Вход
Намерете ни във facebook
Top posting users this week
No user

Go down
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 36
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Сълзите на Лалето +18

Пет Апр 08, 2011 8:44 pm
Ето и обещаният от мен фик и се надявам да ви хареса, защото може би ще бъде 3-4 глави лалето - Сълзите на Лалето +18 787605 Този фик посветявам на моята сис, която много обичам и най- много се надявам да й хареса лалето - Сълзите на Лалето +18 787605 Ето и първата част лалето - Сълзите на Лалето +18 92542 Приятно четене лалето - Сълзите на Лалето +18 787605
Spoiler:


- Лин!- силният тропот оглуши цялата къща, а виковете се носеха и караха клепачите на русокоската бавно да се разтварят. - Ставай, Лин, защото ще закъснееш за училище.- синьо- зелените очи на момичето се показаха и тя сънено ги потърка. С поглед обиколи стаята и с резки движения се повдигна.
- Днес е рожденият ден на Владислав.- тихичко си прошепна тя и звучно се засмя.
- Хайде, Лин... Чакам те в трапезарията.- чу се запоследно от външната страна на вратата и стъпките на мъжът, който биеше по вратата, оттекваха по коридорът. Русокоската скокна от леглото и влезе в банята. Изми очите си и седна пред огледалото. Хвана тънкото гребенче и започна да го прокарва по златисто русата си коса. Изпод устните й излизаше нежно пеене на песен.
" Ты мой старший брат.
Ты любишь меня больше, чем что-либо в мире.
Ты заполниш моя жизнь с радостью и счастьем.
Ты мое горячий пламень жизнь...."
Така, продължаваше да си тананика песента, която бе измислила за Владислав. След около десетина минути, стана от стола и се върна в стаята си. Когато стигна пред гардеробът, хвана дръжките и ги разтвори широко. Величествена гледка имаше пред нея... Целият гардероб приличаше на огромна стая пълна с всякакви дрехи и обувки. Роклите бяха най- различни по вид и цвят, а обувките бяха най- хубавите и скъпите в цяла Русия. Лин влезе вътре и погледна към закачалките с роклите. Обиколи ги набързо с поглед и се спря на най- любимата си. Взе я и я смъкна от закачалката. След това извади белите си сандалки и излезе от гардеробното си помещение. Облече рокличката, която бе с мек млечен розов цвят и стигаща до коленете й. Двете й тънки презрамки се спускаха надолу, а долната й част бе бухнала и разпиляваща се на всички страни. Нахлузи сандалите и хвана бонбонено розовата панделка, която седеше на шкафчето й и започна да я увива около косата си. Когато бе напълно готова се огледа още веднъж в огледалото и излезе от спалнята си. Затвори вратата и тръгна по онзи коридор, по който преди половин час бе вървяло онова момче... Усмивката й не се махаше от лицето й и беше щастлива. Този ден бе много радостен, но не само за нея, а и за Владислав. Днес той щеше да става на 27 години...
Когато русокосото момиче се показа на вратата на трапезарията, Владислав моментално повдигна поглед и черните му очи се отразиха в красивата смесица на синьо- зеленото. Устните му се извиха в усмивка и стана от столът си, а Лин се хвърли върху него, като го обгърна с малките си ръчички.
- Честит рожден ден, батко.- меденият й глас зазвуча навсякъде и достигаше до сърцето му. Момчето толкова много я обичаше и беше готов да умре за нея. Стигаше му да вижда как тя се усмихваше и в очите й гореше пламъкът на радостта...
- Благодаря ти, Лин.- каза и започна нежно да я милва по копринено меката й коса.- С тази рокля приличаш на истинска руска принцеса.- допълни, а русокосото момиче се отдели от него и пристъпи крачка назад.
- Принцеса!- възклинка весело тя и плесна с ръце.-... но в Русия няма вече принцеси.- веднага се натъжи, а в очите й се появи капка, която Лин едва възпираше. Тогава Влад се наведе и положи крак на мраморния под. Повдигна едната си ръка и с пръст избърза сълзата й.
- Напротив, малка ми Лин...- целуна я по челото и продължи.- Има и тя се казва Алина Алексеевна.- поредната усмивка грейна върху лицето на малката запленителна фея, както слънчето весело се смееше навън. Владислав бавно се изправи,взирайки се в това прекрасно лице и очите,които бяха по-невинни от всичко на света. Гледаше малката принцеса,която обичаше най- много и беше дал обещание,че ще я закриля, дори това да е последното нещо, което ще направи през живота си... Алина за пореден път се усмихна и се обърна с гръб към него.
- Тръгвам, батко, защото и без това закъснявам.- затвори за миг очи и веднага ги разтвори.Тогава чернокосият застана до нея и двамата излязоха от двореца, който представляваше имението. Пред главната порта ги очакваше луксозна лимузина, служеща, като личната охрана на младата девойка.Тя се затича към колата, а задната врата бе отворена и чакаше малката господарка да се качи. До лимузината седяха двама красиви мъже и кой, от кой по-силни. Впитите им панталони показваха добре оформените им тела, а изпод черните им сака излизаше бяла риза с по едно разкопчано горно копче. Косите им небрежно се разпиляваха, показвайки божествените им лица. Лин се качи и се настани на седалката, като моментално отправи поглед към своя ангел пазител.
- Постарай се, Влад.- засмя се тя и нежни камбанки, все едно зазвучаха наоколо. Красивите устни на момчето се извиха, защото русокоската го наричаше "Влад" единствено, когато бе замислила някоя щуротия.
- Слушам командире.- повдигна ръка и с бавни движения изкозирува, а Алина не се сдържа и се изкикоти. Винаги се държеше с нея добре и по всякакъв начин се опитваше да я развеселява и я караше да се смее. Въпреки проблемите и тежката работа, която вършеше, той намираше време и й даряваше всяка свободна секунда.- Ще дам всичко от себе си и няма да те разочаровам.- смигна й той и добави.- Обещавам, малка ми Лин.-веднага след тези думи отправи поглед към единият от мъжете и кимна с глава.
Пьотър- така се казваше той, имаше тъмнокестенява коса и черни очи, затвори вратата и влезе вътре. От двигателят се чу рев, а от ауспуха излезе дим. Лимузината потегли, оставяйки сивкава завеса след себе си, а Влад стоеше на място, взирайки се в безкрайната далечина...
Владислав Василев Алексеевич- беше пръв от мафиотските милиардери и най- богатият мъж в Съветския Съюз. Макар и на 27 години, той бе познат, като безмилостен и безпощаден към човешкия живот. Очите му бяха студени и черни, като нощния мрак, който всяка вечер обръща света. Погледът му те вледенява и разкъсва на парчета. Кожата му беше бяла като сняг; изпод перфектните му устни бяха излизали само викове и обиди, а гласът му приличаше на зимния вятър, който зловещо смразява всичко, до което се докосне. Цяла Русия се страхуваше от него, защото той притежаваше 2/3 от руския престъпен свят; най-успяващия бизнес с наркотици и трафика на жени беше неговият, а парите му или седяха в банките, или се перяха в многобройните му заведения, хотели, курорти и дискотеки. Притежаваше безброй фабрики и магазини; десетки апартаменти и имения в страната.Точно за това всеки член от руската мафия го уважаваше и отдаваше респект. Всеки го наричаше Влад- Червеното лале и никой не знаеше истинските му имена. Единствено двама човека го познаваха напълно, защото бяха от доста дълго време в бранша и дори бяха работили с бащата на Владислав- Васил Алексеевич. Влад беше изцяло копие на покойният си баща- по красота, хитрост, ум и характер. Преди да затвори очи завещал на синът си целия бизнес и мястото си в мафията. Червеното лале имаше сестра- Алина Василева Алексеевна, но тя не беше истинска негова кръв, а баща му я беше осиновил преди да го убият .
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
По тротоарите на улица "Петровская " се разхождаха трима мъже, но този по средата изглеждаше по- различен от останалите. Костюмът му бе от по- качествена материя и много по- скъп от на другите двама мъже. Личеше си, че те бяха охраната му и го придружаваха навсякъде. Осигуряваха безопасността му и щяха да поемат с телата си, летящ към него куршум. Небето за пореден път се беше намръщило, а от черните облаци закапаха дребни капки дъжд и оставяха краткотрайни петна по асфалта и паветата. Вятър духаше и разпиляваше навсякъде боклука и разлепените реклами. Черните очила на богатия мъж не позволяваха на песачинките да навлязат в очите му ,а дългият му черен шлифер (с цепка отзад дълга до кръста) се вееше зад него и всяваше страх, дори и в охраната му. Вървеше бавно и с равномерни крачки, показвайки, че не се страхува от нищо и никой. Двамата мъже се движеха половин крачка пред него, защото щяха да имат време да реагират при нападение. Васил Алексеевич бе излязъл на разходка и искаше да обмисли действията си, защото от преди месец беше започнала война между мафиотите и самият той подозираше двама, че са сключили сътрудничество и планират заговор-убийство на мафията и техните семейства. По улиците щеше да настъпи пълен хаос, а асфалта и пейките щяха да са обляни с кръв.Трябваше по някакън начин да скрие сина си и да го спаси. Владислав бе едва на 14 години и все още не разбираше сложността на живота и поемането на отговорност за някого, когото обичаш. Малкият наследник на фамилията Алексеевич всеки ден замисляше нова беля или номер; в училище се биеше и не позволяваше на никой да му заповядва. Беше си утвърдил характер, който за в бъдеще щеше да го превърне в истински гангстер на улиците... Внезапно на тротоара пред тях се изпречи голяма кошница, а върху нея имаше бяло пухесто одеалце. Моментално спряха на място, а охраната му бавно приклекнаха, защото нещо в кошницата се размърда. Чуваше се тих звук и една малка ръчичка се показа изпод одеалцето. Лицето на мафиота се успокои и лека усмивка се появи върху него. Пристъпи няколко крачки напред и сложи ръце пред телохранителите си.
- Отръпнете се.- заповяда им той, но те седяха в същата позиция.Тогава Васил се наведе и преклякайки, просегна към кошницата, за да хване ръчичката.
- Може да има вътре бомба, шефе!- извикаха двамата мъже, но Алексеевич вече беше отместил покривалото. Пред тях се откриха две синьо- зелени очи, които за миг омагьосаха със смесицата си мафиота. Издутите и меки бузки на бебето го примамваха, а нежните малки устни се разтваряха и меден плач излизаше, казвайки му "Моля те, вземи ме." Златистите коси на момиченцето се бунтуваха, заради вятъра, а ръчичката жалостно се протягаше към усмихнатото лице на гангстера.
- Горкото то ...- каза с мъка той в гласа си, защото винаги беше искал второ дете, но съпругата му бе починала при раждането на сина му. Така и не се бе влюбил и повторно оженил след нея, а това малко момиче беше изоставено и захвърлено на улицата. - ...проклета да е майка ти! - Васил стисна зъби, а плачът на детето се превърна в камбанен смях. Това разтопи леденото му сърце и завладя безмилостната му душа. Веднага пред очите му изникнаха спомените за жената, която обичаше безгранично и беше майка на единственото му дете. Имаше същите руси къдрави коси, невинен и любящ поглед...
- От днес ще се казваш...- прекъсна изречението си и се замисли, поставяйки пръст в дланта на малкото момиче. Тя стисна с пръсти неговия и се засмя. Не спираше да навлиза в него и Васил започваше да я обиква все повече и повече. - Алина Алексеевна. - щом каза тези думи, махна одеалото и хвана с двете си ръце малкото й телце. Повдигна я внимателно над главата си и отново повтори името й, което му напомняше за жена му- Алла.
- Алина Алексеевна. - смехът му се разнесе из улицата, а ръчичките и крачетата радостно се мърдаха, защото Лин беше открила спасителя си и ангелапазител. Късметът й и съдбата бяха на нейна страна и тя беше щастливка и богословена от боговете. Започнаха дела за осиновяване; откриха майката на Алина и тя се съгласи с всичко, защото мафиота й даде в замяна доста солидна сума и само за седмица онова момиче, което нямаше нищо и беше без покрив над главата си, сега имаше всичко на света, което си пожелаеше... При излизането на Васил Алексеевич, синът му и вече новият член на фамилията, пресата ги пресрещна и започнаха въпросите. Мафиота беше щастлив, но не показваше никаква емоция, защото щеше да развали маската, която носеше пред другите. Но когато бяха във фамилното имение, тримата се смееха, дори правеха пакости, а прислужниците чистеха бъркотията след тях...
- Как се чувствате, Васил Алексеевич, с новата придобивка в семейството? - бе зададен поредният въпрос от една репортерка от известния вестник "Правда". Гангстерът смръщи сърдито вежди, а устните му се извиха зловещо.
- Придобивка? - повиши тон той. -Това да не ви е вещ, че я наричате по този начин? - обърна се към Владислав, който държеше в прегръдка сестричката си .- Тя е моя дъщеря и не позволявам да я третирате, като предмет. - всичките репортери се стъписаха, а мафиота фокусира зад цялата тълпа, която се бе събрала пред съда, висок мъж, който държеше пистолет насочен към децата му, а пръстът му бе на спусъка. Заговорът беше в действие, но той бе познал престъпника - Саша Вишев. За Саша бяха писали по вестниците и за няколко извършени от него престъпления, някои от които по особено жесток начин. Веднага тялото на Алексеевич се смрази при мисълта да изгуби най-ценното в живота си, затова моментално се извърна надясно.
- Не! - извика Васил. Шумът от изтрела обхвана въздуха, а патронът литна с бясна скорост към наследниците на фамилия Алексеевич. - Владислав!... Алина! - бяха последните излезли от него думи, преди да падне на земята и да затвори очи завинаги. Така бе сложен край на живота на Васил и възкачването на сина му на чело на руската мафия.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

По тъмните кътчета на улица "Максим Горки" вървеше не много висок мъж, дори можеше да се каже, че бе дребен на ръст; с отпуснато тяло и изпъкнал корем напред. По лицето си имаше бръчки, а кожата му бе застаряла. Беше на окло 56 години и имаше черен гъст мустак. Костюмът му бе сив, а под сакото си носеше пепеляво- розова риза със сива вратовръзка на черни раета. Шевовете едва се държаха и всеки момент щяха да се пръснат от напън. Косата му на места беше плешива, а на останалите бе съвсем къса. Походката му бе неравномерна, дори понякой път се препъваше в краката си, затова, ако някой го видеше отдалече щеше да си помисли, че се търкаля по асфалта. Мъжът беше весел и с усмивка на лицето си, а под мишница носеше бяла папка. Спокойно крачеше по запустялата улица и дори си подсвиркваше с уста. Около него хвърчаха листчета и захвърлени опаковки, а воят на бездомни прегладнели кучета се чуваше някъде зад дебелия мъж, все едно си точеха зъбите за пиршеството им с него. Тътнещият звук от вятъра се смесваше с въздуха и караше незабележими ледени тръпки да бягат по тялото му... Изведнъж в черните сенки се намърда фигурата на някой и не се различаваше от мрака. Единствено ретините му бяха бели и едва се забелязваха. Пристъпи няколко крачки напред и светлината от уличната лампа освети тялото му, но главата и лицето му не се виждаха.
- Да не би това да е старият ми приятел, Николай Сваровски! - чу се плътен и монотонен глас. Мъжът моментално спря на място и тялото му се смрази, но на лицето му се беше изписала широка дяволска усмивка...

Следва продължение...

Превод:
Ты мой старший брат.
Ти си по- големият ми брат.

Ты любишь меня больше, чем что-либо в мире.
Ти обичаш ме повече от всичко на света.

Ты заполниш моя жизнь с радостью и счастьем
Ти запълваш животът ми с радост и щастие.

Ты мое горячий пламень жизнь...
Ти си моят горящ пламък живот...


red Re: Сълзите на Лалето +18

Пет Апр 22, 2011 9:39 pm
Ето и следващата част и дано ви хареса и най- вече на теб сис лалето - Сълзите на Лалето +18 183921


част 2

- Саша...- заговори ниският мъж с треперещ глас, защото познаваше много добре събеседника си. Саша тръгна с бавни крачки напред, а стъпките му зловещо отекваха, смесвайки се с вятъра...
Саша Вишев - беше висок мъж, с кестенява коса и тъмнокафеви очи. Кожата му бе матова и през нощта трудно можеше да се различи в тъмнината. Тялото му слабо, но мускулесто; скулите му бяха широки, а по лицето и ръцете си имаше белези от наранявания. Едва, когато се показа и ярката светлина от лампата го освети, ясно се забелязваше, че през дясното му око имаше белег под формата на черта, стигаща до бузата му... Вишев беше на 39 години и известен в цяла Русия, като " Дяволът без душа", защото за изминалите години от първото му престъпление бе погубил животите на хиляди хора. Печелеше пари и се прехранваше, като изпълняваше убийства по поръчка или просто нямаше какво да прави и убиваше за забавление. Това беше неговият живот и неговата съдба. Фамилия Вишев бе средно богато семейство и се състоеше от четири члена. Александър, Вера, Саша и малката му сестричка- Елисавета Вишеви. Детството на престъпника минаваше мирно и спокойно. Той бе тихо и срамежливо момче; не разговаряше с никого и странеше от децата в училище. Редовно учеше уроците, а оценките му бяха отлични. Единствено с Елисавета играеше и винаги внимаваше с нея и я пазеше, защото още от малка тя бе заболяла от болеста "Астма". Често се случваше сестричката му да получава пристъпи и не можеше да диша, затова Саша лягаше до нея и милвайки я успокояваше. Майка му- Вера работеше в шивашко ателие и не се срамуваше от това. Щом свършваше работа, тя се връщаше изморена и веднага се залавяше за домакинската си дейност. Мъжът й отсъстваше от вкъщи, защото беше охрана в централната банка и никога не се засичаха с Вера, но щастието в семейството им гореше силно... Един септемврийски ден, когато внезапно слънцето бе закрито от черни и бореносни облаци, вратата на класната стая на Саша се разтвори и малкият Вишев беше извикан в коридора. Тогава един полицай разказа цялата история за смъртта на баща му. Бандити влезли в банката и искали да я ограбят, но Александър се изпречил пред тях, за да ги спре, но те не проявили милост към него и го застреляли. Починал на място. Това съкрушило малкия Саша. Веднага след погребениято всичките му съученици започнаха да му се подиграват и още повече да озверяват Вишев. Първото му провинение беше в училището, защото се сби с момче и потруши всичките му кости. След няколко часа момчето почина и родителите му започнаха дело срещу Саша, а Вера не спираше да му вика и да го кори. Психаката на Вишев беше нестабилна, а нервната му система бе напълно срината. Избухваше за секунди, започвайки да крещи подивяло и да чупи всичко, което му се изпречи. Месец след смъртта на баща му, Саша се прибираше по улицата през нощта и пиян мъж се блъсна в него. Пияницата го изруга и направи няколко крачки напред, но в този момент дяволите на Вишев изригнаха, извади ножът, който седеше във вътрешното джобче на якето му и за секунди наръга човека. Бялото около кафевите му очи почервеняваше и се изпълваше с кървави линии. Махна ножа, а мъжът се строполи на земята безсилен. Ръката на момчето беше цялата в кръв, паникьоса се и тръгна да бяга. Какво ставаше с него? Защо всеки път, когато се променяше, нараняваше или убиваше? Изгубваше се в себе си малко по малко, а гневът и злобата го завладяваха и погубваха онзи Саша, който беше добро и мило момче. Когато стигна домът си, влезе и видя Елисавета да играе с любимата си кукла на стъпалата. Сестричката му беше самичка, защото майка им се принуди да започне втора работа. Щом малкото момичето видя окървавената ръка на брат си, веднага скокна и се затича към него, плачейки. Разтвори малките си ръчички, за да го обгърне с тях, но точно преди да стигне до тялото му, той замахна с ръка и я удари силно. Тя залитна назад и падна, стоварвайки главата си на ръба на първото стъпало. Веднага текна алената кръв, а Елисавета тихо продума.
- Батко...- Саша прехапа долната си устна, а очите му се присвиха. Приклекна и обкрачи тялото на сестра си. Тогава положи длани на бузите й, а с ръце хвана главата й. Няколко сълзи се появиха в очите му и паднаха от тях. - Не плачи за мен, батко.- едва промълви тя, а Вишев направи лек натиск с ръцете си.
- Не плача за теб, Елисавета...- останалите сълзи се спуснаха по лицето му.- ... а плача за себе си и живота, който избрах да живея отсега- нататък.- в следващият момент вдигна главата й, стисна по- силно захвата си и я засили надолу. Ужасяващ шум се разнесе из къщата, а Вишев започна да повтаря действието си и да удря сестра си мощно в стъпалата.
- Сбогом, Саша Вишев...- викаше той като подивяло животно, а черепът на малката Елисавета се трошеше и пукаше. Очите й бяха изпъкнали, устните й се пълнеха с кръв. Върху стъпалото се образуваше червена локва, а Саша не спря, докато невинните очи на момиченцето не се затвориха сами. Моментално спря и махна ръцете си от нея. Зениците му се разшириха и изстерично завика, ставайки от пода и започна да скубе косите си... Изведнъж пред къщата спря автомобил. Веднага отиде до прозореца и видя майка си да слиза от колата на най- добрият приятел на баща си. Стисна юмруци и гневът му изригваше все повече. Майка му изневеряваше на баща му и заслужаваше наказание. Щеше да изпълни смъртната присъда, която самият той бе произнесъл. Гледаше как Вера се усмихваше на мъжа и как слизаше от автомобила.
- Ще си платиш за това, майко.- закани се той и се махна от прозореца. Пердето зловещо падна и закри пъкленият план за отмъщение. Вера Вишева изкачи и последното стъпало и извади ключа от чантата си. Сложи го на вратата и го завъртя, а мъжа в колата започна да слага предпазният колан около себе си. Когато майка му разтвори дървената врата ужасът я обзе около него. Виждаше малкото си момиченце да лежи на пода цялото обкръжено от кръв; зениците й се разшириха, а от очите й бликнаха безброй сълзи. Изпусна чантата на земята и се затича към трупа на Елисавета.
- Елисавета!- извика тя, а викът излезе изпод отворената врата. Ръцете и краката й трепереха, а през главата й минаваха милион сцени за случващото се и не подозираше кой можеше да бъде извършителят на това отвратително и безмилостно убийство. За миг се сети за сина си и започна да се оглежда за него, но никъде не го откриваше.
- Саша!- отново извика с изплашен и истеричен глас и тичайки го търсеше из всяка стая. - Саша!- се чуваше, но никой не се обаждаше, а капките не спираха да падат от изморените й очи. Сърцето й биеше бясно и силно, сякаш искаше да изскочи. Когато не намери синът си, отиде в кухнята, където беше последната й надежда да го открие, но и там го нямаше. Мускулите й не издържаха и тя се стовари на земята. Отчаянието се наместваше бързо в нея и тя не знаеше какво да прави. Първо съпругът й, а сега беше изгубила децата си. Беше останала напълно сама... Изведнъж зад нея се появи сянката на някой, а дъските изкърцаха под нозете му. Очите й се ококориха и трепнеха от страх. Кой ли беше зад нея? Какво ли щеше да стане с нея? Точно зад гърба й стоеше Саша, а над главата си държеше брадва.
- Грешница!- изкрещя той и замахна с всичка сила с оръжието си.
- Саша?- едва продума Вера преди брадвата да се забие в черепът й и да навлиза навътре. Моментално бликна кръв и се сипеше като дъжд, опръсквайки целите му дрехи. След няколко секунди тялото й спря да се гърчи, а Вишев пусна дръжката на оръжието си и ритна с крак трупа на майка си. Тя се строполи на пода, като го заля с червено. В очите на Саша нямаше нито една сълза, нито пък съжаление, че бе отнел живота на майка си и мъничката си сестра. В тялото му нямаше никакви чувства, освен едно- жажда за болка и убиването на хора. Отиде до газовата бутилка и бутна отвора нагоре, освобождавайки газта да се разпространява навсякъде. После взе кибрита и тръгна към входната врата. Извади две клечки и ги запали. Пусна едната до мъртвото тяло на Елисавета, а дръгата малко след нея. Дрехите на момичето се възпламениха, а Саша вече беше навън. Излезе от двора, но в този момент се чу онзи шум на колата, която преди малко беше пред къщата. Вера си бе забравила сакото и приятелят на Александър се беше върнал, за да й го даде обратно. Малкият престъпник го забеляза и избяга, а след няма и минута къщата избухна цялата. Дъски и керемиди западаха по асфалта, а уликите бяха почти прикрити. Полицията започна разследване, но не можеха да обвинят синът от фамилия Вишеви, защото нямаха не оспорими доказателства, дори не знаеха какво се бе случило онази нощ. За първи път на Саша Вишев се появи във вестниците, като заподозрян в убийството. Така се минаваше времето и Вишев извършваше обири, убийства, изнасилваше млади жени и малки момичета. Прякорът му се разнесе из цяла Русия, но полицията не можеше да го хване, защото се покроваше умело и все едно потъваше в дън земя. До този ден, когато беше получил обаждане от Николай Сваровски и инструктаж къде да се срещнат.

- За какво ме призова, Сваровски?- запита шепнешком Вишев вече стигнал до мъжа. Страховитият му глас се сблъска, като морска буря в кожата на Николай и го накара да настръхне. Тялото му беше неспокойно, защото очакваше всеки момент Саша да избухне и да го убие.
- Имам поръчка за теб...- започна с треперещ глас ниският мафиот. Едната веждата на престъпника се повдигна, показвайки раздразнението му от дългите и неясни разговори.
- Това ми е пределно ясно...- спусна ръката си към джоба на остарелите и почти разкъсани дънки, достигайки до кутия с цигари. Извади една, запали клечка кибрит и дръпна дълбоко, стигайки до половината на цигарата от веднъж. Това винаги го успокояваше, когато някой го дразнеше. - Карай направо и казвай кого да очистя.
- В папката е жертвата ти.- отговори на злобният му тон, а Саша посегна към бялата папка и издърпвайки с бързи движения я взе в ръце. Разтвори я и започна да оглежда. Прочете името и погледна снимката. Върху лицето му се появи убийствена усмивка.
- Станала е красиво момиченце...- гнусният му език излезе изпод усните му и безсрамно ги облиза. Слунката му зазъхваше по тях, а той продължи началото на неговата забава. - Добре ще се позадавляваме с теб, красавице...- но веднага лицето му стана сериозно и придоби онзи страшен вид.
- Искам 30 милиона рубли за нея.- кратко, точно и ясно каза Вишев, искайки възнаграждението за работата си. Николай бръкна във вътрешният с джоб и извади нещо, което бе обвито в бяла хартия. Спусна ръка надолу и я подаде назад.
- Тук са 10 милиона рубли, а останалите ще получиш, когато работата е свършена безгрешно.- веждите на Саша се намръщиха, а плешивецът се отпусна, защото нещата се бяха обърнали в негова полза и държеше ситуацията в свои ръце. - В папката е цялата информация за жертвата и какво трябва да направиш.- мазната усмивка на Сваровски се появи и допълни.- Съгласен ли си?- Вишев пристъпи крачка назад и обръщайки се, гърбовете им бяха един срещу друг.
- Удоволствието ще е изцяло мое.- изсмя се демонично, а воят на псетата се превърна в скимтене и започнаха да се отдалечават. Дори и те се страхуваха от него...
- Ти ли плащаш?- внезапно запита престъпникът.
- Не!- беше единственото, което продума мафиотът.
- Ясно...- Саша тръгна напред към онези тъмни сенки, откоито се бе появил преди малко. - Ще те открия и ще си взема останалите 20 милиона рубли, Сваровски.- и изчезна от услицата. Крайчето на устните на Николай се повдигна нагоре и той също се отправи към изхода на улицата.
- Гледай да е по- скоро, Вишев...- за първи път грубият смях на мафиота се появи, а вятъра го пое и го смеси с тътнещият си звук. Небето малко по малко се променяше и мрачни облаци се носеха по безкрайният небесвод, отправяйки се към веселото слънце. Лъчите се закриваха, а тяхното място заемаха светкавиците и гръмотевиците, предвещавайки нещо зловещо и страшно, но какво беше то... Още никой не знаеше...

Следва продължение...


red Re: Сълзите на Лалето +18

Вто Май 10, 2011 6:57 pm
Това е интрото на фикчето ми  лалето - Сълзите на Лалето +18 787605




Последната промяна е направена от Death_Angel на Вто Май 30, 2017 10:27 pm; мнението е било променяно общо 1 път
`M.и.s.h.и.t.0`
`M.и.s.h.и.t.0`
Без спирачки
Без спирачки
Female
От : (рс) Много хора не ме харесват..е аз да не би да ги харесвам всички!
Рожден ден : 07.04.1994
Години : 29
Мнения : 6233
Дата на рег. : 30.12.2009

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Elfen Lied,Ouran High school host club, death note, vampire knigh,Zombie Loan,Kanon

red Re: Сълзите на Лалето +18

Вто Май 10, 2011 11:45 pm
лалето - Сълзите на Лалето +18 Komentar
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 36
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Сълзите на Лалето +18

Вто Май 30, 2017 10:22 pm
ЧАСТ 3


Беше станало вече единайсет часа, а Алина бе седнала на чина си и навесила глава върху листа, който лежеше и на него пишеше - „Класна работа”. Замислена пишеше по листа, а задачите по математика бяха почти на привършване, както и часът. Бяха останали само пет минути, а Лин написа нещо, остави химикалката и плесна с ръце радостно. Беше приключила преди всички, защото най- умната бе тя. Взе в ръце листа, стана и тръгна към катедрата на учителката. Подаде го на младата дама и се оправи към чина си отново. Взе раницата си от там и излезе от стаята. Седна на пейката отвън и зачака да бие звънеца за края на учебния ден, но всъщност дори и незнаеше какво щеше да се случи след това. 
През това време пред училището „ Александрина Станович” спряха две коли – червена и черна. Червената беше спряла малко по- напред от входа на училището, а черната малко по- назад. И в двата автомобила седяха по трима човека, а в черната най- отпред седеше Той. Онзи, откогото се страхуваха най- много, престъпникът, който изпълняваше задачите си безупречно и беше безмилостен – Саша Вишев. Същият, който имаше една единствена цел и задача за в момента. Гледаше право към училището с осверепелият си поглед и леко си подсвиркваше някаква мелодия, а тя звучеше така зловещо. Кафевите му очи приемаха тънък жълт отенък и приличаха на змийските страшни очи. Очакваше с нетърпение срещата си с онази малка и прекрасна принцеса, която бе видял преди толкова много години, още като пеленаче. Усмихна се внезапно едва и облиза усните си безсрамно с езика си. Мислите му прелитаха много бързо в главата му, а те не бяха никак хубави и мили за жертвата му. Това беше той- животно, което дебнеше, нараняваше и после разкъсваше. Другите мъже стояха само и наблюдаваха. Кой сумтеше от раздразнение и скука, кой говореше с другите и се смяха, така минаваше всяка минути при тях. Саша изведнъж спря подсвиркването си, обърна се назад, а зениците му се бяха разширили до необоздаемост. Беше бесен, защото партньорите му го бяха подлудили. Той не обичаше това – не обичаше веселбата, смеха, дори и щастието. Живееше в свят пълен с мрак, разруха и болка. Когато погледите им се срещнаха, сяках лед ги беше поразил. На секундата млъкнаха и само се спогледаха едва, за да неможеше водачът им да ги види. Изведнъж слухът на Вишев долови лека прелестна музика, която училищния звънец издаде. Обърна се напред, усмихна се отново и присветна с буса на колата, която беше отпред. Другите мъже също присветнаха с фаровете в знак на разбиране. Отвориха вратите и излязоха, а от училището изведнъж заизлизаха безброй деца, усмихнати и радостни, че е свършил поредният учебен ден. В този момент обаче пред входа на училището спря незапно една черна кола. Вътре имаше мъж, облечен с черен костюм. Това беше охраната на Лин – Пьотър. Обърна глава настрани и зачака да види любимата си господарка. Лин прекрачи прага на вратата и се озова на вън, където слънцето огря лицето й, а тя положи длан на челото си, за да скрие светлината, която дразнеше очите й. После тръгна напред и на секундата съзря колата, която всеки ден я караше, където искаше тя и тръгна напред... 
Но изведнъж от нищото се чуха гласове и пвикове.
- Бомаба, бомба... – паниката обзе вскички и се разбягаха на всички страни. – бягайте бомба.- не спираше да се чува. Изведнъж червената кола, която беше паркирана пред училището избухна в пламъци. Врати и калници се разхвърчаха на всички страни, а децата и учителките не спираха да бягат и да търсят къде да се скрият. Всеки се буташе и се опитваше да бъди първи да се спаси. Пьотър се ужаси от гледката и веднага излезе от колата. Очите му започнаха да обикалят и да търсят малката Лин. Когато я откри, тръгна към нея забързано, а оплахата личеше върху лицето му. Стигна до нея, хвана я за ръката и я затърпа напред, като беше застанал пред нея, като щит. Неискаше тя да пострада и затова бе сложил тялото си, за да може той да пострада, но не и тя. 
- Защо ме дърпаш, Пьотър... Пусни ме... – неспираше да вика тя.- Причиняваш ми болка, Пьотър.
Когато стигнаха до колата, той отвори вратата и нареди изплашено.
- Влезте, моля, бързо в колата, Алина Алексеевич.- Тя го погледна с недоумение и кимна с глава. Досега никога не го беше виждала така по този начин, все едно беше жертва на хищник. Повдигна крак, за да влезе в колата, но на момента зад гърба на шофьорът се появи някакъв по- висок от него мъж, замахна с дървена палка и удари мъжът с нея по главата. Очите на кафявокосият изпъкнаха и започнаха да се пълнят с кръв. Залюля се и падна пред караката на малкото момиче. Ужас обзе русокоската и не разбираше за какво става въпрос. Защо той беше на земята, защо бе паднал, защо не помръдваше. Повдигна бавно глава и се срещна със змийските и страшни очи на Саша. Гледаше я страшно и подивяло. Какво ли мислеше той за нея.... 
Хвана я за ръката, завъртя я бързо и с другата си ръка сложи на устата й нещо, но какво беше то, тя не знаеше. Усети само, как пред очите й всичко започна да се размазва и малко по малко да изчезва. Клепачите й се затвориха, а Саша хвана малкото й телце и го повдигна. Тогава до тях спря черния бус, отвори се страничната врата, влязоха вътре и автомобила потегли напред. Всичко беше в хаос и паника, а малката Лин, не се знаеше къде я бяха отвели, дори какво щеше да се случи с нея.... 
Death_Angel
Death_Angel
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Сърцето на Итачкоооо
Рожден ден : 14.05.1987
Години : 36
Мнения : 699
Дата на рег. : 22.12.2009

red Re: Сълзите на Лалето +18

Вто Май 30, 2017 10:22 pm
ето и следващата част дано да ви хареса лалето - Сълзите на Лалето +18 607469 


                                       ЧАСТ 4
Черният бус се движеше по асфалта, а хората забързано вървяха по тротоарите на града и незнаеха, че скоро щеше да се случи нещо лошо. Че в спомените на всички щеше да се запечата най- гибелната и жестока смърт, която от много отдавна не се беше случвала. Щяха с години да говорят за нея... Небето беше потъмняло и напомнящо за буря, сърдито стоеше и някоя друга светкавица се виждаше в далечината. Всичко все едно се беше променило, а всъщност всичко си бе както преди. Просто малкото телце на русокоската стоеше бездвижно на пода в буса. Времето минаваше и стрелката на часовниците се местеше секунда след секунда. Саша беше седнал и не откъсваше очи от жертвата си, която дори и не беше в съзнание. Това не му правеше впечатление, дори някак си го забавляваше. Обичаше да анализира ситуацията, дори и след това какво можеше да стане. Обмисляше също и лошите моменти, които можеха да се случат. Колелата  не спираха да се движат, когато изведнъж Вишев открехна прозорчето пред него, което делеше предната от задната част на автомобила. Подаде малко главата си през него и запита  с плашещият си и дрезгав глас шофьора.
- Кога ще стигнем най- после, псе такова. – замълча, защото беше усетил напрежението, което се надигаше между гардите и в тялото на мъжа.
- - На кого викаш псе...- извика с разгневен глас събеседника муи стовари юмрук върху кормилото, като не спираше да вика. – Ще ти покажа аз на теб какво псе съм аз... Затова ли ни нае, за да ни обиждаш, както си искаш... Така ли?- на секундата замълча, очите м у изпъкнаха напред, защото престъпника го беше заловил за гърлото и стягаше захвата си все по- силно и по- силно. Доближи едва глава до ухото му и заговори, отново с онзи убиващ глас.
- - Не си този, който трябва да ми държи сметка, не мислиш ли... Аз плащам забравили и аз съм този, който мога да си правя каквото поиска с вас...- замълча за секунда и добави.- ... дори и с животите ви.... А, сега карай и не се размотавай. Закъсняваме, пък и защо още не сме стигнали до мястото, започвам да се изнервям.- отпусна захвата си и бавно свали ръка. Отдръпна се и започна да затваря прозорчето, когато мъжът държащ кормилото измърмори, нещо под носа и тихичко, но достатъчно, за да можеше Саша да го чуе.
- - Проклетник... Играе си с животите на хората... Мразя го...- дяволска усмивка се появи върху лицето на Вишев и се облегна върху седалката, започвайки да мечате за момента, в който щеше да изпита удоволствие от болката и виковете на Лин. Да се наслъбдава на сълзите й, както той искаше. Това беше той- едно животно, което нямаше умора, защото можеше да изтезава някого, както си поискаше и го държеше жив колкото време пожелаеше...

В това време в домът на семейство Алексеевич се приготвяше празненството за отпразнуването на рожденният ден на Владислав – на самото „ Червено Лале”, както го наричаха всички хора, които го познаваха, а нямаше човек, който да не беше чувал за него- по добър или лош повод. Къщата беше украсена красиво и богато, а слугите му и подчинените тичаха на ляво на дясно, защото бяха заети с приключването на подготовката на „партито”, което Лин бе искала. Влад оглеждаше всичко по няколко пъти, защото не искаше да разочарова малката си сестричка, но и не трябваше да се излага. Не можеше да потъпка репутацията си на най- изтънчаният човек от неговото общество. Така правеше той винаги със всичко. Очакваше с нетърпение неговата принцеса да се прибере и да се хвърли в прегръдките му весела и с усмивка по- красива и от най- прелестното нещо на света. Усмивка, която можеше да стопи и най- големият лед; очи, които можеха да те накарат да я заобичаш на мига. Точно това му лиспваше в момента и то много. Онова щастие, което имаше в живота си и обичащ го толкова много, заклел се да го пази до края на живота си. Усмихна се едва, извади телефона от джоба на костюма си и набра няколко цифри. Положи го на ухото си, с очакване да чуе меденият глас на сестричката си. На момента очите му затрепераха, защото женски глас заговори
- В момента нямате връзка с този номер...-Владислав помръкна и веднага настроението му се промени. Трепнеше, защото за първи път това се случваше,  телефонът на Алина да бъде изключен. Надигна глава напред и зърна най- преданият си помощник – Павел. 
- Павел, Пьотър върна ли се?- бързо запита той, а червенокосия се замисли и смутено отговори на господаря си.
- Не, господин Алексеевич... Няма го още...- заогледа се наоколо и продължи.- Закъснявали, господине...- Владислав се заогледа също на всички страни шокирано и всякакви мисли започнха да се връхлитят в главата му – и добри и лоши. Какво ли беше замислила сестра му? Защо ли още я нямаше? Какво ли се беше случило? Веднага му дойде миълта, която го успокои.
- Спокойно, Павел, не се притеснявай. Сигурно Лин закъснява, защото избира подарък, който да ми хареса, като ми го подари, затова няма причина за притеснение.- усмихна се лукаво той.- Знаеш сестра ми каква е.- Павел също последва господаря си. Така си беше, когато Лин се заиграеше или отвличаше ли си вниманието някъде, не усещаше времето, кога отлиташе... В това време се чуха гласове на прислугата, която се беше паникьосала, защото пред къщата на Алексеевич заспираха различни коли, а вратите се заотваряха и от автомобилите започнаха да излизат хора, облечени богато и официално. Те бяха кой от кой по- хубави и радостни, защото бяха поканени в този хубав и богат дом.
- Гостите... Бързо гостите дойдоха...- не спираше да се разнася този вик и всички се подредиха около входа, за да могат да отдадат чест на гостите и да ги посрещнат както подобаваше.  Рожденникът застана пред всички заедно с помощникът си. С усмивка подаде напред ръка и се ръкува с всички, който застанаха пред него и ги покани с ръка да влязат в залите, стоящи зад него. Те завлизаха навътре и с ахнали лица – от удивление, засядаха по местата си, които Влад беше определил за всеки един от тях. След няколко минути всички вече бяха влезли и той се обърна и тръгна напред, влизайки в домът си. Обаче беше забравил за още двама гостинина, които трябваше да дойдат. Но закъсняваха. Така правеха винаги и всеки път се отделяха, защото не понасяха членовете на мафията, както и Владислав. Той им беше антипатичен и доста досаден- винаги се правеше на велик и на господар на мафията. Поне така си мислеха те. Още две коли спряха пред къщата и когато слязоха от скъпите си автомобили закрачиха напред с гордо вдигнати глави. Стигнаха до вртата и с отвратителните си и грозни лица се спогледаха, засмяха се звучно и дяволито. Очите им трепнаха от злоба, а лицата им се сбръчкваха грозно. Открехнаха вртата и влязоха вътре, а всички останали гости, както и Владислав се заобръщаха назад, за да можеха да видят какво ставаше. Очите им бяха вперени в двамата гостинина и отвръщение се появи върху лицата им. Никой не ги обичаше и ако можеха щяха да ги изключат от мафията, но все още не можеха. Много начини бяха измислени и направени за да успеят да ги махнат от всичко, което бяха образували, но никога не успяваха.
- Влад, кой покани тези двамата тук.- запита Паша Сандревич, домакинът. Владислав го погледна и спокойно отговори.
- Нямаше как, Паша...- въздъхна той и продължи.- Трябваше да го направя, защото знаете колко щяха да мрънкат затова на следващият ни събор.- усмихна се леко- Знаете как мрънкат, като деца....- из цялата зала се разнесе смях, който стаписа двамата гостенина. Намръщиха си лицата и забелязаха една маса, която стоеше в единият ъгъл на залата, а около нея имаше два стола. Беше ясно, че тя беше определена точно за тях. Още повече се намръщиха, спогледаха се и Сваровски измъмри нещо много тихо.
- Смей се, Алексеевич, смей се....- за секунда промени кожата си и усмивка се появи върху лицето му.- Защото, после аз ще се смея...- Другият мъж последва примерът му и седнаха на местата си, а гостите започнаха с веселието си. Единствено Влад беше леко неспокоен, защото нямаше никаква вест от сестра си, но се опитваше да не го показва, да не сваля гарда си и сериозната си обвивка, която беше градил толкова много години. Отвреме навреме извърташе поглед на страни и търсеше очите на Алина, за да ги зърне и да се успокои, но не ги виждаше. Беше викал няколко пъти при себе си Павел, но и от него не беше научил нещо повече за нея. Вадеше телефона си и звънеше потново на Лин, но промяна нямаше. Всеки път му отгаваряше онази жена. При всеки неуспешен опит очите му трепнеха от уплаха, а сълзите му едва се възпираха да не излязат от тях. Двамата отстранени от всички гости забелязваха това и най- нахално се усмихваха, но никой не знаеше защо го правеха. Всички си мислеха, че те се забавляваха и не им обръщаха внимание, дори им се подиграваха. Те щяха да премахнат всеки член на мафията един по един и щяха да владеят целият свят накрая... Поне така си мислеха, но дали щеше да стане...  
- Влад...- чу се глас отправен към рожденника. – Къде е Лина?- запита отново онзи Паша, който седеше срещу Владислав и беше най- добрият му приятел, който лидера на мафията беше имал някога. Бяха преживяли много трудности и радвали на всички хубави и добри моменти. Веднага паниката се появи върху лицето на Алексеевич, защото наистина сестра му закъсняваше повече от допустимото и нямаше никаква вест за нея или за слугата му, който я пазеше. Какво ли ставаше?  Залепи фалшива усмивка върху себе си, госпадаря на къщата и едва продума.
- Нали знаеш каква е,  Алина, Паша? Сигурно някъде се мотае все още и избира най- хубавият подарък за любимият си батко.- засмя се звучно и нежно, но в същият момент притеснено. Хвана чашата си и я вдигна.
- Нека пием за мое здраве... Наздраве на всички вас и нека много години се събираме така, за все весели поводи.- прикри тревогата си и върна вниманието на всички към себе си и останалите. Нещо обезателно се беше вслучило, но какво?
- Сваровски...- обърна се към двамата един от мафиотите.- Как сте вие двамата там... Удобно ли ви е...- засмя се той и всички го последваха. Естествено, че те се намръщиха и непонасяха да им се подиграват, но така си бяха послали. Винаги бяха център на подигравки и това ги дразнеше.
- Смей се, смей се, Пачовски....- прехапа усна Сваровски.- Вие друга работа си нямате, че все се захващате с нас двамата, нали...?- стисна юмрук и го размаха пред лицето си.
Подигравачът се разгневи, от заплахата на съперника си, трясна ръце на масата и започна да се издига от столът си.
- Искаш да се бием ли, Сваровски? Искаш да изядеш шамарите и юмруците ми, ли?- подивяло викаше той напред, а жена му със сетни сили се опитваше да го укроти. 
- Успокой се моляте, скъпи... Недей... Излагаш се.- изплашено викаше тя, седейки пред него вече. Истината беше, че Панчовски беше пийнал и бе наистина голям скандалджия. Не се боеше от никой и нищо. Беше еднакъв обикновенно и дори пийнал малко алкохол. 
- Страхли те е, дебелако? – извика отново Панчовски и започна да се бунтува. Дамата, която беше пред него се чудеше, как да го осмири, а Сваровски също се изправи и се оформяше голям скандал, но дали шеше да се стигне до там...?
Гласове на недоволните мафиоти забушуваха и най- вече бяха отправени към двамата сътрудници и отритналите от тях. Други мъже се иправиха на крака и заплашваха Сваровски и другият мъж. Владислав забушува отвътре, а нервите му се личаха по лицето. Как можеше да се случи точно това на този ден? Война ли щеше да стане там? Точно пред очите му.... Паша видя това и заедно със лидерът на мафията се изправи. Двамата приятели завикаха разгневено и се знаеше, че те двамата имаха най- силните и страшни гласове.
- Я, да се усмирите всички вие...- заповяда Влад.
- Спрете се, какво ви става... Панчовски!- продължи Паша
- Я, да сядаш веднага Панчовски.... Да не дойда аз при теб, вместо Сваровски...- закани се Лалето. 
Тялото на Скандалджията се скова на мига, успокои се и хващайки жена си, седна и не обели и дума повече.
- Страхливец.- все още неспокоен беше Сваровски.- Ето, това си ти – един страхливец.- но беше прекъснат от лидерът им.
- Ако, не искаш да ти покажа какъв си ти страхливец, сядай веднага на стола и мълчи...- озъби се Влад насреща му, обърна се напред и заповяда побяснало, като бик.- Да се осмирите веднага всички, да не почна аз да беснея, че ще стане страшно.... Не забравяйте в кой дом сте и че той е мой... Ще убия всеки, който го оскверни...- гледаше така диво, а видът му изгледаше така, че щеше да изпълни заканата си, ако ситуацията не беше под констрол. Стражите на младият Алексеевич се бяха приготвили за атака и чакаха само един малък сигнал от господарят си и щяха да се развихрят, а това нямаше да е приятна гледка. 
Тогава върху рамото на Сваровски се появи ръка, караща мъжът да се успокои.
- Недей Сваровски... Успокой се... Всеки ще си получи заслуженото... – седна на масата, придърпвайки събеседника си след себе си...- не го забравяй...- усмихна се и продължи с малко по висок тон.
- Прости ни Алексеевич за това недоразумение... Не трябваше да става така...- усмихна се по- вироко.- Нека всички да се веселим за твое здраве...- Всички надигнаха чаши и се сблъскаха чашите. Така щеше да продължава празненството...
- Господарю.... Господарю...- внезапно се чу глас зад Лалето, който звучеше някак различно, някак тревожно и тъжно. Владислав започна да се обръща бавно, защото беше познал Павел, но изведнъж екрана, който стоеше в средата на залата се включи и от там започна да се чува.
- Преди около час и нещо имаше внезапен инцидент пред едно от училищата, където учат много деца. Всички са паникьосани и не разбират как може да се случи нещо такова. По информация от учителите, учениците някаква кола била спряла пред училище „ Александрина Станович”. Защо е била там и с цел ли е било това, никой не знае.”
Тялото на Владислав се скова веднага, а очите му неспираха да треперят от стграх. Какво беше това? Но, това беше училището на Алина. Дали затова тя не се беше прибрала и телефонът не отговаряше? Дали беше добре?
- Алина!!!- извика Владислав....= Нееее....- викаше ранено и силно той.
- „. Току що оператора ме предупреди, че някакъв мъж – минувач, е заснел взривът и ще можем да видим какво точно се е случчило.”
Залата започна да шуми, а всички бяха възмутени. Как беше възможно това? Кай би го направил? Защо незнаеха затова? Никой нищо не беше казал? Те знаеха всичко, знаеха всяка стъпка на всеки? Какво беше това, за бога? Съчувстваха на Влад и предчувастваха какво сигурно беше станало. На екрана вървеше видеото на минувача, а ужасът в тялото на Лалето се увеличаваше все повече, а очите му целите бяха почервенели от страх и сълзите западаха по лицето му. За първи път някой го виждаше да показва емоция и слабост...
За миг Владислав зърна лицето на сестричката си, стояща пред входа на училището. Така спокойна и смела. Не беше се разбягала и викала, както другите свидетели на този ужас. Затреперя той при вида на Алина. Какво ли се беше случило....?
- „ Това беше видеото от очевидеца, на когото сме много благодарни, защото видяхме този инцидент, който съм сигурна, че ще възмути всички хора. Това е несправедливост спрямо децата ни и тяхното образувание. Ако имате някакви въпроси по случая, моля обадете се на 55 72 84 12. Полицията току що дойде и веднага се устреми да разбере какво се случва и да помогне на всеки, който има нужда. Разбрахме, че има човек, който е в критическо суъстояние, но според мен не е от инцидента с взрива, а е от нещо друго, но от какво е...? Какво ли се е случвало тук...” 
Не спираше да говори репортерката, а всичко около Владислав вече не съществуваше. Не виждаше нищо и никой, освен големият екран, който му беше донесъл толкова болка и тъга. Разпозна и лицето на охраната на Алина. Тялото и целият му се паникьоса.
- Пьотър....- едва продума Лалето...- Не.... Къде е Алина?- стовари юмрук върху чашата си и на мига я пръсна на хиляди пърченца.- Къде е моята, Алина?.- завика побесняло той, а в останалите се виждаше съчувствието към лидерът им. Бяха наистина възмутени, както беше предположила репортерката. 
- Павел....- Започна да се върти на всички страни Владислав разтревожен.- Павел, къде си?- не спираше да вика той. Паша на секундата отиди до него и го хвана, разтрисайки го, се опита да го успокои.
- Осъзнай се Влад.... Успокой се, моля те. Погледни ме.- Алексеевич се взря в очите му и откри истинско съчувствие и болка, също, толкова, които изпитваше самият той в този момент. – Всичко ще е наред с нея, чули, Влад...- едва сега една сълза се появи в очите му, защото приемаше Лина, като своя сестра, както приемаше него за свой брат.
- Пиусни ме, Паша... Псуни ме да отида при сестра си.- задърпа се той. – Пусни ме, моля те, иначе...
- Иначе, какво, Влад.- прекъсна го приятелят му.
- Иначе нямам избор и ще направя, нещо, което не искам да направя, затова ме пусни да отида при нея. Никой няма да ме спре.- отскубна се и тръгна напред, излизайки от залата допълни.- Ще убия всеки, който нарани малката ми сестричка... Запомнете го всички.- решителноста се виждаше в него и притискаше всички присъстващи. Няколко телохранители го последваха и колите се отправиха към училището „Александрина Станович”...
следва продължение...



лалето - Сълзите на Лалето +18 2688169n
Sponsored content

red Re: Сълзите на Лалето +18

Върнете се в началото
Similar topics
    Права за този форум:
    Не Можете да отговаряте на темите