Назад във времето

Битката беше в разгара си. Войната беше започнала и всеки беше излезнал на бойното поле. Страните се накланяха, но края на тази ужасяваща ситуация не се виждаше. Безброй жертви бяха паднали, но никой нямаше време да скърби за тях. Врагът ги притискаше от всяка възможна страна, изход нямаше. Просто трябваше да продължават да отбиват нападенията.
Всичко беше под контрол за русокосото момче, избегваше атаките на дузина копия на белия Зетсу и ги поваляше с един удар. Той беше надеждата на селото, всички се уповаваха на него и той с гордост носеше тази тежест на плещите си. Най-накрая го приемаха. Но той не можеше да спре да им доказва, че не грешат. Не свали гарда си нито за миг. Докато не видя как съотборничката му не пада на няколко метра от него. Това моментално го разсея и един бял Затсу нанесе силно круше в лицето му. Момчето полетя назад и се просна на земята. Избърса слюнката от бузата си и се надигна. Нямаше време да се занимава с тези. Трябваше да помогне на Сакура и то бързо.
- Shadow clone Jutsu! - извика той след като направи знак с ръцете си. На мига се появиха двама негови абсолютни копия от път и кръв. Те веднага заеха мястото му на бойното поле и той ги остави. Стигна до момичето, което лежеше безжизнено на земята, от устата и се процеждале струя кръв, както и от зеещата рана в гърдите й. Дъхът на Наруто секна. Плахо се наведе към тялото й и постави пръсти на шията й. Секунда... две... три... пулса! Усети го! Едва доловим, но все още там! Без да се замисля вдигна момичето на ръце и стремглаво се понесе към болничната палатка.
"Нямам време... няма да издържи докато стигна до пролетите медици! Какво да правя, какво да правя? Мисли, Наруто!"
"Знаеш какво да направиш." - дълбок глас се разнесе в съзнанието му.
"Така ли?" - объркано го запита момчето.
"Разбира се, глупако! Мога да й помогна!" - излая деветоопашатата.
"О... разбира се! Но защо ще го правиш...?" - недоверчиво каза той.
"Искаш ли да й помогнеш или да я оставя да умре?" - сряза го демонът и момчето ядосано изръмжа.
"Разбира се, че искам да й помогна! Какво трябва да направя?"
"Така си и помислих... първо я скрий някъде!" - занарежда той.
Наруто незабелязано се измъкна от епицентъра на битката и навлезе в гората. Дърветата го скриха от неканени погледи и той внимателно положи тялото на момичето на тревата с треперещи ръце, сякаш се боеше, че ще я счупи. Загледа се съсредоточено в гърдите й и когато видя, че леко се повдигат пак насочи вниманието си към лисицата.
"Сега какво?" - нетърпеливо попита.
"Постави ръце на челото й. После остави всичко на мен." "Мога ли да ти се доверя?" - "По-лошо от това няма да стане. Или ми се довери или тя ще умре." - отсече раздразнено демона. Наруто още таеше съмнения, но нямаше друг изход. Постави нежно ръце на изпотеното чело на момичето. Беше студено.
"Побързай" - примоли се той с треперещ глас.
Проблесна светлина, светът стана ослепително бял. Наруто се вида принуден да затвори очи, усещаше чакрата на Кюби да изтича през дланите му. Уплаши се, че ще нарани Сакура повече и понечи да се отдръпне, но ръцете му не помръднаха. За лошо или за добро остави деветоопашатата да излее част от силата си в момичето. Зави му се свят, усещаше как собствената му сила се изпарява и с последни сили продума:
- Благодаря ти... - после припадна.

Вдиша шумно и се изправи рязко в седнало положение. Огледа се. Беше в... стаята си. У дома. В ума й проблесна спомен. Покоси я кунай, който не беше успяла да засече, вероятно, защото беше на прага на силите си. Проклетото оръжие оцели зона, толкова близо до сърцето й, че за малко бе я уби на място. Спомни си, че изгуби съзнание. От там насетне се спускаше мъгла в съзнанието си. Насили се да си спомни още нещо, но главата я заболя от усилието. Заля я вълна от срам. Седеше тук и си почиваше, докато останалите водеха война и жертваха живота си. Предвид състоянието си, а то, останови тя, беше очудващо добро, тя беше готова да се върне към сражението. Бързо скочи от леглото и огледа тялото си. Удивено обходи с поглед облеклото си. Защо, по дяволите, беше облечена в детските си дрехи. Онази розова туника и късите панталонки под нея. Как все още и ставаха? Тръсна глава объркано и избута от съзнанието си странната гледка. Сигурно си имаше рационално обяснение. Напусна стаята. Със забързани крачки пресполови къщата и стигна до входната врата. И тогава се закова на място. По пътя беше минала през огромното огледало, в което можеш да се огледаш от глава до пети. Не му обърна внимание, но с полезрението си съзря отражението си. И това откровно й изкара акъла. Бавно и плахо се върна няколко крачки назад и предпазливо погледна в огледалото. За нейн ужас от там я гледаше дванайсетгодишната й версия, с дълга розова коса и широко отворени объркани зелени очи. Нададе оглушителен писък.