрегна. Това, че не стана от нея веднага я накара да се замисли дали ще откликне да искането й. 
p.p1 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000; min-height: 12.0px} p.p2 {margin: 0.0px 0.0px 10.0px 0.0px; font: 11.0px 'Trebuchet MS'; -webkit-text-stroke: #000000} span.s1 {font-kerning: none}
Стомахът й се сви, когато физиономията му започна да става ядосана. Мускулите на челюстта му заиграха, очите му потъмняха този път не от желанието, което и двамата споделяха до преди секунди. След малко обаче Айк стана бързо от нея и излезе от стаята си. Пайпър чу как пуска душа в банята.