Вход
Намерете ни във facebook
Top posting users this week
No user

Go down
Butterfly
Butterfly
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Earth
Мнения : 497
Дата на рег. : 18.11.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto Shippuuden, Monster, Higurashi No Naku Koro Ni, Kuroshitsuji, Elfen Lied, One Piece, Berserk, Neon Genesis Evangelion, Soul Eater, Mirai Nikki, Byousoku 5 Santimeter, Samurai Champloo

red Сезони на сърцето

Вто Сеп 18, 2012 4:15 pm
Spoiler:

Сезони на сърцето 20091024183802-byousoku-5-centimeter

СЕЗОНИ НА СЪРЦЕТО

Аз на север, ти на юг - далече сме ний един от друг.
Но помни земята се върти, ще се срещнем аз и ти...

ПРОЛЕТ

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

За първи път я видях, когато бях на тринадесет. Беше дошла в началото на април, в един мрачен, дъждовен ден и предизвика учудване, не само защото се бе появила по средата на срока, а и заради плахия си вид, съвсем неподходящ за тинейджър, живеещ в Токио. Тогава още не знаех, че идва от дълбоката северна провинция - от едно селце близо до Аомори и че изживява дълбока семейна драма - родителите й се бяха развели малко преди да постъпи в гимназия Сакураги. За това на лицето й се бе изписало изражение на вътрешно страдание и смирение. Знаех само, че ще бъде обект на подигравки от страна на съучениците ни и тази констатация я направих бегло, вперил замислен поглед в семплия й вид. Не успя да ме развълнува, нито почувствах любопитство да я опозная. Бе обикновено тъмнокосо момиче с обикновени тъмни очи - светът бе пълен с такива момичета...
- Ученици, искам да Ви представя Шинохара Акари - извиси глас Нацуя-сан, за да надвика шума в класната стая и да привлече вниманието на всички върху новото попълнение. - Шинохара-сан, може да седнете ей-там! - и учителката посочи последния чин в ъгъла от лявата ми страна.
Момичето кимна и се понесе между чиновете толкова бързо, сякаш искаше да се скрие от погледите на всички. В едната си ръка държеше грозна кафява чанта, а с другата бе подпряла до тялото си няколко папки с тежки корици, което ми направи впечатление повече от изписаното страдание по лицето й. Никой тинейджър в Токио не носеше повече от необходимото, което обикновено се побираше в раница, но тя носеше нещо друго и това ме хвърли в недоумение. Помислих си, че ще се настани без шум на празния чин до мен, но тя някак си успя да се спъне и да се просне по очи между чиновете, изтървавайки папките, които така старателно държеше. Листовете между кориците се плъзнаха като килим чак до отсрещната стена и аз се наведох да видя какво толкова имаше на тях. Падането й предизвика буря от всеобщ смях, който учителката дълго време не успя да потуши. Шинохара-сан се изправи бързо, сякаш изобщо не бе паднала толкова нелепо и лазейки на четири крака, започна да събира с треперещи пръсти листовете на купчина. Представляваха доста сполучливи скици на известни манга герои, сред които видях Узумаки Наруто и Ичиго. Наведох се напред и издърпах един лист, за да разгледам по-отблизо Хюга Неджи, но още преди да успея да го направя, момичето го издърпа от ръцете ми, слагайки го в купчината с другите си скици и седна на чина без дори да ме погледне.
Носеше очила с тежки кръгли рамки и тъмно кестенявата й коса бе хваната на конска опашка ниско на тила. Лицето й бе гладко с прозрачна бяла кожа, сякаш никога не бе виждала слънце. В светлината на сивия ден гледах профила й, опитвайки се да разбера явното й нежелание да гледа не само мен, но и съучениците ми. Игнорираше ги открито, въпреки смеха и дюдюканията на момчетата и погледите, които си разменяха момичетата. Стори ми се като врабче в гнездото на соколи и почувствах съжаление към нея, още повече като видях как сълзите й рукнаха по бузите, а тя ги изтри припряно. Зарекох се да поговоря с нея след часа.

Но в близките няколко дни изобщо не можех да я засека, нито пък да говоря с нея. Отделяше се от всички и често пъти я виждах да се насочва към кръжока по изобразително изкуство на втория етаж на училището. Друг път я виждах през люлеещите се врати на библиотеката, забила глава в дебели томове. През останалото време мълчеше и гледаше като бито куче, което разсмиваше останалите от класа ни, а в мен предизвикваше смесени чувства на раздразнение и съжаление. Изглеждаше напълно откъсната от заобикалящия ни свят, което пък провокира да й дадат прякор, основаващ се на това, че идва от провинцията - Селянката Шинохара. Имах чувството, че тя страда не само заради отношението на околните към нея, а заради нещо по-дълбоко, но не знаех как да я попитам директно за това.

Така се случи, че седмица след това се наложи да търся един сборник с литературни разработки на по-малката ми сестра и попаднах на Шинохара Акари в библиотеката. Реших да намина след часовете и да се разровя из каталозите, които префекта ми бе бутнал в ръцете по-рано и съвсем не очаквах да я заваря там. Вярно, тя ходеше винаги когато имахме свободен час за разлика от другите, които предпочитаха близкото заведение, но съвсем не подозирах, че бих могъл да я открия по това време, когато училището бе отдавна празно. Седеше на дългата маса между големите рафтове и дори не вдигна глава, когато бутнах вратите. Огледах се, установявайки, че в сумрака на огромното помещение не се мяркаше никой. Реших да последвам примера й и да я игнорирам по същия начин, по който госпожицата го правеше, минавайки демонстративно покрай нея, но тя изобщо не ми обърна внимание.
Забавих се повече, отколкото си мислех, търсейки проклетия сборник. Бях сигурен, че Шинохара си е отишла отдавна, защото чух вратите на библиотеката да се отварят малко след като се скрих зад рафтовете. Какво бе учудването ми, когато запътен към регистратурата на библиотеката, я видях да продължава да чете в същата поза, в която я бях заварил. Погледнах часовника на ръката си - минаваше пет. Защо се бавеше, а не се прибираше вкъщи на топло? Поколе*ах се миг-два и преди да се откажа се приближих към нея.
- Какво четеш? - попитах, надвесен над книгата й. Тя се стресна, сякаш досега бе спала и вдигна поглед към мен, намествайки грозните очила на носа си.
- Ъм... една книга за изкуство. - отвърна тихо.
- Джото прозря в своето изкуство онова, което другите не виждаха. - прочетох дребния шрифт аз, свъсил вежди над очите си. - Той въведе естественото в изкуството, а заедно с него - верния вкус, и никога не изневери на чувството за мярка. Лоренцо Гиберти - Не чаках покана, седнах на стола до нея, дърпайки тежката книга към себе си и разлиствайки жълтите й страници, осъзнах, че това бе старо издание и носеше мухъла на някой от долните рафтове на вътрешните библиотеки. Книгата бе пълна със снимков материал на картини и скулптури, и с мисли на разни художници за други художници. - Всъщност не се учудвам на избора ти за четене - добавих с усмивка, плъзгайки поглед по картините на Гоя. - Опитах се да видя една от рисунките ти, но ти я издърпа от ръцете ми. Помниш ли?
Тя мълчеше, а когато вдигнах очи към лицето й, с изненада разбрах, че тя се мъчеше да си спомни, но изглежда не успяваше. Забелязах, че в приглушената светлина на библиотеката, лицето й бе гладко с плътни черни вежди и заострено носле. Зад стъклата на очилата ирисите на очите й бяха златисто-кафяви с тъмни мигли. Не бе красива в класическия смисъл на думата, но останах запленен от синхрона на чертите й. Прииска ми се да й махна очилата, за да я разгледам по-добре и свих още повече вежди, за да обуздая импулса си.
- Ти си Такаки Сано, нали? - попита тя.
- Всъщност съм Такаки Тоно и учим в един и същи клас - уточних бавно аз.
- Съжалявам - промълви тихо Шинохара и отмести погледа си от моя. - В последно време не мога да се концентрирам, нито да запомням новите хора около мен.
- Няма нищо. От къде си?
- От Каназава. Близо е до Аомори, на север от тук.
- Не съм бил там - бутнах книгата към нея и се облакътих, извърнал тялото си към нея. - Хубаво ли е?
- Като всяко друго място - отвърна тя и погали страниците преди да забие поглед в тях.
Тя има големи проблеми, реших за себе си аз и ми трябваше целия самоконтрол, за да не я попитам директно за тях и с това да я смутя още повече.
- Защо дойде от Каназава чак тук, в Токио? - попитах уклончиво аз. Мислех си, че просто ще ме игнорира и изобщо няма да отговори на въпроса ми, но тя мълча дълго време, след това отвърна съвсем тихо:
- Родителите ми се разведоха и аз останах под попечителството на майка ми. Тя реши да се премести в Токио, за да си потърси работа и да започнем нов живот.
Обяснението й бе простичко, но зад думите лъхаше такава тъга, че усмивката ми се смрази и се почувствах неловко. В моето семейство нямахме такива проблеми, нито имах кой знае какъв досег с деца на разведени родители, за да й кажа нещо според случая. За това изтърсих единственото нещо, което ми дойде наум:
- Съжалявам. Беше много нетактично от моя страна!
- Зададе съвсем уместен въпрос и няма за какво да съжаляваш - отвърна тя и затвори книгата си. - Нямаше откъде да знаеш тази подробност.
Шинохара се изправи, раздвижвайки раменете си и се запъти към една от библиотеките, за да остави книгата. Последвах я с чувство на вина, опитвайки се да измисля някаква друга тема за разговор, но не успявах. Дълбоко в себе си чувствах смут и объркване, но и желание да й помогна, макар и само със съчувствие. Тя, сякаш усети това, защото когато тръгна към вратата, подметна рязко:
- Не се чувствай задължен към мен. Не ми дължиш абсолютно нищо...
- Моля те, изчакай тук! - изрекох аз и без да дочакам отговора й хукнах към регистратурата, за да запиша сборника, който бях взел.
Когато се върнах обаче, нея я нямаше. Затичах се към изхода, надявайки се да я намеря и я открих навън да пресича улицата. Вече няколко дни валеше дъжд и макар ранния час, небето вече притъмняваше. Голите клони на липите бяха влажни и стърчаха, не смущаващи се от липсата си на листа. Пресякох улицата, предизвиквайки вълна от клаксони и я извиках по име, ала тя дори не се обърна.
- Хей! - Успях да стигна до нея едва на пресечката на стотина метра от входа на училището. Дръпнах я за ръката, за да я спря. Тя се извърна се бавно и вдигна глава към мен.
По бузите й се стичаха сълзи, а в сумрака на гаснещия ден, запленен осъзнах, че зяпам очите й без да забелязвам стъклата на очилата й. Изглеждаха като мокри изсъхнали есенни листа. Склерата им бе прозрачно-синкава със следи от зачервяване. Косата й, издърпана в стегната конска опашка, разкриваше овално лице с високи скули. Бях се излъгал... В началото я сметнах за обикновено момиче, невзрачна дотолкова, че не събуди интереса ми. На улицата десет дни след това държах ръката й в своята и разбрах, че болката зад очите й ме трогва дълбоко. Сякаш онова, което тя изпитваше се вливаше в мен и можех да усетя всеки един нюанс на объркване, на тъга и меланхолия, на огорчението й, на яростта й, на самотата й... Струваше ми се, че гледайки очите й, я усещах повече от всеки друг в моя живот.
- Съжалявам! - Момичето изтри сълзите си с опакото на ръката си, размествайки очилата си и устните й затрепериха, сякаш се удържаше да не захълца на глас. - Толкова много съжалявам! Сигурно си мислиш колко отвратителна съм, нали?
- Няма нищо - отвърнах равно. Искаше ми се да погаля бузата й, дори да я прегърна, но не го направих. - Искаш ли да те изпратя до жилището ти?

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

Когато го видях за първи път, бе в библиотеката.

Бяха минали десет дни, откакто напуснахме Каназава с мама и само месец, след като се разведоха с татко. Сега не мога да си спомня чувствата, които ме вълнуваха, но ясно помня колко самотна се чувствах. Винаги съм била срамежливо, тихо момиче, предпочитащо често собствената си компания, отколкото нечия друга и това ми създаваше проблеми не само в Каназава, но и дори в Токио. Новите ми съученици решиха, че е забавно да ми дадат някой от онези отвратителни прякори, които будеха само подигравки, а пък аз не можех да се противопоставя на това, прекалено болна да гледам света от позицията на оптимист. Как бих могла?
Никога няма да забравя начина, по който ме погледна баща ми, когато дойде да се сбогува с мен, след като научи за решението на мама да напуснем Каназава и да се устроим в Токио. Тя бе програмистка в една малка фирма за софтуер в Аомори и специалността й бе такава, че можеше да намери по-големи възможности в столицата. Баща ми работеше в една кланица и не притежаваше онова, което мама имаше в излишък - амбицията да гони все нови и нови върхове. Сега като си спомням за това, мога с увереност да кажа, че през целия ми живот, докато живяха заедно, имаше някаква борба на себедоказване и надмощие. Понякога все още чувам в главата си част от техните разговори, които тогава не разбирах, но вътрешно усещах, че ако думите бяха куршуми, те едновременно се обстрелваха, за да се наранят.
- Не ми казвай кога да се прибирам, Ко! Изкарвам повече пари от теб и недоумявам как продължаваш да стоиш в онази смърдяща дупка и да си доволен от заплатата си!
- Мико-чан, казаха ми, че се срещаш с друг!
- И така да е, ще е по-добре...
- Това може да го каже само една безскрупулна и отвратителна жена, Мико!
- Остави ме намира, Ко!
Те не говореха. Те крещяха. Стоях в стаята си и слагах слушалките на плеъра си, за да ги заглуша, но не успявах. Понякога чувах неистовите крясъци на мама, друг път чупенето на предмети. Исках да съм навсякъде другаде, само не и при тях. Нито при нея, нито при него, ала знаех, че само след половин час, когато трябваше да вечеряме, леденото им мълчание можеше да убива повече от всяки техен крясък или обида.

Бях се задълбала единствено в собствената си болка. Дори не го бях забелязала при представянето си, когато постъпих в Сакураги, при все че успях достойно да заслужа прякора си на смотанячка, защото се спънах между чиновете. А през цялото време той е бил точно до мен, дори се е опитал да види скиците ми, а аз съм ги издърпала от ръцете му. Научих това впоследствие, едва след разговора ни в библиотеката. И бях толкова... толкова изненадана, че в първия момент само се взирах в него, неспособна да кажа нещо в отговор. Та коя бях аз? Можех ли да предизвикам нечий интерес, след като самата аз не давах дори и една йена за себе си?
Гледах го с широко отворени очи и ми се стори, че се пробуждам. Усещах студа да ме обвива като пашкул, застоялия въздух в библиотеката, миризмата на книги... Очите му бяха сребърно-сиви. За първи път виждах такива очи и тогава си помислих колко красиви изглеждаха. Сякаш наблюдавах сутрешната мъгла, полазила от гората и стелеща се пред прозореца на стаята ми. Спомням си, че ме попита:
- Защо дойде от Каназава в Токио?
Точно в момента не мога да си спомня точния му въпрос, но бе нещо в този смисъл и при други обстоятелства може би бих премълчала истината. На кой му се слуша за разводи и семейни проблеми? Бях отвръщала на този въпрос безброй пъти и отговора обикновено бе лаконичен: ''Защото на майка ми й предложиха по-добра работа.''. Но него не излъгах. Казах му истината и когато той се почувства неловко, осъзнах колко глупава изглеждам в неговите очи. Сигурно си бе помислил, че прося съжалението му или нарочно поддържах интереса му с банална семейна драма, а изписаното недоумение по лицето му и досега не мога да забравя.
Опитах се да избягам след това. Поне ми се отдаваше да го правя. Възползвах се от момента, в който той трябваше да отиде на регистратурата, за да запише книгата, която бе взел, а аз се изнизах тичешком, напускайки празната сграда на училището. Обърнах се само един път назад, за да се уверя, че не ме следваше и замаяна от тъгата, която ме завладя, заплаках.
Усещали ли сте някога в гърдите си, че сърцето Ви натежава и спира да бие? Усещали ли сте, че дори не можете да изхълцате или да издадете дори един звук? В гърлото Ви засяда буца, напразно се опитвате да я преглътнете, но вместо това усещате как сълзите, сякаш изгарят бузите Ви... Вие плачете, но Ви се струва, че плаче сърцето Ви, душата Ви...
Пред очите ми се стелеше мъгла, а аз вървях напред. Усещах болезнено априлския студ, просмукващ се през якето ми. Въздухът, напоен с капки дъжд. Сивото, притъмняло небе на ранната пролет в Токио. Непрестанният поток от коли на улицата. Хората, които ме блъскаха, докато крачех към къщи... Цялото това движение предизвикваше хаос в главата ми, причиняваше ми толкова много болка, че не можех дори да я изплача. А когато той ме догони, хвана ръката ми и ме извърна към себе си, изумена осъзнах, че го виждам толкова статичен и неотменен, колкото може би е слънцето или луната.
Досега бях вярвала, че родителите ми винаги ще бъдат заедно. Вярвах, че любовта остава за цял живот и не може да изчезне само за един миг. Вярвах, че ще продължа да живея в Каназава, че ще се срещам с приятелите си и ще прекарам всеки следващ ден в откриване на радостта и щастието. Вярвах в толкова много неща, които (нямаше от къде да знам това!) сега разбирам, че всъщност са били непостоянни и вечно променящи се, както света около мен. Бях впила погледа си в неговия и копнеех да изплача самотата си на някой, а той бе единствения, който бе до мен точно в този момент. Избъбрах нещо неразбрано и изтрих сълзите си, а когато той ми предложи да ме изпрати до вкъщи, кимнах с глава.
През целия път не си казахме дори и една дума.
Потокът от коли не секваше. Уличните светлини се включваха една след друга и чертаеха дълга пътека от жълта светлина пред нас. Черното небе, сякаш ни бе затиснало като похлупак на тенджера. Голите клони на дърветата, под които минавахме, трептяха като живи. Неоновите светлини на магазините премигваха... Ръката му бе хванала моята толкова уверено, колкото ръката на майка ми не ме бе успокоявала. Усещах топлината на пръстите му и макар да не говорехме, чувствах, че му споделях всичко без угризения, без скрупули и без задръжки.
Пусна ме едва тогава, когато застанахме пред вратата на квартирата ни, която с мама споделяхме. Не ми се наложи да го поканя вкъщи - той се извини, като се оправда, че закъснява и ме попита:
- Утре ще се видим, нали?
но не изчака отговора ми и си тръгна.

Години след това осъзнах, че простичкото: ''Утре ще се видим, нали?'' бе онова, което винаги съм искала да чуя от него през остатъка от моя живот...

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

Онази пролет, когато бяхме и двамата на тринадесет години, ме беляза завинаги. Крехкото приятелство, започнало след случайния ни разговор в празната библиотека на училището, се бе превърнало в нещо друго, но не знаехме как да го наречем, освен дружба. Не знаех какво чувстваше тя, но всеки път, когато аз я погледнех, усещах желание да продължавам да я гледам. Не ми омръзваше гласа й, макар през повечето време аз да говорех, а тя да ме слушаше. Не ми омръзваше и да я гледам как рисува. Мечтата й бе да стане мангака на шоджо-романси, моята бе да бъда готвач. Досега не бях споделял това на никой от срам да не ми се подиграват - нямаше нищо мъжествено от мъж в кухнята, нали? Но Акари дори не се засмя, нито направи някаква иронична физиономия. Гледаше ме сериозно и кимна в знак на съгласие.
- Ще ти стискам палци да успееш и да се превърнеш в най-известния готвач в страната - каза само тя.
Бях убеден, че ако го бе казал някой друг, нямаше да прозвучи окуражително, нито пък би ме мотивирало да продължа, но от нейната уста, казаното придобиваше съвсем друг смисъл.

Споделяхме тайните си, болката... Така разбрах за развода на родителите й. Разбрах, че майка й не иска и дума да чува за рисуване и за това тя носеше всичките си рисунки на училище от страх, че ще бъдат изхвърлени, докато е на училище. Беше ми казала, че е имала над десетина огромни папки със скици и когато веднъж се прибрала, докато още живеели в Каназава, видяла как майка й изгаря всичко в камината. Сподели ми още, че майка й е амбициозен човек, който мрази посредствеността и глупостта и без да ми казва повече разбрах колко й е трудно да живее с човек, който поставя високи бариери и изискванията му са прекомерни. Разбрах, че копнее да се върне при баща си и да живее в къщата, която е била нейн дом и че никога не е искала да напуска Каназава, ала бе прекалено плаха, за да се възпротиви явно на майка си и предпочиташе да премълчи онова, за което вътрешно мечтаеше.

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

И светът се промени...
Само за един миг. След: ''Утре ще се видим, нали?'', светът започна да пулсира, разцъфтя, слънцето го изсуши от сивия дъжд. През онази пролет се промених завинаги и смея да твърдя, че Тоно-кун бе онзи, на който дължа това. Прогледнах, събудих се, пожелах, изпълних се с мечти... Спомняйки си сега за този период от живота си, осъзнавам, че ако не беше той, никога нямаше да съм тази, която съм в момента. Накара ме да се боря, макар и само като ме мотивираше да рисувам и изразяваше желание да го науча. Изпитваше интерес към онова, което чета, а след време забелязах, че започна сам да си търси литература.
Каза ми, че мечтата му е да стане готвач. Аз му казах, че искам да съм мангака...

Години след тази пролет и последвалото го лято, извоювайки победа над майка ми, не записах университет, както тя искаше. Живяхме известно време в Нагоя, после в Тоттори, докато накрая завърших гимназия в Ямагучи. Върнах се в Каназава при татко и не го напуснах до смъртта му. Започнах работа в един ресторант за макарони, като през вечер миех чиниите и ми плащаха смешни пари за това, но се чувствах щастлива. Ирония на съдбата бе, че не успях да стана мангака, въпреки че рисувах от малка и знаех, че ако бъда упорита, ще успея, но станах главна готвачка в токийския парк-хотел ''Минато''.
Butterfly
Butterfly
Модератор на раздел "Фикчета"
Модератор на раздел
Female
От : Earth
Мнения : 497
Дата на рег. : 18.11.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Naruto Shippuuden, Monster, Higurashi No Naku Koro Ni, Kuroshitsuji, Elfen Lied, One Piece, Berserk, Neon Genesis Evangelion, Soul Eater, Mirai Nikki, Byousoku 5 Santimeter, Samurai Champloo

red Re: Сезони на сърцето

Нед Фев 17, 2013 2:01 pm
Once Upon A December ---> AMV по Byousoku 4 Santimeter

Винаги търся теб... Търся твоя силует...
Сред утрото на града...
В здрача на притъмняващия ден...
В синевата на небето...
Но теб те няма.

Все се оглеждам за теб -
докато пазарувам, на ъгъла, щом вестник купувам...
Вървя в парка и сред лицата търся само теб,
ала те няма...

Знам, че те няма, но продължавам да те търся...
Знам, че те няма, а всичко ми напомня за теб...

ЛЯТО

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

Не помня много от срещите ни с Акари, нито разговорите ни... Помня определени моменти от вече избледняващи спомени, които продължават да ми се появяват като миражи в пустиня - илюзорни, трептящи и желани.Помня, че в края на учебната година тя записа летен курс по изобразително изкуство и в желанието си да продължаваме да се виждаме и през ваканцията, макар да нямах никакъв хъс към учението на каквото и да е било, рискувах да вляза в курс по литература. Честно казано именно литературата ми бе прекалено труден предмет, едва изкарвах някаква мижава оценка, колкото да не остана на поправителни изпити и да не повторя срока, но бях подтикнат преди всичко от Акари, която изрази готовност да ми помага по време на курса.
Тези свободно избираеми научни подготовки продължаваха не повече от месец след края на учебната година, което бе съобразено със степента на подготовка на учениците. По-късно разбрах, че Акари е имала проблеми с майка си, която е настоявала за друг курс - математика, физика или информатика, и върло се възмутила на избора й към изобразителното изкуство. Така и не се запознах с майка й, въпреки че през повечето свободно време да бяхме заедно, което остави у мен доста смесени чувства към госпожата. Вярно, че не бях родител и понякога се възмущавах на прекалената загриженост, която демонстрираше не на място майка ми или сплотеността ни при определени поводи и празници, в които пристигаха братовчедите ми от Сапоро - сган разглезено племе... При Акари това отсъстваше. Нейната майка никога не й се обаждаше, не й приготвяше сандвичи за училище, не си беше вкъщи, когато я изпращах - тя съществуваше само и единствено в разговорите ни за нея. Ала и те бяха рядкост, така че можех да гадая каква всъщност представляваше тя. Изпитвах съжаление и състрадание към Акари, и недоумение, гняв, дори омраза към майка й, която - несъзнателно или не - нараняваше момичето, ограничаваше я, караше я да изглежда глупава или неспособна да върши, каквато и да е било работа.
Спомням си за това сега - очите на Акари, които ставаха по-тъмни, когато заговореше за майка си, неволно свиване на раменете, уж да потвърди, че няма никакво значение, тъгата, пропита в думите й, че снощи се е прибрала вкъщи и не е говорила с майка си за нищо, защото тя е била прекалено заета на компютъра - всички тези дребни детайли, които са така ярки сега в спомените ми, но тогава не им обръщах голямо внимание.
Така че когато пролетта премина в лято и окъпа всичко в светлина и топлина, бях прекалено зает да мисля за Акари.
Помня го това лято...
Никога не си бях представял, че липите в училището можеха да миришат толкова хубаво в края на юни. Сградата на училището изглеждаше тиха и самотна, някак тъжна, поради липсата на ученици в двора. По улицата отвъд оградата се точеше неспирен поток от коли, чиито прозорци премигваха от слънчевата светлина и заслепяваше. От покрива на физкултурния салон, където се събирахме с Акари на обед, колите се виеха като лъскава змия без глава и опашка. Клаксони, долитащи нестройно, ругатни, понякога ударите на гонка на храма в близкия парк. Виждам тази картина така ярко, сякаш в момента съм точно там, на покрива на салона, и я чакам да дойде. Вратите ще се отворят рязко и през тях ще притича Акари, с развята тъмна коса, шорти и тениска с къс ръкав. Очите й няма да са тъжни, а някак пръскащи златна светлина. Ъгълчетата на устата й няма да са отпуснати надолу в гримаса на примирение, а ще се усмихва...
Още чакам да влезе през нечия врата - вратата на моя дом или на магазина, от който пазарувам, или дори вратата на офиса, в който работя... През плъзгащите врати на автобуса или вагона на метрото... Чакам да ме ослепи същото слънце на това лято, да видя същия поток коли от салона на училището, да усетя аромата на липите, да я чакам да дойде при мен - с развята дълга коса, красиви топли очи и гъвкаво тяло... Ще й споделя обяда си и ще я наблюдавам как яде - с отривисти, бързи движения, съсредоточено, наклонила глава наляво, фиксирайки ме с очи. Ще се усмихна и тя ще се усмихне в отговор. А после ще ми подаде скицника си. Имаше изумителен талант да рисува с туш и подтикната от мен започна да скицира реални хора и предмети. Може би само на мен ми се е струвало, че тя има усет или просто не съм могъл да погледна по друг начин на нея и на всичко, което правеше.
Решението ми да карам летен курс не остана незабелязано от приятелите ми, които естествено подхвърлиха първите цинични забележки за мен и Акари. Това се случи още в началото на лятото, което ме хвърли в смут и объркване. Винаги съм бил по-агресивен и настъпателен, но приятелството ми със Шинохара Акари бе нещо неопределимо с някакви абсурдни фикс-идеи, неясна основа и объркващи емоции и не можех да премина установени вече граници в общуването си с нея. От един момент нататък не знаех как да постъпя, но човъркащата мисъл, че я харесвам повече от приятелка, продължи да ме гложди през цялото време на курса, но така и не намерих смелост да й споделя това, предпочитайки просто да стоя бездеен и да се опиянявам от присъствието й. Искаше ми се да я прегърна, а не само да я държа за ръка. Да прокарам пръсти през тъмната й коса. Да махна най-накрая грозните й очила.
Сега със увереност мога да кажа, че съм бил влюбен, но тогава бях само едно объркано момче. Какво бих могъл да направя или да й кажа?

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

Аз харесвах Тоно-кун.
Обичах го.
Той бе първата ми любов - онази, която помниш докрая на живота си, която те кара да плачеш и да се усмихваш едновременно. Онази, която донесе лято в душата ми, която ме обгърна с топлина и слънце. Аз го обичах. Знаех го тогава така, както го знам сега, но никога не му го казах. Никога не му споделих чувствата си, не направих и най-малък намек за тях. Бях малко момиче, привлечена от вродения му чар, като пеперуда от пламък. Той беше първия, към който изпитах трескаво физическо привличане. Мога смело да добавя, че дори фантазирах, но бях плаха и се ужасявах от мисълта, че бих могла да бъда отхвърлена или дори да се подиграе на чувствата ми. А може би така е трябвало да стане. Може би е трябвало наистина да си останем приятели, иначе последвалите събития нямаше да ни разделят толкова нелепо, нали?
Витаех в облаците. Покрай мен танцуваха слънчеви зайчета, носеше се аромат на липов цвят и цъфнала трева. И глухарчета с бели главички, поклащащи се от вятъра. Спомням си... Онзи далечен ден, в който двамата бяхме един срещу друг на поляната в парка до училището. Лицата ни - едно до друго, а вятърът подухваше леко, донасяйки гонга от храма и накланяше главичката на глухарчето, което ни разделяше. Бях подпряла глава на скръстените си ръце и гледах Тоно-кун, който бе срещу мен, заел същата поза. Държеше скицника ми и очите ми се усмихваха.
- Убеден съм, че можеш да го нарисуваш! Знам, че можеш...
Устата му се бе извила в дяволита, заразителна гримаса.
Да, можех да го нарисувам! Имах неговата подкрепа, вярата му в моите качества, какво не бих нарисувала заради него. Искаше ми се... Искаше ми се да се повдигна и да го целуна и дори се задъхах от тази мисъл, но единственото, което направих бе да се изправя и да взема скицника си.
Същата вечер, когато се прибрах, мама ми съобщи, че след две седмици ще напуснем Токио и ще се установим в Нагоя. Каза:
- Акари-чан, предупреди, че ти се налага да прекъснеш курса си.
Бях влюбена. Дълбоко. С изпепеляваща, всепоглъщаща любов, която ме извисяваше до небето. И тогава, когато мама ми съобщи това с делничен тон, изпитах безумна ярост към нея. После болка...
А след това дойде тъгата...

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

Тя се променяше.
Усетих това още в началото на юли, въпреки че поведението й не се промени - продължаваше да се усмихва и да рисува, но някъде дълбоко в себе си чувствах, че нещо я терзае и изпива. Питах я всеки ден. Отговорът бе един и същи: ''Нищо не се е случило. Добре съм''. Но не бе добре. Може би предусещах края, не знам. И какво бих могъл да направя, за да променя неизбежното?
А лятото още не бе свършило. От месец не бе капнала и една капка дъжд над Токио и градът се задушаваше от адската жега. Струваше ми се, че дори светлините нощем премигваха някак уморено, клаксоните на колите заглъхваха. Въздухът трептеше в непоносима мараня. Клоните на липите в двора на училището клюмаха, сякаш попарени с гореща вода и ми заприличваха на Акари, докато я чаках да дойде за обяд. Често се улавях да мисля дали не е по-добре да уведомя Агенцията за закрила на детето. На този етап си мислех, че става нещо между нея и майка й, което ощетяваше психически Акари, но се въздържах. Страхувах се, че всичко което направя, ще ме раздели с нея, пък дори и да се обадя анонимно в Агенцията.
Трябваше да го направя...
А не да чакам края, по дяволите!
И дойде деня, в който тя ми съобщи онова, което явно бе отлагала дълго време.

--- --- --- --- --- --- --- --- --- ---

- Преди две седмици мама ми съобщи, че се налага да напуснем Токио и да се установим в Нагоя - казах аз равно.
Беше средата юли през най-горещото лято в моя живот. Бяхме отишли след курсовете на летния карнавал, който се организираше всяка година в парка до училището. Месец и повече не бе валяло, но през целия ден небето бе запушено от сиви облаци, които обещаваха дъжд. Усещах някаква тежест в гърдите си още от сутринта, когато станах, защото знаех, че днес е последния ми ден в Токио. Имахме малко багаж, който се побираше в три сака и те вече стояха до вратата на квартирата ни. На другия ден заминавахме за Нагоя. Така и не намерих сили да му кажа по-рано, въпреки че успях да си взема документите от училището още преди седмица.
Вървяхме по тъмната алея на парка и зад нас остана многоцветната феерия на карнавала. Повечето хора бяха облечени в юката и Тоно-кун ми даде една, която е била на братовчедка му от Сапоро. Беше бяла с тъмносини цветчета и разкошно оби в небесносин цвят. Той самия обаче реши да не се облича в кимоно. Вървяхме рамо до рамо, фойерверките пръскаха златни искри в черното небе, щурците бяха замлъкнали...
Ушите ми заглъхваха. В гърлото ми се надигаше буца, която ме задушаваше и аз се силех да я преглътна. Отговорът му се забави доста дълго. Проговори едва тогава, когато тъмнината ни обви:
- Кога тръгвате?
- Утре.
- Утре... – повтори той неутрално, което попари от раз всяка моя надежда, че той е изпитвал нещо повече към мен. Извих глава към него, ала не можех да видя лицето му. – Утре...
- Да.
Небето се продъни от страшен гръм и онова, което бе затиснато вече месец, започна да капе. Тоно не се забърза, а продължи да върви спокойно, сякаш не бе чул или усетил започването на дъжда. Фойерверките угаснаха и над парка легна тишина. Капките зачестиха и се превърнаха в лек дъжд, който намокри тъканта на юкатата и тя залепна неприятно за краката ми. Кокът ми увисна на една страна и няколко кичура полепнаха по бузите и шията ми. Очаквах... нещо от Тоно-кун – пожелание за късмет, изказване, че ще му липсвам… нещо! Ала той мълчеше, сякаш това, което му бях казала не бе толкова важно, че да му отделя време.
- Защо не ми каза по-рано? – попита той.
- Не сметнах, че е толкова важно – отвърнах аз, наподобявайки неговия неутрален тон. Чувствах се зле от лъжата, но бе по-добре, отколкото да му призная истината.
А дъжда се усилваше с всяка крачка, която правехме. Изпращаше ме за последен път и тази констатация ме преряза на две като катана. Усещах как очите ми се пълнеха със сълзи, задушавах се, стисках пръсти в юмруци, ала не можех да му призная нищо. Уличните лампи ни осветиха, когато излязохме от парка и продължихме към квартирата ни.Дъждът заповаше да образува сива мъгла и от спарения въздух се почувствах зле.
- Можем да си пишем – внезапно предложи той. – Ще ти дам телефона си и адреса, дори и и-мейла. Ще можем да поддържаме връзка.
Кимнах с глава и отвърнах:
- Да, защо не. Ще ти пиша веднага, щом се установим в Нагоя.
- Кажи ми, Акари-чан, някога да си искала да не живееш с майка си? – попита ме без връзка Тоно-кун и аз премигнах няколко пъти, за да асимилирам въпроса му.
- Няма къде другаде да отида – отговорих аз. – Истината е, че винаги съм искала да се прибера в Каназава при татко.
- Разбира се – възглухо потвърди думите ми той, но в тона му долових съжаление, сякаш бе очаквал да му кажа нещо друго. – В Каназава... Ще чакам да ми се обадиш или да ми пишеш.
- Добре.
Когато се пристигнахме и го помолих да изчака, за да съблека кимоното и да му го върна, Тоно-кун отказа припряно, усмихна си разсеяно и си тръгна. Наблюдавах го как се отдалечава и ми се искаше да го спра и да му кажа, че го излъгах. Че истинското ми желание всъщност беше да остана да живея при него, но не го направих. Останах в коридора пред вратата доста дълго време, дори след като той си бе заминал.
Лампата угасна.
Отвън продължаваше да вали.
Satan
Satan
Развиващ се
Развиващ се
Female
От : Ада
Рожден ден : 26.03.2001
Години : 23
Мнения : 38
Дата на рег. : 05.04.2014

red Re: Сезони на сърцето

Пет Май 23, 2014 6:37 pm
smile 
Sponsored content

red Re: Сезони на сърцето

Върнете се в началото
Similar topics
    Права за този форум:
    Не Можете да отговаряте на темите