.:Шаринган:.

Съб Фев 28, 2009 3:20 pm

First topic message reminder :

1 глава

В Коноха, обстановката бе празнична. Всички жители на селото излязоха от домовете си и весело скандираха. Дори Тсунаде, Петата Хокаге напусна офиса си, оставяйки всичката си работа на Шизуне. Събитието най-накрая настъпи. Селото скрито в листата успя да убеди Саске да се върне и да започне на чисто. За всички бе голямо успокоение завръщането на един от най-силните мисинг-нин. Мъже, жени, деца... Дори съветниците се включиха в посрещането. Всички от Коноха застанаха пред портата, в очакване на своят другар, който отсъстваше толкова много години.

Посрещачите почнаха да скандират. В далечината вече се различаваха образите на Саске, Отбор Какаши и всички останали нинджи, които бяха напуснали селото в търсене на своя съселянин. Човешките фигури все повече и повече се приближаваха, докато най-сетне преминаха портата на селото. Селяните наобиколиха завърналите се нинджи и се надпреварваха кой по-напред да ги поздрави за добре свършената работа. След като свършиха и с това, те хорово започнаха да скандират:
- Реч! Реч! Реч!
Саске се усмихна. Беше щастлив, че го приемат толкова топло, след всичко, което бе причинил на селото. Той пристъпи няколко крачки напред и повдигна ръката си в знак да спрат. Посрещачите замлъкнаха и с интерес чакаха да разберат какво ще каже завърналият им се другар. Саске виновно сведе поглед и започна неуверено речта си:
- Първо, искам да се извиня за всичко, което причиних на селото, на вас и на моите приятели. Ще се радвам ако успеете да ми простите някога... - той преглътна и отпусна юмрука си. Очите му се навлажниха. Саске вдигна глава и се обърна към нинджите, които бяха пратени да го върнат. Той им се усмихна, а те кимнаха. След това премести погледа си към Какаши, Наруто и Сакура. - На вас ще съм вечно благодарен за това, че не спряхте да вярвате в мен. - Саске погледна Сакура. - За това, че независимо как се отнасях с вас, вие не преставахте да ме обичате. - от очите му почнаха да текат сълзи. Той се обърна към Какаши. - За това, че ми имахте доверие, дори когато знаехте, че аз няма да го опровергая. - бившият му сенсей го гледаше усмихнато, а зеницата му започна да трепти. Саске погледна Наруто и продължи. - За това, че независимо колко пъти ви наранявах и отблъсквах, вие не спирахте да се опитвате да изкарате доброто в мен и да ме вразумите. - Учиха вече не можеше да сдържа емоцията. Той искрено се разплака. Отново се обърна към жителите на селото и хлипайки изкрещя. - Да живее Коноха!
- Да живее Коноха! - хорово повториха те и започнаха да изпадат в еуфория. Мъжете хвърляха шапките си във въздуха, жените се прегръщаха от радост. Днешният ден бе празник за тях.

Тсунаде с мъки успя да се пререди и да достигне до завърналия се нинджа.
- Саске Учиха. - каза тя. - Утре искам пълен доклад относно деянията ти по време на изминалите няколко години, през които те нямаше. Но преди това... - Тсунаде се усмихна. - Ще има купон! - извика тя, така че да я чуят всички.
- Урра! - скандираха селяните и се отправиха към кой която пивница намереше.

* * *

В заведението, в което отиде бившият отбор 7 бе претъпкано. След като разбраха, че завърналият се нинджа бе влязъл там, всички жители на селото го последваха. Причината вътре да не е цяла Коноха бе, че просто вече нямаше останали места. За сметка на това, желание имаше, и то голямо.

Всички присъстващи се почерпваха подобаващо, като Отбор 7 не правеше изключение. Дори може да се каже, че половината пиячка бе изпита от тях.

Към 3 през нощта вече почти всичко бе утихнало. Всички бяха заспали. Кой нормално, кой с краката нагоре... Единствените будни бяха Саске, Сакура, Какаши и Анко, която се бе присъединила към компанията им. Въпреки късният час, четиримата бяха пълни с енергия и не спираха да си приказват. Определено им бе весело, въпреки течностите в стомасите им, които напираха да излязат. Дали от огромното количество алкохол или заради силната емоция, която в момента ги обливаше, но поради някаква причина Саске и Сакура, и Какаши и Анко станаха изведнъж доста близки. Последствията от тази близост бяха разхвърлени дрехи и протектори из цялото заведение и множество смучки...

2 месеца по-късно...

След случката на партито, Саске и Сакура се бяха привързали един към друг. Докато за Какаши и Анко онова си бе просто авантюра. Оттогава повече не се бяха виждали...

Учиха заведе приятелката си на лекар, защото напоследък повръщаше и й се гадеше постоянно. Докато те двамата трескаво чакаха резултатите от изследванията, седнали на една пейка в чакалнята, те видяха Анко. Тя говореше с техният лекар и изглеждаше угрижена. След разговора изчезна в облак от дим, а докторът се приближи към тях и весело им съобщи:
- Ами... Сакура Харуно е бременна, затова не се чувства добре напоследък. Честито! - усмихна се той и потупа Саске по рамото. В следващите няколко минути, болницата ехтеше от веселите им викове. Изглежда се е случило тогава... на онзи купон.

7 месеца по-късно:

- Напъвай! - крещеше Тсунаде, докато Шизуне и попиваше потта от челото. - Хайде, Сакура, напъвай!
- Не мога повече... - ядосваше се Сакура и удряше Саске по главата.
- Хайде, малко остава... - прошепна й той.
- Лесно ти е на тебе, само едно семе си сложил, и това е! Ти не трябва да преминаваш през това... Какво знаеш ти?!
Тсунаде и Шизуне се усмихнаха. Чу се бебешки плач. Сакура бе толкова заета да се кара на Саске, че въобще не забеляза, че детето е вече родено.
- Момче е! - засмяно каза Хокагето.
Родителите я погледнаха учудено. За миг, лицата им от изтормозени се превърнаха в ухилени. Саске сряза пъпната връв и Шизуне отиде да измие пеленачето. После го подаде на Сакура. Тя го взе в обятията си със сълзи на очи и каза:
- Детето ми... Нашето дете... Наследникът на Учиха!
Саске не можеше да спре да се усмихва от радост и целуна жена си по челото.
- Как да го кръстим? - попита го тя.
- Шоги. - отговори той и целуна и него по челцето.
- Колко сладко име. - през сълзи каза Сакура.

2-3 седмици по-късно:

Навън имаше буря. Вятърът огъваше дърветата до почти 90 градуса, а после ги връщаше в началното им положение. Дъждът шумно валеше, заглушавайки всичко покрай себе си.

Тайнствена жена бродеше из улиците и се бореше с вихрушката. В ръцете си носеше бебе, увито в хавлиена кърпа. То плачеше силно, толкова силно, че в някои моменти дори заглушаваше дъжда. Жената стигна до една къща и плахо почука на вратата. След това остави бебето на постелката и си тръгна. Тя използваше бурята като прикритие, което да скрие самоличността й и да заглуши стъпките й.

Какаши отвори. Отпред нямаше никого. Той издаде глава напред и се огледа. Нямаше жива душа. След като сви рамене, понечи да затвори, но го прекъсна бебешки плач. Той погледна надолу и видя бебето, с бележка поставена в шапчицата му. Какаши взе пеленачето, тръшна вратата и погледна бележката. На нея пишеше:

"Това е твоето бебе.
Анко.
п.с. Ако не вярваш, виж дясното й око."

Какаши стисна това парче хартия, направи го на топка и го хвърли в камината. Отначало си помисли, че това е абсурдно, но после се сети за нощта, която прекара с Анко преди 9 месеца. Пред очите му причерня. Той погледна надолу и едва не изкрещя. На пръв поглед, бебето бе като всички останали, но дясното око... то бе различно. За разлика от лявото, то бе затворено, а върху клепача имаше белег. Какаши побърза да се обади на Анко, но тя не отговаряше. Затова звънна на Хокагето.
- Какво искаш? Заета съм! - стросна му се тя.
- Извинявайте, Тсунаде-сама, но имам един въпрос... Знаете ли нещо за Анко?
- Анко? Да, разбира се, тя пожела да й позволя да напусне селото преди няколко месеца. Щяла да живее с някакви нейни роднини.
- Разбирам.
Какаши плавно постави слушалката на мястото й и пое дълбоко въздух. Все още не можеше да разбере защо Анко ще изостави детето си. В крайна сметка, той вече не се съмняваше в бащинството си. Въпреки изненадата и шока, той бе щастлив. Какаши се приближи към новороденото и го вдигна във въздуха. Бебето започна да се смее, той също.
- Е, как да те кръстя? Понеже... изглежда ще живеем заедно от сега нататък. - той се усмихна. - Знаеш ли, имам чудесна идея. Ще те кръстя Санаке. Харесва ли ти?
- Агу... - засмя се момиченцето и замаха с ръчички

Съб Ное 28, 2009 10:26 pm

21 глава

След като Шоги се скри от погледите им, Датте виновно заби поглед в земята и въздъхна.
- Не знам какво ми става. Не исках да му кажа всичко това...
Анджу внимателно слезе от гърба на съотборника си, извади една цигара и я запали. Вдиша глътка дим и затвори очи за момент. Почеса се небрежно по главата, обмисляйки как да му обясни и продължи да пуши. Обърна се с гръб към него и погледна нагоре към облаците.
- Не знам как да ти го обясня... Но изглежда не го ли направя, ще съсипеш нещо, което си градил толкова много години. - тя въздъхна. - И двамата... страдате от липса на обич. Ако трябва да съм честна, всички ние четиримата сме така всъщност. Казвам го с доза ирония разбира се, но при различни обстоятелства, всеки един от нас можеше да е потенциален депресант и самоубиец. - тя се изсмя леко и леко стисна протежението на ръката си с пръсти, внимавайки да не изпусне и цигарата. - И двамата изпитвате нещо ново - запознахте се с момиче, което ви приема каквито сте и ви разбира, при все, че е преминала през същото. Абсурдно е да виним някого за случващото се; съвсем нормално е да се чувствате привлечени към нея по един или друг начин. Но в случая ти май сам самия не осъзнаваш какво точно изпитваш към Санаке и това води до недоразумения. Докато на Шоги всичко му е ясно.
- Какво говориш? Аз не-
- Знаеш ли... - Анджу се завъртя и го погледна весело. - При други обстоятелства бих ти стискала палци, независимо дали на мен ми е угодно или не.
- Какво...
- Но в случая трябва да проумееш, че този, който има по-голяма нужда от нея е Шоги. Не... Ти всъщност го знаеш, но не го съзнаваш. Докато те двамата си играят на котка и мишка, с теб е различно. И двамата със Санаке знаете, че може да разчитате един на друг и се смятате за добри приятели. Тя поне достатъчно ясно го показва.
- Предлагам да спреш да философстваш и да потренираме малко, че ме заболя главата...
- Не! Ще ме изслушаш... - сърдито каза Анджу и го събори леко с крака си на тревата. Надвеси се над него, така че той виждаше само отражението си в големите й очила. - Светът няма да свърши ако проумееш някои неща. Просто... нужно беше някой да ти го каже. - затаена от толкова говорене без да си е поемала дъх, тя тежко издиша през устата си и мирисът на мента погали ноздрите на Датте. Той се почувства малко неловко, но бързо се окопити като забеляза нещо странно с косата на момичето.
- К-К-К...
- А? Какво, да не съм се оцапала с кетчуп? - попита тъпо тя, опъвайки тениската си и позволявайки на русокоското да види повече отколкото трябва. Той изскимтя и извърна поглед назад, опитвайки се да каже какъв е проблема.
- Н-Не... Нг.. Т-Това... - той пое дълбоко въздух и изкрещя. - Косата ти гори, по дяволите!!
Анджу скочи като попарена, захвърли цигарата си и почна да се опитва да изгаси огъня, който бе обхванал кичур от бухналата й коса.
- Шит, тва не трябваше да става! - истерично крещеше тя докато най-накрая успя. Нейната философска особа допреди малко се превърна в обичайното непохватно, странно, учено момиче само за части от секундата.
Датте се изправи, приближи се до нея и я попита:
- Д-Добре ли си...? - той посегна към опърлената коса, за да види как е положението. Анджу смутено изби ръката му и го изгледа ядосано.
- Е-Естествено... Нека просто продължим с тренировките, че имаш още много хляб да изядеш преди да овладееш чакрата напълно.
Той кимна.

След като на Шоги му писна да върви, той се спря. Намираше се сред десетки столетни дървета, които грижливо му пазеха сянка. Момчето тръшна раницата си на земята и гневно залепи дланта си за лицето си.
- Какво ми става, по дяволите... Знам, че съм неудачник и нямам шанс с нея и все пак продължавам да се правя на шут. Това трябва да спре вече, защото почвам да си губя разсъдъка. - Той разтвори дланта си, съсредоточи се, и там се заформи огнена топка. - Повече няма... - тя се уголемяваше все повече и повече, докато накрая не стана огромна сфера с диаметър над 2 метра. Учиха едвам я удържаше в ръката си. - ... да проявявам слабост! - лека усмивка се плъзна по лицето му, докато се засилваше да обстреля с тази маса огън заобикалящата го гора. - Гори, мамка ти! Хахахха!
- Шоги?
- А?
Докато той реагира обаче, кълбото вече бе запратено с всичка сила към горките дървета. То обгори всичко де се изпречи на пътя му, оставяйки само пепел зад себе си. Доволен от постижението си, той горделиво изпръхтя с ноздри, като някой превъзгордял се аниме герой. Толкова се бе отнесъл, че не усети наближаващото го камъче, което в последствие го перна по челото.
- Ох. - той го взе от земята, където бе паднало след това и го огледа. Беше изключително майсторски изваяно така, че да прилича досущ на лицето на Санаке. - Сана-
- Не ми санакай! - тя сърдито се показа иззад едно като по чудо оцеляло дърво и тръгна към него. - За Бога, можеше просто да ми подадеш кърпа, толкова ли е трудно... - той се изсмя меланхолично и се стовари на тревата мудно. Хвана една пръчка и почна да ровичка с нея из пръстта. Санаке се надвеси над него и той надигна главата си, защото една капка се бе тупнала върху дланта му. Виждаше се само част от лявото й око, и то благодарение на разстоянието между два сплъстени кичура. Тя отметна мократа си коса назад и така се откри едната половина от лицето й. Изглежда отново я е хванал в момент без маска. - Сериозно, ако не бях отскочила в последния момент, не само щеше да ме изсушиш набързо, ами и направо щеше да ме изгориш жива.
- Извинявай, не беше нарочно.
- Какво има? Унил си заради случая със салфетките ли? Зарежи. Какво да те правя като си ходещо бедствие и досадник. Ако не беше такъв, нямаше да е забавно, нали? - усмихна се леко тя и се изправи, сякаш искаше да огледа какво е останало от гората около тях. Шоги отново повдигна главата си и тогава забеляза нещо, което досега му бе убягнало. Санаке беше само по сутиен, явно защото все още не бе изсъхнала. Капка вода се стече от подножието на сгъвката му и продължи пътешествието си надолу по корема й, като реши да паркира в зоната на пъпа, оставяйки водниста следа след себе си, която слънцето се погрижи да изпъкне, като упорито отразяваше макар и само малка част от себе си върху нея. Той заби челото си в земята и нервно потрака с пръсти върху рохкавата пръст.
- Това какво, изпитание ли е? - мрънкаше си Шоги под носа, незнаейки дори към кого бе отправен въпроса.
- Хм? - озадачена, съотборничката му го изгледа.
- Няма значение. - той се изправи, застана с гръб към нея и съблече тениската си, оставайки гол до кръста. Подаде й я и рече. - Ето, наметни се. Така ще настинеш.
- А, вярно, твоята огнена фиеста изпърли и суитчъра ми... За щастие си нося резервен, но е в раницата ми, която оставих на мястото, на което направихме лагера. - тя пое дрехата му и я облече. - Почакай, ей сега ще ти я върна. - момичето отскочи и пое към току-що упоменатата от нея локация. Шоги се изсмя отново меланхолично и проследи отдалечаващата й се фигура.

Недалеч оттам, мистериозен мъж, скрит в шубраците на дърво, което бе все още цяло, каза:
- Перфектно. Нека нападнем докато са разделени. Анко! - жената се обърна към господаря си. - Нека това бъде тест от моя страна.
- Господарю?
- Ти тръгни след момичето и влез в схватка с нея. Резултатът трябва да е смърт, независимо чия. Ясен ли съм? - Кабуто изгледа изпитателно подчинената си докато тя стискаше здраво юмрука си.
- Напълно. Нека е както вие отредите. - Анко отскочи безшумно и се отправи към целта си.
- Казума-кун. - хладно промълви лидера и упоменатият се яви пред него, готов да получи заповеди за действие. - Проследи я и наблюдавай развитието на двубоя им. Не се намесвай каквото и да става. - нинджата кимна и изчезна в облак от дим. До Кабуто се приближи трети негов подчинен, който на вид изглеждаше с доста висок ранг. Знаеше, че предстои сега той да получи заръки от господаря си. Без да се обръща, белокоското спокойно промълви. - На теб оставям наследника на Деветоопашатата. Гледай да не се издъниш.
- Може да разчитате на мен, Кабуто-сама. - студено изцеди през зъби нинджата и се отправи към мястото, на което генините си бяха направили пикник.
Оставайки сам, лидерът скочи на земята, повдигна ствола на очилата си, нахлупи качулката си така, че да му се вижда само малка част от лицето, изсмя се дяволито и направи няколко крачки.
- Днес ще се отърва от полу-печатите и от легендарната черна чакра. Веднъж щом тези два феномена изчезнат от лицето на Земята, всичко ще се нареди в моя полза. Аз съм този, който държи царя, глупави пешки такива, и май е време да ви го докажа. - зловещият смях отново проправи път през гърлото на Кабуто и нямаше възнамерение да спира. Той съумяваше да запази достатъчно тихи децибели, така че само той да се чува, но въпреки това след време спря. Белокоското пристъпи плавно, озовавайки се на поляната, на която бе Шоги. Момчето усети чуждо присъствие. Рязко се обърна и присви очи.
- Що за посрещане, Учиха-младши... Няма ли да ме поздравиш поне? - Кабуто премахна качулката си, разкривайки лицето си. Генинът замръзна на място щом зърна убиеца на родителите си. - Все пак... аз съм този, който те остави кръгло сираче, нали? - надменна усмивка се появи на лицето му. - Е, добре, тогава нека продължим по същество! - Той се засили и с мощен захват стисна врата на Шоги. Момчето дори не успя да реагира. - Ех, ех... Тъжно ми е да го кажа, но... - закачливият тон изчезна и Кабуто продължи със сериозен глас. - ... време ти е да умреш.

И няма повече, едва ли и скоро ще има.