love love love

Здравейте. Първо искам да кажа, че съм нова в сайта и за пръв път публикувам фик. Надявам се да ви хареса


Глава първа


Здравейте! Името ми е Лекси и скоро навърших 18 години. Преди година родителите ми починаха в автомобилна катастрофа и сега живея сама в едно малко и забутано градче. Работя в единственото кафене в градчето като сервитьорка и барманка. Днес както обикновено се събудих доста рано. Станах от леглото, отидох в банята и си взех един горещ душ. Това ми подейства много отпускащо. Когато приключих, отидох отново в стаята си и започнах да ровя из шкафа, чудейки се какво да облека. След трийсет минутно търсене, най – накрая избрах – светло сини дънки до коленете и прилепнали по краката ми, черен потник с леко изрязано деколте и някакви сребристи надписи и суичър до под гърдите. След като се облякох, реших да оправя косата си, която приличаше на разплетена кошница. Взех сешоара и я изсуших, а след това се заех с разплитането. Косата ми е светла с дълги до кръста къдрици. Когато приключих с косата си, се гримирах набързо – малко спирала, черен молив и безцветен гланц за устни ( не харесвам особено силния грим). Набързо погледнах към часовника и с учудване осъзнах че часът е осем без десет. За Бога щях да закъснея за работа.
Слязох бързо в кухнята, направих си сандвич (който щях да изям по пътя), обух си набързо кецовете и буквално изхвърчах от вкъщи. Не стига, че щях да закъснея, но и колата ми беше развалена и трябваше да отида пеша на работа. Поне кафенето не беше на далеч, само на четири пресечки.
Още докато затворих вратата се затичах с все сила. Тичах, тичах и естествено, не гледах къде стъпвам, за това (разбира се  ) се спънах в нещо и полетях към бордюра.
Точно преди да си разбия главата, усетих нечии ръце да ме хващат здраво през кръста. След като стъпих здраво на земята, се обърнах към човека, който ме беше спасил ходенето до болницата. Обърнах се с лице и точно щях да му благодаря, но се сепнах от вида му и онемях. Беше стращно висок околко 190 – 195 сантиметра, на фона на моите 170 см, бях като джудже пред него. А тялото му… мускулесто и добре оформено, личеше си дори през фланелката, с широки рамена и… Усетих, че го зяпам най – нахално и че трябваше да кажа нещо веднага. Вдигнах поглед към лицето му и точно щях да проговоря, но когато погледнах в очите му отново загубих ума и дума. Това бяха най – красивите сиви очи, които някога бях виждала. А и изобщо лицето му беше перфектно, леко мургава кожа и тези устни, толкова плътни и привлекателни… Забелязах, че и той ме гледа с лека усмивка. Боже! Сигурно ме е помисл за бавноразвиваша, едва ли някой нормален човек ще седи и зяпа някой друг така. Трябваше да кажа нещо веднага, но той ме изпревари.
- Добре ли си? – попита той
- Ъъъ… Да. Благодаря, че ме хвана, преди да падна.
- Няма защо. Не бих позволил на такова красиво момиче да се нарани – каза с усмивка той.
Усетих как кръвта нахлува в бузите ми, което определено означаваше, че се изчервявам. Тази моя реакция го накара да се усмихне още повече. Изведнъж се сетих за къде се бях разбързала толкова и понечих да тръгна, но той все още ме държеше здраво.
- Би ли ме пуснал, ако обичаш? – попитах аз
- О… Разбира се. – каза той и ме пусна – Между другото, аз съм Дейвид – и ми подаде ръката си
- Аз съм Лекси. Приятно ми е да се запознаем.
- Имаш много хубаво име.
- Благодаря!
- За къде се беше разбързала толкова, че едва не се преби?
- За работа. – казах аз, сещайки се отново – И ще закъснея ако не побързам.
- Ако искаш мога да те закарам, колата ми е на близо. А и не бих рискувал да те оставя да ходиш пеша… може да се пребиеш някъде – каза с широка усмивка той
- Не е нужно, работата ми е близо, остават ми още околко две пресечки.
- Може ли поне да те изпратя? – попита той с неустоим глас - Ако нямаш нищо против разбира се.
- Не нямам, ако това искаш…
- Хайде да тръгваме.
По пътя никой не обели и дума. Когато стигнахме кафето, аз наруших мълчанието.
- Ще влезеш ли?- попитах го аз
- Ммм… Иска ми се но имам уговорка с приятели. Може би някой друг път. – усмихна се отново и тръгна.
Нямаше и половин час откакто отворих кафенето, а вече беше почти пълно. Цяла сутрин разнасях кафета и сандвичи. Ако си мислех, че сутринта беше пълно в заведението, то съм се лъгала жестоко, защото по обяд стана пълна лудница. Имах чувството, че целия град се е изсипал в кафето. По принцип, до сега, никога не е имало толкова хора. С часове обикалях от маса на маса като луда. Към края на вечерта вече се поизпразни. По точно останаха само трима – четерима човека. Реших вече да затварям, защото наближаваше дванайсет и половина – доста по - късно от обикновено, затова помолих учтиво хората да се разотиват. Когато го направиха, отидох до склада, извадих препаратите и започнах да чистя. След половинчасово чистене и подреждане, бях готова да си вървя.
Излязох, заключих кафенето и тръгнах към вкъщи. Докато вървях, се замислих отново за Дейвид, когато нещо силно ме удари по главата. За момент се олюлях, но запазих равновесие. След Като се съвзех от удара се огледах, за да разбера какво ме е ударило. Оказа се футболна топка. 'За Бога! Кой идиот играе футбол по това време на денонощието? ' – запитах се на ум, но не се наложи да чакам дълго отговора, защото срещу мен беше застанал някакъв огромен тип, който се превиваше от смях. След като ме огледа обстойно, се провикна на приятеля си:
- Ей брато... ела да скиваш к'во страхотно маце намерих да се разхожда само по улиците по сред нощ. Ей кукло искаш ли да си поиграем?
В този момент приятеля му се приближи подвиквайки и подсвирквайки:
- Какво правиш сама толкова късно. По тези улици може да стане много опасно за такова апетитно парче като теб.
В този момент и двамата започнаха да се приближават към мен, а аз отстъпвах, докато гърба ми не опря до стената на една сграда. Нахвърлиха се върху мен, дърпайки дрехите ми и опитвайки се да ме съблекат. Аз се съпротивлявах.
- Пуснете ме... ВЕДНАГА!!! Помоооощ... Пуснете ме – крешях аз
-Не се дърпай кукло и на теб ще ти хареса –каза, след което ме притисна в него и най – нахално започна да ме целува по врата. Отврат!
- Разкарай си мръсните лапи от мен... - не можах да довърша, защото мръсникът ме целуна по устата. Захапах устната му с всичка сила и той се отдръпна бързо. Видях че му течек креъв от устната – ха, така му се пада на нещастника.
- Ах ти малка.. – не довърши, защото ме удари с всичка сила през лицето. От удара главата ми се замая и се свлякох на земята.
- Остави я на мира! – дочух друг мъжки глас, който ми звучеше странно познато. Опитах се да отворя очите си, но все още виждах замъглено, заради удара.
- И кой ще ме накара? – попита през смях идиотът.
- Аз…- отвърна познатият глас
- О- о, да. Много ме изплаши, вече можеш да се разкараш, защото почваш да ми лазиш по нервите – каза леко раздразнено. Посегна да ме хване, но една ръка го спря.
- Казах ти да я оставиш намира! – каза разгневено момчето и удари силно противния тип. Зрението ми вече беше значително по – добре и разпознах момчето – беше Дейвид, който налагаше здраво нападателя ми. В този момент видях как приятелят му се засили към Дейвид и го удари по тила. Той падна на земята, а онези злобно прогължиха да го налагат. Не можех да седя и да гледам как го пребиват от бой без да направя нищо, затова взех един по – голям камък и ударих единия по главата.Той падна на земята в безсъзнание. Виждайки това, приятеля му се объна кум мен и ме блъсна силно. Докато за секунда вниманието му беше отвлечено, Дейвид имаше възможност да се изправи и започна да го удря, докато онзи не изпадна в безсъзнание.
- Хайде да се махаме.
- Добре ли си? Кървиш – каза леко изплашено той. До този момент не бях осъзнала че ми тече кръв от устата и носа.
- Да, добре съм. Просто малко кръв- казах аз, като затърсих в чантичката си кърпички.
- Ще те заведа до болницата, за да се погрижат за теб.
- Не, не, само не и в болницата! Наистина нищо ми няма – заоправдавах се аз
- Добре, но поне ще те закарам до вас! – каза го с такъв тон че и да исках, не бих могла да оспоря решението му.
- Добре – съгласих се примирено
Тръгнахме, но главата ми още беше замаяна и залитнах назад. И отново, както днес сутринта, точно преди да се изтърся, този път на задните си части, Дейвид ме хвана. Помогна ми да се изправя.
- Сигурна ли си че си добре и че не искаш да те заведа до болницата – попита ме загрижено той.
- Да, напълно съм сигурна.- заявих аз
Тръгнахме, но аз отново залитнах и докато усетя, той ме вдигна на ръце, като малко дете и ме понесе.
- Хей… - запротестирах аз, но ме прекъсна
- Нали знаеш, че няма смисъл да упорстваш? Така ще стигнем до колата ми по – бързо. Или това, или отиваме до болницата- заяви тържествено, като не ми оставяше друг избор, освен да ме носи, защото не исках отново да ходя в болницата. Когато стигнахме до колата, Дейвид ме остави на пасажерската седалка и отиде до багажника.
- Какво е това? – попитах го, като се върна
- Аптечка.
- Това и сама го видях, но за какво ти е?
- Ще промия раните ти, преди да са се инфектирали.
На бързо проми раните ми и ми сложи няколко лепенки.
- Благодаря – прошепнах тихо
- Винаги на твоите услуги – отвърна ми усмихвайки се – А сега е време да те прибираме. Докато го казваше, заобиколи колата и седна на шофьорскоро място. Отново мълчахме по пътя. От време на време ме поглеждаше, докато аз го зяпах постоянно. Не усетих кога сме пристигнали, докато не спряхме пред нас. Дейвид слезе първи от колата и дойде да ми помогне да сляза и ме изпрати до входната врата.
- Надявам се пак да се видим.
- Ако искаш може да се видим след работа. Приключвам в 10 :30.
- Страхотно! Утре вечер ще се видим. До виждане и лека нощ Лекси.
- Чао! – помахах му, когато се качи в колата си и изхвърча с бясна скорост.

Глава 2


Когато отворих очи, слънцето беше изгряло. Погледмах към часовника... Подяволите... беше осем и десет и отново закъснявах за работа. Както всяка сутрин адски ме болеше главата и по принцип се чувствам ужасно и всичко ми изглежда на опъки, но днес беше различно, защото знаех че вечерта ще се видя с Дейвид. Скочих набързо от леглото, но краката ми се оплетоха в чаршафа и се строполих по лице на пода. Накуцвайки отидох до банята, пуснах топлата вода, но уви нямаше такава, защото вечерта забравих да включа бойлера. Изкъпах се със ледено студена вода. Треперейки се върнах в стаята и се разрових из гардероба. Взех първото което видях и го облякох. Оказа се къса черна рокля с тънки презрамки, която имаше бяло коланче с панделка, очертаващо талията ми, която се вързваше перфектно с любимите ми сандали със 7 сантиметров ток. Слязох тичешком по стълбите и излязох на вън. Хванах първото такси, което видях.
Отворих кафенето и започна поредния натоварен ден, пълен с всякакви разглезени деца, които по всякакъв начин се опитваха да ме спънат, отвратителни пияници и хора, които те изкарват извън нерви. Вече приключвах работа и почиствах последните маси, но Дейвид все още го нямаше. Заключих вратата, огледах се за него, но нямаше никой наолоко. Чаках го доста дълго, но вече ставаше прекалено късно, а и беше доста студено и реших да се прибирам. Бях много разочарована и се чудех каква е причината да не дойде.
Мина седмица след провалената среща и загубих надежда, че ще го видя отново. Вече се приготвях да тръгвам, взех си чантата, обърнах се и той стоеше пред мен и ме гледаше в очите с усмивка. Аз бях едновременно шокирана и щастлива, че го виждам.
- Здравей.....съжалявам че не дойдох на срещата ни, надявам се не се сърдиш, бях възпрепятстван.
- Помислих, че няма да те видя отново, много ме изненада като дойде. Искаш ли да пием по нещо?
- Да, няма да откажа една студена бира.
Настанихме се на една от масите, а аз донесох питиетата – за него бира, а за мен портокалов сок. Загледах се в ръцете му и забелязах, че са покрити с дълбоки рани и много синини.
- Какво ти се е случило...?
- Нищо – каза той докато сваляше ръкавите си надолу и смени темата – Разкажи ми за себе си.
- Няма кой знае какво за разказване – живея сама, имам няколко приятели, работя в кафенето… общо взето това е.
- Къде са родителите ти? – попита той
- Загинаха при автомобилна катастрофа преди година- прошепнах аз със съвсем тих и тъжен глас.
- Съжалявам – каза го с толкова тъга в гласа. Вдигнах поглед към него, дори и в очите му се четеше тъга.
- Няма нищо. А сега ти ми разкажи нещо за себе си- реших да отклоня темата за моите родители.
- Някой друг път. Стана прекалено късно- каза той поглеждайки набързо часовника си.
- Добре- съгласих се аз. Поне щях да го видя още веднъж.
Станах и започнах да прибирам чашите и шишетата от напитките ни. Когато стигнах до бара и оставих чашите и шишетата и се върнах при него.
- Ще тръгваме ли? – попита той
- Да.
Излязохме от заведението и заключих.
- Ще те закарам до вас, колата ми е отсреща.
- Не няма нужда. Мога да се прибера и сама.
- Не приемам не за отговор. А и не помниш ли какво стана предишния път.
Потръпнах от ужас при спомена за онези отрепки, които се опитаха да ме насилят.
- Хайде ела. Не хапя- каза той с весел глас.
- Добре.