Последен шанс да кажеш „Обичам те“ [yaoi - 18+]

Здравейте ^^ Това беше уаншота, с който бях решила да участвам за конкурса, но тъй като стана доста дълъг се отказах. Е, за това го пускам тук, надявам се да ви хареса, тъй като това е първия яой, който пиша.
Героите са от Katekyo Hitman Reborn:

Spoiler:

Уаншота е разделен на три части, но тъй като ми се сториха прекалено малки ги пускам наведнъж. Всяка част започва с част от песен. Първата и последната песен ще намерите по-надолу в спойлера. Когато намеря втората ще я добавя. Приятно четене.

Spoiler:

Прохладният бриз се промъкна през прозореца и накара снежнобялото перде да потрепери от нежния му допир. Тишината тежеше в малката стая, в която едва се прокрадваха първите сутрешни лъчи на слънцето, карайки я да изглежда като сцена от приказките. Белите стени бяха оцветени в топлите оранжеви цветове на изгряващото слънце, което скоро щеше да обгърне света с нежните си топли ласки. Кафявата тъмна коса на спящия в удобното меко легло млад мъж беше небрежно разпиляна във всички посоки, придавайки му невинен детски вид. Нежните му клепачи леко потрепваха и сбърчваше носле, потънал дълбоко в съня си. Ужасните сънища го измъчваха вече десет години, дори често се събуждаше с писък, чувствайки все още горещата кръв по ръцете си, но не можеше да спре сега. Веднъж започнал тази игра, не можеше да се откаже, дори това негово решение някой ден да му коства живота. Такава бе съдбата на десетия бос на фамилия Вонгола, една от най-прочутите и властни фамилии в италианската мафия. Леглото се наклони съвсем леко наляво от където току-що се измъкваше чернокосият мъж. Вятърът внезапно се сблъска с голото му тяло и го накара да потрепери. Студените му сиви очи зашариха из стаята в търсене на дрехите, които беше хвърлял безразборно през страстната нощ. За щастие бързо намери повечето от тях и успя да се облече наполовина. Лилавата му риза беше разкопчана до средата, разкриваща стегнатите му бели гърди, коланът на панталоните му висеше , като дразнещо дрънчеше докато мъжът се движеше из стаята в търсене на черното си сако и накрая му се наложи да го закопчае с раздразнено изражение. Точно когато взе сакото и вратовръзката си и се отправи към вратата, промъквайки се тихо на пръсти, долови тихия сънен глас на шефа му.
– Къде мислиш, че отиваш, Хибари ? – младият Вонгола се беше повдигнал на лакти и го гледаше притеснено. Не за първи път чернокоското се измъкваше по този начин и после изчезваше за повече от седмица - две.
– Трябва да свърша нещо – отвърна рязко, без дори да го поглежда. Мразеше да го напуска, но нямаше друг избор, все пак беше станал негов пазител и трябваше да изпълнява задълженията си, и да бъде готов на всичко, за да го защити.
– Чакай, Хибари-сан! – последва силен и оглушителен трясък, който накара Хибари да се обърне и да види лежащият на земята по корем мъж, покрит с белите завивки.
– Дори след всичките тези години си оставаш същият не-добър-в-нищо-Тсуна – въздъхна отегчено и скъси разстоянието, което ги разделяше с няколко бързи крачки и хвана любимият си, и го изправи веднага, гледайки го с укор в очите.
– Благода… как ме нарече?! – избухна веднага Цунайоши, като се мръщеше като малко дете, на което някой беше отнел близалката, веднага щом я е вкусило. – Вече не съм такъв и… никъде няма да ходиш! – стисна силно завивките, опитвайки се да закрие поне малко тялото си с тях и го сръчка с пръст в гърдите, неспирайки да го гледа заповеднически.
– Спри с тези сцени, много добре знаеш, че няма да остана – отвърна му спокойно и закопча ризата си и му даде гръб отново.
– Кьоя… – прошепна провокативно името му, както правеше единствено, когато са заедно под завивките и след това дразнещо бавно плъзна пръст по гърба му, проследявайки гръбначния му стълб, изпращайки приятни тръпки по цялото му тяло. – … искам те – завивките, вече невъзпрепядствани от нищо се спуснаха спокойно по тялото му и паднаха в краката им, разкривайки напълно крехкото му голо тяло. Хибари погледна незаинтересовано през рамо и разклати безсилно глава.
– Глупаче, да не се опитваш да ме съблазниш? – завъртя се ловко на пети и застана лице в лице с него, обхождайки кожата му с похотливия си поглед.
– М-може би, защо? – изпелтечи, а по бузите му се появи лека розовина. Направи несигурно крачка напред и постави горещата си ръка върху бузата на чернокосия мъж, милвайки го нежно, докато се опитваше да не измести смутените си, кафяви като шоколад очи в страни.
– Защото не ти се получава. Облечи се! – сряза го грубо и вдигна завивките и ги тикна в ръцете му. – Постарай се повече следващия път – тъкмо щеше да си тръгне, когато Цуна хвана силно ръката му и го дръпна към себе си, открадвайки си една последна целувка. Не искаше да го пуска, болеше го, когато си тръгваше по този начин. Искаше да го задържи поне още малко до себе си, сякаш бе за последно. Разтвори леко устните и плъзна езика си по тези на Кьоя, очаквайки го да отвърне. Дори и със затворени очи можеше да усети могъщият му тъмен поглед, обхождащ изчервеното му лице. Тялото на приятеля му беше сковано, бореше със себе си, не знаеше какво да прави. Несигурността бе замразила всяка негова клетка. Цуна вече беше готов да се откаже, но най-накрая получи своето дългоочаквано разрешение и нетърпеливо спусна език между устните му, в несигурно търсене. Когато най-накрая откри езика му, почувства онова пламенно желание в гърдите си, което го побъркваше всеки път, когато телата им са едно до друго. Вплете безмилостно ръка в черната му коса и се повдигна леко на пръсти, притискайки жадно тялото си в неговото. Можеше да усети нежният му допир, топлината на езика му, развълнуваното му сърце, което всеки момент щеше да изскочи. Не издържаше вече, искаше го. Искаше да докосва всяка част от него, да усеща топлото му тяло върху своето и божествената наслада от любовната им игра. Умът му се замъгляваше, тялото му трептеше от едва удържимото желание, а контролът му, той се срина като несръчно направен пясъчен замък. За първи път бе поел инициативата и нямаше какво да загуби ако продължи, и без това вече беше захвърлил всичките си задръжки. Отдели се за глътка въздух, като отвори очи и погледна Хибари, опитвайки се да разчете мислите му в момента. Погледите им се засякоха, а напрежението и неописуемата жажда изпълниха стаята като плътна мъгла. Гледаха се повече от минута, неспособни да проговорят, а телата им тръпнеха от нетърпение да се докоснат и да вкусят от невъобразимото удоволствие отново.
– Съжалявам – Хибари наруши първи тишината, изглежда вече възвърнал част от самообладанието си. Знаеше, че тази дума нараняваше дълбоко Цуна, но наистина трябваше да го напусне. Колкото и да го искаше, не можеше да остане повече. Протегна ръка и нежно го помилва, усещайки пронизващата като отровна стрела болка право в сърцето си, виждайки посърналото му лице. Десетия го погледна, а големите му очи бяха изгубили чистия си детски блясък и бяха пълни с тъга и леко чувство на вина. Сърцето на Хибари трепна и не мислеше, че ще може да издържи дълго, за това го дръпна в прегръдките си и зашепна успокоително в ухото му. – Ще се върна. Ще бъдем отново заедно – помъчи се да пресъздаде възможно най-добрата фалшива усмивка и се отдели с мъка от него.
– Поне ми кажи, че ме обичаш – гласът на Цуна се понижи, показвайки несигурността му. Никога не беше чувал тези думи и винаги се беше страхувал, че ще бъде отхвърлен ако попита. Тишината в стаята вече го ужасяваше, чувстваше се виновен за глупавата си прибързана постъпка. Облиза напрегнато пресъхналите си устни и сведе гузно поглед надолу. Топлата ръка на Кьоя го изкара от мрачните му мисли и го накара да подскочи уплашено. Горещите му пръсти се озоваха под брадичката му и я повдигнаха нагоре, за да срещне погледа му. Сивите му очи бяха пълни с топлина и нежност, които го караха да се успокои, да се почувства обичан и желан, но за първи път не бяха достатъчни - трябваше да го затвърди с думи.
– Хибар… – беше прекъснат от меките сочни устни на чернокосия мъж, които нежно се впиха в неговите и го накараха отново да се изчерви. Тъкмо затвори очи, отдавайки се изцяло в негови ръце, когато Хибари се отдръпна отново, без да каже нито дума и прекоси бързо стаята. Мускулите му се напрегнаха и стисна несигурно дръжката на вратата, правейки първата си крачка навън, след което се обърна към Цунайоши и проговори с безизразно лице:
– Не мога да кажа, че те обичам, защото утре може вече да ме няма.
Веднага щом вратата се затвори, краката на Цуна омекнаха и се отпусна безжизнено върху леглото, гледайки с празен поглед тавана.




Тихите стъпки отекваха в коридора на празната сграда. Някъде в далечината се чуваха удари, може би от парцала на старата чистачка, която се опитва да почисти по-бързо и да се върне в къщи при семейството си. Вратата водеща към покрива се отвори рязко и силните слънчеви лъчи подразниха сивите му очи и той ги присви леко. Вятърът се разби в тялото му и се заигра с черната му коса, украсявайки я с малки розови листенца от близките сакури. Въпреки тежкия изморителен полет и няколкочасовото пътуване с автомобил, Хибари Кьоя не съжаляваше да дойде първо на това място. Средното училище в родния му град Намимори – сградата, която дълго време бе под негово ръководство и му носеше само добри спомени, които го караха да се усмихва. Никога нямаше да забрави дните си тук, смехът огласяващ двора, големите тълпи и усмихнатите лица, които в действителност тогава страшно много го дразнеха, но въпреки това бяха оставили голяма следа в живота му. Седна внимателно на любимото си място на покрива и се загледа в облаците от ефирни и нежни розови цветчета, които носеше вятъра. Някъде не далеч от него зазвуча химна на училището и устните му се извиха в доволна усмивка.
– „Зелените пътеки на Намимори
Не са големи, нито са малки, Нами е най-добрия.
Винаги непроменим.
Енергични и галантни,
нека пеем заедно
Средно училище Намимори.“



Точно преди десет години, в един топъл пролетен ден като този, едно момче успя да преобърне живота му напълно.
Училище Намимори бе изпълнено с радостни викове, въпреки провелите се наскоро битки в него. Създадените илюзии покриваха щетите и за щастие никой от обикновените ученици не знаеше за случилото се. Въпреки че Вонгола успяха да победят ескадрона от независими убийци Вариа, тъгата бе надвиснала над тях като тъмен летен облак. Савада Цунайоши беше седнал на покрива, гледайки тъжно небето, докато Гокудера се опитваше да го развесели, но без успех. За него винаги приятелите са били по - важни, дори и от собствения му живот. Опитваше се да приеме факта, че ще се превърне в десетия шеф на семейство Вонгола, но само за да се сдобие с нужната сила и да ги защити, а сега по негова вина в болницата лежеше петгодишно дете, и никой не знаеше кога ще се събуди. Още от началото знаеше, че не е правилно да даде пръстена на Ламбо и да го направи свой пазител на светкавицата. Не трябваше да слуша Реборн, който постоянно му повтаряше, че детето е най - добрият избор и няма да успее да открие друг като него. Само ако го беше оставил в къщи онази нощ или ако беше спрял битката по - рано, това никога нямаше да му се случи. Сърцето му се сви от болка и стисна ризата си с ръка.
– Ламбо ще се оправи ли? – прошепна тихо, задавайки този въпрос повече на себе си, отколкото на останалите. Очите му бяха пълни със сълзи, а ръцете му трепереха, показвайки безсилието му.
– Глупав Цуна, спри да плачеш!– чернокосото дете изскочи до него и го удари по главата. – Няма да помогнеш на никого ако стоиш и плачеш – смъмри го както винаги.
– Но Реборн, Ламбо… той по моя вина… – не можеше да продължи изречението си. Сведе глава виновно надолу и една сълза се стече по бузата му.
– Казах да спреш да плачеш!
Виковете им огласяваха целия покрив. Хибари Кьоя – президентът на дисциплинарния комитет лежеше на високо и ги гледаше раздразнено. Мразеше тази тълпа най – много от всичко. Често си задаваше въпроса, защо изобщо се съгласи да приеме пръстена и да стане пазител на облака. Гледаше го замислено, напълно изгубил представа за времето и мястото, но точно тогава…
– Шефът на Вонгола няма нужда от излишни емоции! – гласът на Реборн го изкара от транса и го накара да погледне отново към тях. Дребният Савада гледаше уплашено детето и отлично си личеше, че го е страх да му се противопостави. Големите му очи бяха широко отворени, а сълзите му бяха спрели да се стичат. Беше изпаднал в шок от вика на Реборн, дори не можеше да помръдне. Ръцете му бяха безжизнено отпуснати върху коленете му, а лицето му беше посърнало.
– Прав си, съжалявам – поде тихо и погледна надолу, изгубвайки напълно духа си. Изправи се бавно, а краката му трепереха, показвайки на всички, колко слаб беше в момента. Направи крачка напред, без да поглежда никого, но внезапно коленете му омекнаха и усещаше как се срива надолу. Не осъзнавайки кога, как и защо Хибари скочи от покрива, право към него. Чувстваше се уплашен и ядосан, виждайки го по този начин. За щастие успя да го улови в последния миг, преди да достигне пода.
– Хибари-сан! – Цунайоши го погледна изненадано и се опита да се отдръпне от него, преди да му се е ядосал и да го е пребил. Но за негова изненада момчето го беше хванало здраво и не му позволяваше да помръдне изобщо. Когато погледна нагоре към лицето му, успя да забележи пламтящата ярост в очите му, която сякаш се опитваше да излезе и да изпепели Реборн, докато от него не остане и следа.
– До сега ти имах доверие, но днес прекали – заговори спокойно, като монотонният му глас го караше да изглежда дори още по – зловещ и опасен, отколкото е в действителност. – До сега приемах факта, че искаш да го превърнеш в шеф на някаква си мафия, но няма да ти позволя тези своеволия!
– Какво искаш да кажеш с това, Хибари Кьоя? – попита го Реборн, правейки смело крачка към него.
– Много добре знаеш какво искам да кажа, бебе. Няма да ти позволя да изтриеш емоциите му и да го превърнеш в безчувствена машина за убиване. Благодарение на тези емоции той постигна толкова много за толкова кратък период от време! – горещата му ръка се затегна около кръста на Цуна и го накара да потрепери ужасено. Ако тези двамата продължаваха със сигурност щеше да се стигне до битка, но го беше страх да прекъсне спасителя си.
– Запомни добре това, че ако се опиташ отново да го промениш, ще те унищожа. Теб и цялата мафия, която толкова много цениш. Ще залича всички ви от лицето на земята, само за да го защитя, дори това да ми коства живота! – след тези думи хвана Савада за ръката и го задърпа към изхода, игнорирайки напълно виковете му да спре.
– Десети! – Гокудера се опита да ги настигне, веднага след като излезе от шока, но Реборн го хвана за крака и поклати глава в отрицание.
– Остави ги, няма за какво да се притесняваш – детето се усмихна зловещо и погледна надолу, доволно от постигнатото.


– Хибари-сан, пусни ме! – Цуна се дърпаше като магаре на мост, страхувайки се от него, тъй като мислеше, че ще бъде наказан, за нарушаване на училищния ред, както неведнъж се беше случвало.
– Замълчи! – сряза го грубо и го блъсна вътре в стаята на дисциплинарния комитет, като след това затръшна силно вратата и я заключи. – Какво си мислиш, че правиш?! Да не си глупав да го слушаш?! – развика му се, за първи път изгубил контрол. Савада се отдръпна крачка назад и се усмихна леко, мислейки, че това ще помогне, тъй като никога до сега не го беше виждал да се държи по този начин.
– Всичко е наред, добре съм.
– Добре? – Хибари повдигна едната си вежда, раздразнено и същевременно любопитно. – Как можеш да се усмихваш в подобен момент? Ако ти се плаче направи го! – изражението му се смекчи и леко се усмихна на Цуна, забелязвайки как очите му се пълнят със сълзи. – Ти наистина си глупак – прегърна го, а момчето несъзнателно скри лице в гърдите му, а тихи хлипове се изтръгваха от гърлото му.
Кьоя не разбираше защо е постъпил така. Никога не се беше поддавал толкова лесно на емоциите си, но беше изпуснал контрола си за момент, когато го видя да пада. Тогава някакво странно чувство го завладя напълно и без да се замисли скочи. Винаги бе най-силният, вселяващ страх във всеки, но сега, по неизвестна причина искаше да използва тази сила, за да защити това малко момче. Докато го държеше в прегръдките си можеше да усети топлината му, болката изграждаща сълзите му и страха, обзел тялото му. Имаше нещо в него, което бе привлякло вниманието му още първия ден, в който го беше видял да лежи на дивана в стаята на комитета. Изглеждаше малък и невинен, като малко страхливо зайче, нуждаещо се от закрила. От тогава се опитваше да го защити, криейки се в сянката му. Може би това беше причината да стане един от пазителите му, но постепенно закрилническия инстинкт се бе превърнал в нещо повече, постепенно прераснал в чувство, което го объркваше и смущаваше.
– Благодаря за помощта, Хибари-сан – тихият глас на Цуна накара корема му да се преобърне, а сърцето му да забие бързо. Сега вече разбираше какво иска в действителност – да го направи свой независимо какво би му струвало. Без да отговори погледна надолу към него и постави нежно пръсти под брадичката му, повдигайки я нагоре. Савада премигна объркано без изобщо да осъзнава какво се случва, докато не усети горещите му меки устни върху своите. Очите му бяха широко отворени, а тялото му беше вцепенено. Умът му внезапно се беше замъглил и хиляди въпроси изскачаха в главата му. Вътрешно крещеше, че това не е редно, че трябва да се отдръпне час по-скоро, но тялото му не го слушаше. Не можеше изобщо да се помръдне, а едно приятно топло чувство се разля в него, като голяма вълна, галеща успокоително самотния бряг. Инстинктивно постави ръце на раменете на чернокосото момче и му отвърна, надявайки се, че така скоро ще го пусне, но грешеше. Хибари го прегърна силно и бавно го избута до дивана, без да прекъсва целувката. Тъмните му очи обхождаха зачервеното му лице и чувстваше силно задоволство от гледката. Отдръпна се за момент и го бутна на дивана, а след това застана над него, прокрадвайки коляно между бедрата му. Неописуемо голямото желание да го вкуси и да докосне всяка част от тялото му го подлудяваше напълно. Не можеше да се спре, вече беше прекалено късно.
– Не! Какво си мислиш, че правиш, Хибари-сан?! – Цуна започна да се дърпа, веднага щом усети крака му и инстинктивно се опита да свие бедрата си, но беше напълно неуспешно.
– Искам те – отвърна Кьоя и вдигна ръцете му нагоре, като хвана китките му с едната си ръка, за да не се опита да го удари, когато го докосне отново. Малкото зайче бе попаднало в скривалището на вълка и нямаше начин да се измъкне. Хибари хвана вратовръзката му и ловко я отвърза, а след това започна да откопчава ризата му сръчно и нетърпеливо. Тъмните му очи проследяваха светлата нежна кожа показваща се под белия плат, събуждаща любопитството му. Веднага щом я разкопча нацяло плъзна бавно ръката си по голите му гърди, наслаждавайки се на топлината, която сякаш го изгаряше и го подтикваше към лудостта.
– Спри, моля те! – извика момчето под него, веднага щом пръстите на чернокоското се озоваха върху панталоните му и започнаха да ги откопчават. Цуна беше изплашен и му се искаше да се махне възможно най-скоро, но начинът, по който го гледаше президента му подсказваше, че това бе напълно невъзможно. Малко след това Хибари издърпа леко панталоните и бельото му надолу и спусна пръстите си по коравия му член, а върху лицето му изгря самодоволна усмивка.
– Пълен си с изненади, дори се опитваш да излъжеш, че искаш да спра. Май ще трябва да си понесеш наказанието, хитрецо – наведе се над лицето на Савада и впи грубо устните си в неговите. Усещаше непокорството му, потъркването на китките му, докато се опитваше да се измъкне, опияняващият аромат, който излъчваше тялото му и сладките му устни, които искаше да вкуси отново и отново. Без предупреждение спусна езика си, опитвайки се да го прокрадне между устните на непокорното момче, но то ги стискаше силно, твърдо решено да не му позволи да отиде прекалено далеч. Кьоя се отдръпна и присви недоволно очи, но не възнамеряваше да се откаже. Хвана внимателно мъжеството му и раздвижи бавно дланта си, наблюдавайки как момчето се изчервява и все още стиска устни, сдържайки стоновете си.
– Н-не… – Цунайоши изстена тихо и преди да се усети, езика на приятеля му вече беше проникнал и не след дълго търсене се срещна с неговия. По кожата му преминаваше електричество, което изсмукваше енергията му и вече не му оставаше сила да се съпротивлява. Хибари почувства как тялото му се отпусна и махна ръката си от китките му и разкопча нетърпеливо панталоните си, неможейки да устои на изкушението.
– Само трябва да се отпуснеш – прошепна успокоително в ухото му и отстрани напълно дрехите му, и внимателно се намести между бедрата му.
– Какво? Не, спри, спри, спри! – постави ръце на раменете му и се опита да го отблъсне, но вече беше прекалено късно. Страшната болка разтърси тялото му, когато Хибари проникна в плътта му. Несъзнателно стисна очи, за да скрие сълзите си, които се опитваха да се изплъзнат навън. Внезапно се сепна от топлата длан, която се допря до бузата му и нежно започна да я милва. Кьоя се наведе към лицето му и го целуна по челото, а след това спусна устните си надолу по клепачите му и накрая ухото му, като зашепна успокоително в него:
– Всичко ще е наред, довери ми се – горещият му дъх докосваше дразнещо върха на ухото му и тялото му изтръпна. Въпреки болката можеше да усети и приятните тръпки, които пробягаха по кожата му, когато Хибари плъзна езика си по шията му. Телата им се напрягаха от близостта, а сърцата им биеха неравномерно и бързо. Чернокоското се раздвижи бавно и погледна загрижено лицето на Цуна, започвайки да се обвинява, че не може да му достави същото удоволствие. По порозовялата буза на момчето под него се спусна една кристална сълза, но той успя да я улови с пръсти, преди да е избягала прекалено далеч. Савада го погледна с надежда, че всичко скоро ще свърши и извърна поглед на страни, сякаш го болеше да гледа лицето му. Внезапно появилата се вина заля президента като кофа студена вода. Беше прекрачил границата и това беше наказанието му, но вече беше прекалено късно да спре. Обърна лицето на момчето към своето и го целуна нежно, влагайки всичките си чувства в тази целувка. Ръката му се плъзна надолу по корема му и я постави на члена му, потърквайки го няколко пъти, докато не чу тихият стон, който се изтръгна от устните на приятеля му. Цунайоши се засрами от себе си, неочаквайки с всяко ново движение и докосване да става все по-приятно. Болката беше намаляла драстично, а и удоволствието я компенсираше. Кафявите му очи потърсиха тези на партньора му и несъзнателно стисна ризата му и се повдигна леко, дарявайки го с несигурна целувка. Ръцете му трепереха, кръвта му се движеше бързо, а неустоимите устни на Кьоя го опияняваха още повече. Телата им тръпнеха от насладата, която си доставяха взаимно. Стоновете им отекваха в тихата стая, улавяни от стените – единствените им свидетели, които щяха да запазят тайната им задълго.




Внезапната дразнеща мелодия изкара Хибари от сладкия спомен и го накара да погледне телефона с недоволство. Взе го и погледна екрана, чудейки се кой ли отново е решил да му пречи, като за негова изненада изписаното име беше Реборн. Черните му вежди се свиха в объркване, тъй като той никога до сега не се беше бъркал в работата му ,още по-малко пък му беше звънял. Палецът му се плъзна внимателно по гладкия екран, издърпвайки зелената слушалка надясно.
– Какво има? – попита директно, без да увърта. И без това нито един от тях двамата не си падаше по дългите и безсмислени разговори.
– Трябва да се върнеш веднага в Италия, спешно е – гласът на Реборн беше тих и несигурен, което изпълни Кьоя с безпокойство.
– Не мога да се върна, знаеш го много добре. Ще приключа до утре и без това вече наближава полунощ, едва ли има полети – отдели една тежка въздишка и беше готов да затвори, но внезапно настъпилата тишина от другата страна на линията отново бе нарушена.
– Личният самолет на Вонгола е вече в Намимори, тръгваш веднага – Реборн повиши тон и вече губеше самообладание.
– Казах нещо, ще тръгна утре! Ако не намеря Ганма до утре следобед ще загубим всичко, това е последният ни шан…
– Става въпрос за Цуна – поясни Реборн, прекъсвайки го, като беше наясно, че това със сигурност ще привлече вниманието му.
– Какво е направил отново? – Хибари въздъхна, уморен от вечните глупости на приятеля си.
– Не можем да разговаряме за това по телефона, точно поради тази причина искам да се върнеш. Забрави за Ганма, всичко друго е без значение вече – затвори му телефона, оставяйки Хибари да мисли над казаното. Леката лунна светлина се отразяваше в тъмните му като нощното небе очи, които бяха насочени замислено нагоре, сякаш търсеха отговора между звездите. Несигурността, която го беше превзела мигновено изчезна и той хукна надолу по стълбите, твърдо решен да стигне възможно най-бързо до летището.

Небето се къпеше в светли оранжеви цветове, докато слънцето бавно се потапяше в Средиземно море, готово да отстъпи мястото си на луната. Огромното имение разположено в посредствена близост с плажа беше изключително тихо, никой не излизаше или влизаше, сякаш бе изоставено.
В големия кабинет на втория етаж се бяха събрали почти всички пазители на десетия Вонгола, споглеждащи се един друг, незнаейки какво се случва. Хибари Кьоя влезе с бавна тежка крачка и се настани на бялото канапе, и погледна всеки един от присъстващите, но по замислените им лица можеше да разбере, че те като него не знаеха нищо за случващото се. Внезапно, двойната врата се отвори и Реборн прекрачи прага и обходи стаята с поглед, проверявайки дали някой не липсва, след което се настани зад бюрото и скръсти ръце. Всички шест чифта очи се насочиха към него в очакване, а напрежението нарастваше все повече, благодарение на тишината. Най-нетърпеливият от шестимата, а именно Гокудера Хаято – дясната ръка на шефа не издържа и се изправи, поглеждайки заплашително към мъжа, събрал всички им в тази стая.
– Къде е десетият? – каза грубо и тялото му се напрегна, и не можеше да скрие, че е обзет от силна тревога. Реборн сведе глава надолу, а шапката закриваше очите му, позволявайки му да скрие и емоциите, които само те бяха способни да издадат.
– Мъртъв е – устните му се извиха в иронична усмивка, но в действителност сърцето му беше притиснато от тежките окови на болката. В стаята настъпи мъртвешка тишина, а лицата на всички присъстващи бяха побелели като на мраморни статуи току-що извадени за продан.
Хибари затвори очи за момент, поемайки си дълбоко въздух, опитващ се да асимилира чутото. Главата го болеше, слепоочията му пулсираха, а гърлото му беше пресъхнало. Искаше му се да зададе няколко въпроса, но само погледна безсилно Реборн, който за щастие реши да им съобщи как всичко това се бе случило.
– По-рано днес, когато Кьоя замина за Япония, Цуна отиде на среща, на която присъстваха всички глави на приятелските мафиотски фамилии.
– Очевидно е, че това е било капан – отбеляза Мукуро съвсем спокойно.
– Да, бяхме наясно, че може да бъде капан, още когато получихме писмото преди няколко дни, но глупака Цуна реши да поеме риска и да отиде, като ме помоли да не ви казвам нищо –
погледна виновно към Хибари, който веднага отбегна погледа му с отвращение.
– Какво?! Десетият не е казал на мен – дясната му ръка?! – Хаято удари малката масичка за кафе с юмруци. – Защо… защо е трябвало да отиде… – изумрудените му очи се насълзиха и се отпусна безсилно назад в креслото.
– Кьоя, знаеш къде да го намериш. Последното му желание беше да го оставим там, малко преди да се върнеш – допълни Реборн, игнорирайки думите на Гокудера, и без това той винаги се държеше така щом ставаше въпрос за Цуна.
Хибари се изправи и напусна стаята бавно, непоказвайки никакви чувства,като затръшна силно вратата след себе си. Крачеше бързо по коридора, опитвайки се да мисли трезво, но бързата му крачка прерасна в тичане и без да се усети вече беше навън. Слънцето почти се беше скрило и последните му лъчи огряваха огромният лабиринт от бели рози пред входа на имението. Докато ги гледаше си спомняше за него, за милата му усмивка, докато се разхождаха заедно, прегърнати от нежния аромат на цветята. Болката нарастваше с всяка изминала секунда. Не можеше да издържа повече, спомените бяха прекалено болезнени за него. Лекият вятър разклащаше дърветата, карайки ги да изпълнят последния си танц, махайки за сбогом с клони. Кьоя се насочи към малката гора зад имението, а погледът му блуждаеше, точно като самотната му душа. На няколко метра пред него, под короните на дърветата, които се бяха разделили, образуващи малък процеп в зеления подслон, през който се промъкваха последните слънчеви лъчи, лежеше отворен черен ковчег, чийто бели кремове бяха оцветени в мек оранжев тон. Бялото лице на Цуна бе като на нежна порцеланова кукла. Устните му бяха извити в лека усмивка, сякаш бе прекарал последния си миг, мислейки за своя любим. Хибари падна на колене до него и докосна нежно лицето му с върховете на пръстите си, сякаш внимаваше да не го счупи. Студенината, която излъчваше кожата на Савада караше сърцето му да се разкъсва на хиляди, милиони малки парченца, а душата му, тя бе изпепелена за миг от болката и разпиляна от вятъра. Всичко, което бе обичал някога на този свят вече го нямаше.
– Обичаше тълпите, а сега си тук, съвсем сам – поде тихо, задушен от тежката буца, заседнала в гърлото му.
– Глупак – усмихна се иронично, но болката, изпълваща цялото му същество бавно го убиваше. Вече разбираше всичко. Разбираше защо Цунайоши се опитваше толкова отчаяно да го задържи. Знаел е, че смъртта ще го вземе със себе си и е искал да прекара последните мигове от живота си с него. Едно толкова просто на пръв поглед желание, неизпълнено заради нечия глупост. Да, Хибари беше глупак. Глупак, който не можеше да разбере чуждите чувства, нито можа да прочете болката и отчаянието в очите на любимия си. Нямаше връщане назад. Нямаше втори шанс, нямаше надежда. Вече беше прекалено късно. Очите му се напълниха с ледени сълзи от болезнен копнеж и разкаяние.
– Съжалявам… – успя да прошепне тихо, а чистите, искрени сълзи се разбиваха в белите цветчета, наподобявайки блестяща сутрешна роса. Непресъхващите ледени сълзи и давещата го болка го унищожаваха отвътре. Може би това бяха причините внезапно нещо в него да се прекърши. Сълзите спряха, а очите му се изпълниха само с омраза и желание за отмъщение. Избърса последната искряща сълза с опакото на ръката си и се изправи, усмихвайки се мило на Цуна.
– Ще си платят за стореното и ще се срещнем отново, съвсем скоро – погледна тъжно нагоре към небето, търсейки някого с поглед, а невидимите ръце на вятъра разпиляха черната му коса. – Ще те намеря, за да те обичам отново. Само почакай.