To hate is to love

така хора тва е моя фик еnjoy

To hate is to love

Всичко, което можех да видя в този ужасен момент бе неговото лице – лицето на моя спасител!


1 глава


-Защо .....? Защо го направи?
-Защoто трябваше...Виж Челс... – направи крачка към мен.
-Остави ме! Мисля, че не искам да те виждам повече.
-Но...
-Върви си! Сега!
-Добре, но да знаеш, че грешиш и то много.
-Върви по дяволите! – това бяха думи, които въобще не исках да казвам, но той не беше това момче, което срещнах. Излезе, а краката ми не ме издържаха и се срутих на пода. Сълзите се стекоха по лицето ми. В следващия момент се озовах седнала на леглото, крещейки и събудила всички в къщата, а именно Кортни, Джеси и Анджи. Те бяха моите три най-добри приятелки. Винаги зад гърба ми в трудните моменти. Кортни имаше къса кафеникава коса, зелено-сини очи и чисто лице. Джеси бе по-малка от нас с 3 години и имаше дълга до кръста руса коса, сини очи и лунички по лицето придаващи и’ чар. Анджела пък имаше тъмно кистенява, дълга под раменете коса. Очите и’ бяха пъстри, а лицето изчистено. Имаше само един малък белег на челото, забелязващ се само отблизо, който връщаше много лоши спомени за нея.
Трите бяхме неразделни. Аз се разделих от родителите ми и заедно с трите ми приятелки заживяхме заедно. И четирите учехме, а за прехранването аз, Кортни и Анджи работехме. Поделяхме кола и тази, на която свършеше по-рано работа забираше останалите две. Аз и Кортни работехме като сервитьорки в малки кафенета, а Анджи беше треньор на най-малките деца в клуба по художествена гимнастика.
Нашето жилище се състоеше от хол и кухня свързани заедно, тоалетна, баня и две спални. Вътре спяхме по две и спалните бяха една до друга, затова момичетата успяваха да ме чуят, когато крещя. Както сега така и винаги стреснах Кортни, а другите две дотърчаха да проверят какво става макар вече да знаеха.
- Челси добре ли си? – попита ме Кортни, а веднага след това довтасаха Анджи и Джеси. Щом ме видяха обляна в сълзи, ме прегърнаха.
-Какво става? – единствена Джеси незнаеше защо сънувам кошмари всяка нощ.
-Пак ли сънува кошмар? – както казах вече аз сънувах всяка нощ един и същи кошмар. И всяка вечер ги събуждах с писъци.
- Спокойно, вече всичко свърши – започна да ме гали по косата Кортни.

***

На сутринта още излизайки от моята стая дочух виковете на момичетата. Влязох в кухнята, но никой не ме забеляза. Вътре бяха Кортни и Анджела, които се караха. Изчаках, малко докато се поуспокоиха и се обадих:
- Момичета седем сутринта е, а вие вече се джафкате! – вратата се отвори, а зад мен застана Джеси.
- Добро утро! – поздрави ни тя. Усмихнах се в отговор и попитах:
- Е, тръгваме ли вече?
- Да! Аз ще карам – каза Кортни.
- Не аз! – отново започнаха да спорят. Вече ме болеше главата, а нямаше изгледи скоро да спрат. Видях спасението си – ключовете за колата бяха на масата. Вдигайки ги се оплезих на другите:
- Никоя от вас няма да кара колата, защото аз ще бъда шофьорът днес! – най-накрая се примириха и ме последваха навън. Оставихме Джеси на училище и момичетата пак подхванаха обичайната тема. Постоянно ме тормозиха да се запиша да пея някаде.
- Нищо не ти пречи да опиташ!
- Да, ти имаш страхотен глас!
- Момичета, знаете, че обичам да пея, но просто няма да се получи – ето тук излъгах. Наистина обичах да пея, но музиката ме свързва с кошмара от преди две години.
- Да, но...
- Никакво „но”! Отказвам. Няма да стане.
-Уфф! Добре де – най-накраяи двете се отказаха.
Часовете минаваха толкова бавно, че понякога се чудех дали изобщо тъпата стрелка на часовника се движи. Беше петък, края на седмицата, всички чакаха с нетърпение да бие звънеца. Бог, обаче не беше на същото мнение. Правеше всичко възможно, за да ни отегчи повече и повече. Учителят по английски се беше захванал да ни разказва за детството си – не можеше да бъде по-скучно. Огледах класа, май никой не го слушаше. Загледах се през прозореца в няколкото бели облачета и се отнесох. Сякаш след цяла вечност звънеца прекъсна словата на учителя. Със светкавична скорост всички напуснаха стаята. Щом пристигнах пред паркинага забелязах Кортни и Анджи. По лицата им си личеше че са намислили нещо и планът за осъществяване то му вече се зараждаше в глвите им.
- Какво пак сте намислили? – попитах отегчена, сигорно пак беше някаква щуротия. Анджи замрънка нещо под носа си, но не я разбрах. Кортни я прекъсна:
- Виж, групата „Panic” търси вокалистка – каза наведнъж тя и набута някаква листовка в ръцете ми. – Ще правят прослушване и ти ще отидеш. Нали? – последната дума произнесе леко заплашително и ми смигна. Въпреки това тъкмо щях да откажа, когато ме прекъснаха:
- Молим те да си помислиш. Искаме да си щастлива, а когато пееш се забавляваш. Ще си помислиш заради нас, нали? – вече не можех да откажа. Анджела умееше да манипулира до такава степен, че после дори не помниш какво те е накарало да направиш това, което иска. Кимнах им и с усмивки до ушите се качиха в колата.

Такам Сис ти знаеш мнението ми за фика ти. За всякакъв тип грешки се обръщайте към мен, защото аз съм го редактирала. Е забавлявайте се

Засега е добре.Продължавай,става интересно

хубавичко е
давай още

страхотно

eто следващата глава enjoy
2 глава

През целия ден в главата ми хвърчаха най-различни мисли и не можех да ги въведа в ред. Бях много разконцентрирана, дори залях един клиент с напитката му. Имах късмет, че шефът ми беше жена, склонна да прощава грешките на другите, иначе до сега щях да съм изритана от тук милион пъти.
- Челси, чакат те! – гласа и’ прекъсна мислите ми. Тя изглеждаше доста млада за възраста си. Очите и’ бяха шоколадови, а косата – къса и кафеникава. Най-много харесвах богатото въображение на мадам Фокс.
- Ок, чао! Ще се видим утре. – излязох навън и момичетата ме посрещнаха:
- Е, как беше на работа? – усмихна се насреща ми Анджи.
- Направо на темата – тя бе грубо прекъсната от Кортни. – Прегледа ли брошурата. О, ама какво ли питам! Кой ден ще отидеш?
- Не, Кортни, няма да ходя. Това наистина е мачтата ми, но не знам как ще се справя с всичко.
- Стига дее, знаеш, че сме с теб и винаги ще ти помагаме – обади се Анджи от задната седалка.
- Не изпускай шанса си! – каза ми ядно Кортни и тръшна вратата на колата.
Цяла вечер не можах да мигна. Сетих се за нещо и станах от топлото легло. На бюрото ми лежеше малката брошура така както я бях оставила. Седнах на стола и зачетох съдържанието и’:
”За първи път групата „Panic” идва в града. Но те са стук със задачата да намерят своята вокалистка. Ако желаете да се пробвате заповядайте в градскя театър. Прослушването ще е до 15 Март от 10:00 до 17:00 часа. Успех на всички желаещи!”
Замислих се. Откакто той си тръгна не съм свирила на китара, а пеех само понякога и то само ако сме в компания или момичетата ме накарат. За момент се сетих за споровете, който водихме днес. Кортни имаше право – нямаше да загубя нищо ако се пробвам. Хвърлих един поглед към часовника. Показваше 3 часа сутринта и вече бяхме 10-ти март. Имах само 5 дена на разположение за подготовка. Eнтусиазирана си легнах и веднага почувствах колко съм уморена. Затвотих очи и потънах в дълбок сън.
Още с посрещането на новия ден се зачудих коя песен ще изпълня на прослущването. Отказах се, защото не ми хрумна нищо подходящо. Когато видях часа реших да видя дали момичетата са станали и отидох в кухнята.
- Добро утро – поздравих аз, но явно поздравих стените. В кухнята нямаше никой. Някой извика зад мен и се стреснах. Обърнах се и видях ухилилата се Анджи.
- Би ли ми помогнала? – последва кимване с глава от нейна стана. – Трябва да избера една от тези песни – и и’ подадох листче с три песни. Тя се замисли. Тъкмо когато щях да я попитам отново, Кортни се появи и измъкна листа от ръцете и’:
- Какво е това? Уфф, просто песни.
- И аз искам да видя! – заподскача наоколо Джеси.
- Таа, за какво е толкова важно това? – попита Анджи и по очите и’ познах, че няма да се откаже лесно.
- Мислех да ви кажа по-късно,но явно сега е моментът. Ще отида на прослушването. – Те замлъкнаха. Наблюдавах как лицата им от изненадам придобивата ядосан вид.
- Няма да стане! – каза Кортни.
- Какво? – не можех да повярвам на ушите си.
- Чу я! Няма да ходиш, а и без това не пееш хубаво. – Анджи също се присъедини към нея. Не разбирах какво им ставаше. Допреди 12 часа настояваха да отида, а сега ми заявяват, че няма да ме пуснат.
- Вижте какво, вие не... – те ме прекъснаха изпадайки в луд кикот. – Какво по дяволите ви става?!
- Трябваше да си видиш физиономията – казаха през смях.
- Безценно – допълни Джес, като също се хилеше.
- Не знам дали да ви прегърна или да ви ударя – устните ми се разтегнаха в усмивка.
- Предпочитаме прегръдка – рекоха те и последва голяма групова прегръдка. Върнах се на темата с песните.
- Аз съм за първата.
- А аз за някоя от твойте. Ти какво мислиш?
- Аз избирам третата – отвънах и този въпрос бе решен.
Слеващите пет дена нямах време за никава почивка. Когато не бях на училище или на работа репетирах. Постоянно бях разсеяна, не се виждах с момичеата макар, че живеехме под един покрив. Когато денят на прослушването настъпи бях много нервна. Ядосвах се, защото Кортни закъсняваше и тъкмо щях да се върна в кефето, когато забелязах кола, караща с бясна скорост. Беше нашата. Анджи се показа от прозореца на шофьорското място и ме подкани да се кача, форсирайки двигателя.
- Какво по дяволита става? – запитах доката се качвах в колата.
- Става това, че ще изпуснеш прослушването!
- Ами вие закъсняхте, а и трябваше Кортни да ме закара. Къде сте тръгнали?
- Как къде? Да не мислиш, че ще те оставим сама там.
Влязохме в театъра. Тръгнахме по доста тъмен коридор, докато не стигнахме до стайчка, която приличаше на фоайе. Не беше нито много малка, нито много голяма. Станите бяха боядисани в тъмно синьо. В дясно от нас имаше червена врата.
- Е това е момичета, влизам!
- Знеш, че сме с теб.
- Хайде влизай.
Усмихнах им се и влязох в другото помещение.

Страхотно е! Още

gabimoli написа:Засега е добре.Продължавай,става интересно

МХМ