СасуСаку : На път

Сря Апр 24, 2013 4:35 pm

Здравейте! Това ще е първото ми фикче. Много исках да напиша нещо по СасуСаку, въпреки, че са страшно малко хората на, които им се чете. И макар, че на някои няма да им хареса и ще ме критикуват, дали ще го четете си е по ваш избор. Аз пак ще си го пусна въпреки всичко.

Първа глава

Не можех да повярвам, че туко - що беше изрекла тези думи.
Груби, толкова противни и обидни макар че бяхме в едни и същи обувки. Нима преди секунди ме бе нарекла глупачка, самозванка, суетна, вечно търсеща внимание, лигла? Беше изговорила всичко онова, което преди малко се бях питала дали не съм. Да, самовлюбена съм! Обичам единствено самата мен. Преди се опитвах да се убедя, че е грешно, че е неправилно да мисля по този начин, че съм озлобена егоистка. Но защо не? Защо да не харесвам нищо у себе си, защо да не любувам да качествата си, да ги развивам и прилагам, да се радвам на това на, което съм способна? И защо да не призная и пред двете, че тя е просто една завистница? Точно това и направих.-

- Защо се мислиш за по - различна? - Попита ме, а гласа й бе пропит от яд и неприязъм. Карахме се. Толкова много, броени бяха минутите когато беше спокойна или пък аз, броени когато бяхме мили една с друга. Този момент бе един от онези в, които отново ядно ме ругаеше на ум в кавга заради поредната глупост. Само, че тази беше голяма. -

- Мисля, че приключихме с тази тема. - Изръмжах аз и станах от кръглия топъл камък. Ино побърза и намести пълния си задник на него, и макар че не беше никък висок, тя сложи единия си дълъг крак върху другия и скръсти ядно ръце. Сините й очи изпускаха искри на омраза, направо не можеше да ме понася и от онези дни в душата й се зараждаше страховита ненавист...
Все пак ме обичаше... -

- Отговори ми. - Тихо настоя, аз приклекнах под ниското дърво без листа, а само дебели клони.
Бяхме от другата страна на пътя, в нищото, в пустоща, а слънцето грееше така силно, че розовите ми коси, имах чувството, ставаха карминеночервеникави. Главата започна да ме боли, шишето ни с вода се бе затоплило, горещо. А тази малка лигла ме занимаваше с простотията си. Ала все пак някак се насилих да й отвърна. Глупаво.-

- Аз и ти сме много различни. - Отговорих и бръкнах в тъмнолилавата си чанта в търсене на огледало. Имах усещането, че кръвта от носа ми отново беше потекла. И при всичко, тя нямаше да ми каже. Просто ей така, от яд.
Докато бърках по джобовете, Ино отново заговори. -

- Никога няма да съм като теб. - Каза и се наведе напред, още седнала, отпусна главата си в скута, докато седалището й изгаряше върху нагорещената малка скала.
Дори не се замислих върху думите й, поне не веднага, защото от ноздрите ми наистина шрухтеше плашеща струя яркочервена кръв.
Щом можех да седя под силно слънце с часове, температурите там наистина са били високи, достатъчно за да закървя.
Само станах, наведох се, а големите капки мокреха твърдата земя, по, която нямаше и следа от растителност, нито стръкче тревичка не се показваше. Грамадната звезда бе изпепелила всичко. И щяхме да сме следващите ако скоро не минеше проклета кола.
Приятелката ми само стоеше в жегата и се потеше обилно, но не смееше да седне до мен под, макар и почти несъществуващата сянка на клоните на дървото. Ето колко гневна бе. И тъпа.
Изкарах суха кърпичка от задния джоб на късите си дънкови панталони, пооправих зеленобелия си раиран потник и забърсах и последните капчици, стичащи се по сухите ми устни. Тя само ме гледаше, повдигнала драматично изписаната си руса вежда, а крака й във въздуха се люлееше нервно. След секунда чух недоволния й рев.-

- Сакураа, ако не мине скапана кола ще умрем тук! - Изплака и затвори силно нагримираните си клепачи, лицето й беше извънредно червено и притеснение започна да ме обладава. Беше права. Нямах особено понятие, знаех само, че щяхме буквално да се изпържим.
Млечнобялата ми кожа бе потъмняла с няколко тона, но това не беше от никакво значение.
Представете си гладка, права и безлюдна пустиня! И отчайващо задушен въздух, жега, и макар че бяхма единствените, сякаш мръсни. Нищо освен чистото синьо небе и яркото заплашително слънце не се мярваха над хоризонта, никакви автомобили не минаваха от там. В дълечината, оглеждайки се, видях няколко грамадни кактоса и с това тревогата ми се увеличи.
Сега като си помисля, че бях видяла толкова много места, бяха живяла в толкова много градове и села, с толкова много хора...
Все още не можех да се ориентирам. Нямах никакво вродено чувство за ориентация, дори наученото от учебниците, колкото и елементарно да бе, бях забравила.
А сега се намирах съвсем сама на пътя, някъде, дори не знаех къде, в пустоща на Мексико, обиколила цяла Северна Америка! Каква глупачка съм, помислих си, поглеждайки за пореден път Ино, която се опитваше да не се строполи на изгарящата безплодна земя. Колкото и да не можех да я търпя, тя беше моя сестра и, като мен, идиотката се беше въвлякла в това.
Ако само ме беше послушала, ако само си бе останала у дома изобщо нямаше да е в тази ситуация и да ме обвинява. Но ако не бяхме тръгнали заедно, много вероятно бе да си изгния до прашната улица сама.
За първи път от много време бях уплашена, макар и прикрито, и то не за себе си, не за моя живот, а за този на момичето с мен. Защото бяхме толкова малки, толкова глупави и щеше да е смешно и нелепо да умрем по този начин. Никой нямаше да се интересува, никой нямаше да плаче над надгробната ми плоча, ако имах такава, нямаше да оставя там цветя. Единствено Ино щеше да липсва и щеше да е по моя вина. Единствената емоция, която щяха да изпитват към мен щеше да е омраза и отвръщение заради глупостта ми, заради това, че ни бях довлякла до тук, толкова дълеч. И нямам впредвид само географски. -

- Господи, Сакура, направи нещо! - Рече тя и се приближи към мен, нямах представа как бе способна да се държи на краката си. Въпреки че бях изпълнена с енергия, отчаяно се надявах някой да ни качи на стоп, аз не усещах свойте. Бяха като парализирани, дори не чувствах горещината, извираща към ходилата ми през тънките подметки на скъсаните ми обувки. -

- Какво да сторя, мамка му?...- Изкрещях срещу й, а тя се сепна и очите й започнаха да сълзят. Не защото искаше да заплаче, по - скоро заради потта, навлизащата в тях. Посмекчих тона си. - Все някой ще мине от тук. - После добавих и направих няколко крачки към улицата, която нямаше и особен вид на улица, а малки остри камъчета пробиваха това, което бях обула. Чух въздишката й, знаех, че ако видим кола и двете щяхме да подскочим радостно и щяхме да се качим на нея, без да се интересуваме, че можехме да се озовем в автомобила на някой откачен странстващ пътешественик или изнасилвач. Били сме и в по - лоши ситуации. -

- Кога? - Прошепна русокосата ми приятелка, но дочух и очите ми започнаха да се мокрят, тя забеляза това. - Сакура?

Не можех да повярвам, в онзи момент коленете ми започнаха да умекват, не можех да се задържа на краката си, за секунда дори си помислих, че мозъка ми ми изиграва някоя шега или, че е поредния мираж, но в дълечината към нас с бясна скорост се задаваше кола. Пикап.
Вдигнах ръката си, изпънах едва показалеца си и й посочих спасителя ни, а тя започна да издава животински оглушителни радостни звуци с невероятни децибели. Непредпазливо се затича с разперени ръце към задаващият се автомобил, а след себе си оставяше мъгли от прах и пясък. Започна да крещи, не си спомням какво, но нямаше никакво значение, защото скоро забелязах наближаващите ни мъже да забавят скоростта си и така, сякаш няколко минути, докато не спряха напълно.
За момент си представих реакцията им спрямо нас, имайки впредвид вида ни и ситуацията в, която се намирахме, но силно се надявах да проявят разбиране и като всеки нормален човек състрадателно да ни помогнат.
Винаги съл била предпазлива и постоянно нащрек, но от край време слабо се замислях над възможността да попадна на някакви сексуални нарушители или сериини убиици. И също както направи в онзи ден Ино, бързо закрачих към черния пикап. От двадесетина метра ми стана ясно, че в него, имаше шофьор и още един пътник.
Вече там, минах бързо отстрани, до момичето с мен, която разговаряше с двамата мъже, не знаех какво.
Осъзнах какъв адреналин беше преминал през тялото ми, невероятна енергия ме беше обзела, сърцето ми думкаше с плашеща ме скорост, сякаш всички чуха прекалено учестеното ми сърцебиене.
След секунда всички впиха погледи в мен и в страха си да не потеглят и да ни оставят след себе си, си отделих секунда в, която да разгледам двете момчета. Пълни противоположности, изплува в ума ми, когато съзрях черните разпиляни коси и очи, прави и красиви черти на шофьора и по - тъмната, почти леко мургава кожа на русокосия му усмихнат спътник, който притежаваше невероятно наситени морскосини очи. И въпреки празното сериозно изражение на чернокосият, който ни изпиваше с поглед, в очите му прочетох и нещо друго. Нещо, което магнетизиращо ме привлече и уплаши. Изведнъж се почувствах така сякаш въздуха не ми стигаше, което не беше много дълеч от жалката истина, като осъзная ,задушаващата, ме жега. Но усмивката на младия русокос мъж с естествен тен ме затопли. Емоцинално. А от дълго време, дори и в тази топла страна, аз бях студена.
Ино просто стоеше до мен и не можеше да сдържи усмивката си, простираща се от едното до другото й малко ухо, пробито и украсено с множество обеци. Внезапно, незнайно защо, ми се прииска да забърша малкото ,размазала се по розовата й буза, спирала. Но не можех да не се обърна отново към двете момчета, които ни се притекоха на помощ.
От окаяния вид на сестра ми, веднага разбраха, че сме били на това безлюдно място дълго време и красивия чернокос зад волана ми проговори.
Никога няма да забравя плътния му глас и мек тон от онзи ден. Никога.

- За къде сте? - Попита ме, като не отделяше бездънночерните си, но прикрито надменни очи от мен. Още от пръв поглед разбрах, че има нещо арогантно в него.
Истината бе, колкото и странна и отблъскваща да беше, че не знаех накъде отивам. Не знаех защо се лутам, безполезна и опитваща да открия смисъла на живота си и музата си и кога ще намеря дома си.
Но в онзи миг, при въпроса му, нямах търпение да се махна от там...