Игра на сенки

Пон Фев 27, 2012 4:31 pm

Здравейте
Намерих това фикче и ми стана много интересно.
Проблема е, че не беше довършено, а според мен не бива да се изспуска подобно фикче.
Аз опитах, но нямам достатъчно въображение за да го довърша. whoah

Затова ви моля, ако се сетите нещо да го напишете. Игра на сенки 23388

Предварително мерси. Игра на сенки 787605

„Преупредих те, нали? Не беше ли така? Предупредих те какво може да се случи, но ти ми обърна гръб. Изостави ме на кръстопътя между живота и смъртта. Остави ме да се справя сама...”

-Не! – Виках и бягах. Не знаех накъде отивам. Краката ми се препъваха, спъвах се и падах, но продължавах. Лутах се в тъмния лес. Не знайно защо вярвах, че ако изляза от тази необятна гора ще намеря своето спасение. Спасение, значи? Така ли се наричаше вече? Не,не. Нямаше никакво спасение. Това бе просто лъжа. Лъжа, която ти дарява надежди, а после ти ги отнема с презрителна лекота, просто ей така. Аз никога нямаше да избягам, никога нямаше да забравя. Раната от миналото се превърна в моето настояще, моето бъдеще и ще ме преследва за вечни времена.

Песета от mp3-то се повтаряше отново и отново. Вече дори не й обръщах внимание. Сякаш тя стана част от мен. Намери празното място в сърцето ми и се настани там, за да не ми е самотно. Но каквото и да правеше това стягащо чувство не ме напускаше. Задушаваше ме. Затягаше примките на важето около врата ми малко по малко, докато накрая не издъхнех, паднала под някое дърво. Обаче аз нямах намерение да напускам играта. Нямах намерение да кажа завинаги „Не”. Щях да продължа да играя, макар и да знаех, че повече няма някъде.

-Наказа ме, но на пук на теб аз съм жива. А живота ми няма да ми го отнемеш просто ей така. – Казах на глас, след като се бях спряла по средата на една пътечка. Бях се изморила. Нямах никаква представа къде съм и колко време съм се лутала в тази гора. Ставаше студено, мракът се спускаше бавно. До преди няколко минути вярвах, че няма как времето да се влоши още повче, а ето, че можеше. Въздъхнах. Продължих оново да вървя. Колкото повече пристъпвах напред, толкова по – дълъг ставаше пътя. Сякаш тази пътека нямаше край! Накъдето и да погледнех виждах само дървета, бухали издаваха зложещи звуци, а вятара караше тялото ми да замръзва. Ако не намерех къде да пренощувам, щях да умра от просуда. А уж до преди малко разправях, че едва ли не вървя рамо до рамо със самата Смърт. Каква ирония! Какъв лесен начин да прецакаш живота си и то савсем сам! Е, при мен историята беше друга. Нямаше да бъда виновна единствено аз. Онова същество разби живота ми. То ми отне най – скъпото и пак то уби душата ми. Казват, че душите не могат да бъдат убити, а моята умря в онзи ден. В онзи мой петнайсти рожден ден. Бях най – щатливото момиче в целия свят. Имах всичко, за което някой някога би могъл да мечтае. Празнувах, смеех се и танцувах, защото това бе моят ден. Докато не се появи той. Чернокосо момче, ослепително красиво и много опасно. Бях в стаята си и търсех нещо, което да облека, защото бях разляла върху роклята си пунш. В минутите, когато съм се преобличала той е убил всички присъставащи на партите. Щом слязах долу, с усмивка стигаща чак до ушите, останах смразена. Изражението на лицето ми веднага се промени от весело в ужасено. Гледката беше потресаваща. Тогава разбрах, че нищо в живота не е сигурно, че дори самият той може да ти избяга. Никога повече не видях онова момче. След като се поразрових из книгите разбрах какво същество се бе самопоканило на партито ми и си беше направило кървава фиеста. Оттогава се заклех, че ще го намеря и убия.

Глава 1 Мястото

Храс! Чу се изпукващ звук. Спрях. Загледах се в далечината. Нямаше нищо. Изключих mp3-то и се огледах наоколо. Не се виждаше никой, само дърветата бяха протегнали клоните си, сякаш се опитваха да ме прегърнат. Устните ми савсем леко се разтегнаха в несигурна усмивка. Единствената опасност, която ме заплашваше бяха мислите ми. Те бяха най – силното оръжие, което все още работеше в моя полза и така щеше да си остане. Пъхнах mp3-то в джоба на дънковата пола, а слушалките оставих на ушите си. Когато направих първата крачка напред се чу същото изпукване, както преди малко. Отново спрях и погледнах надолу. Оказа се, че съм стъпила върху една клонка и съм я счупила. Е, поне знаех, че шумът идваше от мен. Това бе някакво успокоение.

Продължих да вървя. Краката започваха да ме болят, а изход не се виждаше никъде. Къде ли ми е бил умът да влизам толкова навътре в тая проклета гора?! Сега нито можех да се върна обратно, нито да се измъкна оттук.

-Страхотно! Просто чудесно! – Виках наглас. Не бях от хората, които губеха своя самоконтрол, но имайки предвид случилото се преди няколко месеца имах пълното право да крещя на воля. Дори не бях плакала за загубата на родителите си. Шокът бе прекалено голям. В един момент си на седмото небе, а в следващия ти отнемат ангелските крила. И ето, продължавам да говоря така, сякаш съм някоя мъченица. Има хора в по – лошо положение от моето. Има деца, които никога не са виждали родителите си. Аз поне имах щастието да изживея най – прекрасните си петнайсет години с тях. Не биваше да се оплаквам. Не биваше дори да се съжалявам. От онзи трагичен момент живота ми се промени напъно. Станах по – студена към хората и към себе си. Вината за всичко я търсех вътре в мен. Аз не бях правата, а другите. Аз не можех, можеха само другите. Стилът ми на обличане също се промени. В няколко кашона бях събрала всичките си дрехи и бях дарила на дом за сираци. Новата „аз” бе мрачна, подтискаща, обличаща се в тъмно. Дори не подозирах, че такива цветове толкова много контрастираха на кожата ми. Бях като кукла – без сърце, без душа...

Сега бях облечена с черен клин на дупки, който стигаше малко под коляното; с дънкова къса пола, цикламена блуза с ръкави до лактите и обикновени кецове, а дългата си черна коса бях вързала на две опашки. Нищо особено.

Поледнах нагоре. Синият цвят на небето отдавна бе изчезнал, а Слънцето сякаш не знаеше, че това място съществува. Продължих да вървя. Вече се бях отказала от мисълта, че наоколо има жива душа, докато очите ми не се разшириха в очудване. Пътеката свършваше тук, дърветата бяха зад гърба ми, а пред мен стоеше най – внушителната гледка. Огромен, старинен замък се издигаше на не повече от пет крачки от мен, заобиколен от висока каменна стена. Не можех да повярвам.

Пристъпих напред. Не се виждаше никой. Възможно ле бе това място да е необитаемо? Не, изглеждаше поддържано и чисто. Нямаше израснали храсти пред портата или нещо, което да възспираше влизането вътре. Странно...

Изведнъж се чу шум. Стреснах се и се заоглеждах. Тогава ги видях – група момчета, които идваха към мен. Бяха облечени в черни панталони и снежнобели ризи. Единият имаше огнено червена коса и наситенозелени очи, другият бе с руса коса, а очите му бяха небесносини, но излъчваха топлота, а другите двама бях савсем еднакви – с черна коса и също толкова черни очи. Повдигнах вежди и се загледах в тях. „Да не би да са братя” помислих си. Имаха същото облекло само че ризите им бяха леко разкопчани. Побиха ме тръпки. „Какво е това място, за бога?” питах се наум, гледайки как момчетата се отдалечаваха. Не разбирах нищо. Какво ставаше тук?

-Хей! –Момичешки глас се чу зад мен. Обърнах се.

Глава 2 Опасност

-З-здравей! – Опитах се да кажа колкото се може по – непритеснено и уплашено.

-Здрасти, нова ли си тук? – Попита ме засмяно момичето и аз се усмихнах несигурно в отговор. Тя имаше руса коса в странна форма, синьо – зелени очи и бяло лице, прекалено бяло. Това ме не ми хареса. Единственото нещо, което познавах с такава кожа бяха вампирите. Но това е невъзможно, нали? Не може тя да е.... Поклатих глава, като се опитах да се отърва от тези мисли.

-Да, мисля, че да. – Отговорих й. Непознатата се засмя.

-Странна си, знаеш ли? – Каза ми, продължавайки да се смее. Само свих рамене и продължих да я гледам. Странна съм й била...? И аз имам за какво да й се чудя.

-Ам, ти учиш тук, нали? – Попитах я леко накъсано. Тя ме погледна очудено, сякаш току –що падам от Марс. Направих тъпа физиономия. Сигурно пак съм се изцепила.

-Естествено, че уча тук. Не го ли казах или по – точно намекнах преди малко? – Отново се засмя. Почувствах се като идиот. Нещо май не бях в час. Това място не ми харесваше. Имах чувството, че съм в гробище. Навсякъде беше мрачно, студено и този замък... Изглеждаше плашещо, сякаш казваше „Влез и ще съжаляваш”. Ето, пак си въобразявам разни работи. Та това беше просто училище, за бога. Вярно, че нямаше вид на обикновено училище, но все пак...

-Хайде, ела. – Подкани ме момичето като ме друпна за ръката. Тръгнах след нея. – И между другото, казвам се Темари. – Каза ми с безразличен тон, вървейки напред.

-Сакура. – Отвърнах. Странно момиче. Един път ти се смее, друг път не те отразява. Явно има още с какво да свиквам. С още много неща. А и тези мои мисли... Плаша се повече от тях, отколкото от всичко останало, което ме заобикаля. Но кой, дявол да го вземе, би си мислил за нещо нормално на такова място?! Оставаше само и прилепи да изкочат от някъде и картината ала Граф Дракула щеше да е в пълния си завършек.

-От кой клан идваш? – Попита ме Темари. Спрях се. Аз ли не чух добре, или тя наистина ме попита от кой клан съм?! Е, това вече беше върха на сладоледа. Гледах я втренчено, със зяпнала уста и сбръчкано чело. Да-а-а-а, на тези тук май им хлопа дъската. Засмях се. Пък може и да си някакви кралски особи, кой знае. Въпреки че ми изглеждат прекалено, как да кажа, нетипично за принцове и принцеси. Повдигнах рамене. Аз пък какво ли знам? Нямам си и понятие от кланове, родове и такивата подобни връзки. Сега да не вземе да се окаже, че съм някаква принцеса? Ха! По – забавно нещо не съм чувала през целия си живот. Но каквито и да са тези „връзки” добра са ми дошли, тъккмо ще ми разнообразят живота.

-Аммм, не съм от клан. – Отговорих й просто и продължих да вървя. Този път тя беше тази, която спря. Звънливият й глас огласи цялата околност.

-Няма начин да не си от някакъв клан. Иначе нямаше да бъдеш тук. –Каза ми през смях. Има вероятност да греши, нали? Сигурно тук всички са смахнати. По – добре да не обръщам внимание на тия врели накипели, че да не взема да се чална и аз.

-Имаш ли пирони в главата? – Попитах я. Темари спря да се смее и ме загледа очудено.

-Пирони в главата ли? Не, нямам.

Е, това обяснява всичко. Успокоих се. Кой знае, може да съм попаднала в някоя лудницата. Брей! Аз и лудница. Спомням си как след смъртта на родителите ми искаха да ме изпратят точно в такава сграда, но , за тяхно съжаление, не успяха. Тогава бях решила да си прережа вените и дори имам два успешни опита. След като ме вкараха в болница поради загуба на кръв си поговорих със сестрата, която се грижеше за мен. Разказах й за вампира и за това какво ми беше, когато видях всички мъртви. Тя подходи с разбране към мен. Изслуша ме, а не искаше направо да ме вкара в лудницата, както всички останали. Благодарение на нея си възвърнах сдравия разум. Ако не беше тя, сега със сигурност щях да съм два метра под земятя.

-Няма ли да ми кажеш какво имаше предвид, когато ме пита за пироните? – Попита ме русокоската по пътя. Вече бяхме стигнали входа на замъка. Двете големи порти се разтвориха и ние влязохме вътре. Всичко ученици, които се бяха събрали на двора ме погледнаха странно. Някой ме гледаха любопитно, други злобно, а трети, за моя голяма изненада, дори ми отдаваха почит. Не направих, нито казах нещо. Просто продължих да си вървя. Проговорих едва когато стигнахме стълбите:

-Защо всички ме гледат така?

-От страх, увжение и любопитство. – Отговори ми Темари и се облегна на каменната стена.

-Добре, любопитството го признавам. Но защо, по дяволите ще ме гледат със старх и уважение.

-Много просто. Притежавах невиждана или по – могъща сила от тук присъстващите. Това се отнася за страха. А това, че някои от тях те гледат с уважение, е, явно си от знатен, влиятелен клан.

Това ми дойде като гръм от ясно небе. Моля?! Не, не, не! Това беше най – голямата глупост, която бях чувала.

-А ти? Ти какво мислиш за мен? – Попитах я. Опитах се да звуча колкото се може по – сериозно, но в гласът ми се долавяше нотка на смях.

-Честно ли?

Кимнах.

-Плашиш ме.

Засмях се на искреният й отговор. Умът ми не го побираше. Е, може и да съм по – специалн отколкото си мислех, но чак пък толкова... Моля ви се! Изведнъж Темари ме хвана за ръката и ноктите й се забиха в кожата ми.

-Ауууу! Какво, по дяволите, те прихваща?! Това... забо-...ля.... – Замлъкнах. Четирите момчета от по – рано идваха насам. Усещах как момичето до мен трепери. Това със сигурност го правеше от страх. Добре, значи тези момчета са влиятелни и силни. За силата не мога да отричам, мускулите им се виждаха през ризата, а на височина сигурно стигаха два метра. Е, може би по – малко, но за мен си бяха доста високички.

Те се приближаваха все повече и повече. Главата ми се замая. Ако Темари не ме беше хванала сигурно щях да се строполя на пода. Неволно погледнах единия от тях в очите. Те бяха толков черни, че можех да се изгубя в дълбините им. Гледаха ме някак си удобрително, но и.... с надсмешка, перверзно. Не, въобразявам си. Отново. Но този поглед ме плашеше. Не бих искала да се озова в една стая с този тип.

Вече бяха стигнали до нас. Боже, защо усещах такова напрежение и страх. Какво имаше в тези ммомчета, че да ме накара да забравя коя съм и от къде идвам. Запримигах. Ритъмът на сърцето ми се ускори. Дишането ми се учести. Прехапах устни. Умът ми не спираше да повтаря една и съща дума „Опасност, опасност, опасност!” Стана ми лошо, но продължих да ги гледам. Отдалечаваха се. Слава богу! Издишах облегчено. Такъв товар ми падна от сърцето. И изведнъж ги чух. Бяха като шепот, разнесен от вятъра. Нежно, едва доловимо, но в същото време се врязаха като писак в ушите ми.

-Tenshi – Каза единия.

-Akuma – Допълни другия.

И изведнъж изчезнаха в нищото. Какво става дявол да го вземе?! Какви са тези магии и думи на.... даже си нямам и на представа какъв беше този смахнат език. Знаех само едно, каквото и да ставаше, това място беше опасно и най – вече онази групичка.

Глава 3 Подземието

-Тези не ми харесват. – Казах на Темари, щом сърцето ми спря да бие бясно.

-Аз пък ги смятам за сладки. – Отвърна ми тя, гледайки към отдалечаващите им се фигури.

-Сладки и страшни. Плашат ме. – Признах си и студена тръпка премина по тялото ми. Боже, не ми се мислеше какво може да стане ако попадна в тъмна уличка с тях. Изтръпнах. Някаво ново чувство премина през мен и подпали кръвта във вените ми. Тези момчета бяха идеалните гаджета. Притежава тела като на богове и черти на лицето, които и най – красивият актьор никога не би имал. Истинска мечта! Без да се осетя бях хлътнала по тях. И по четеримата! Брей, това се казва рекорд. Оооо, не! Не, не, не! Трябваше да страня от тях, а не да се захласвам.

-Сак, закъсняваме. Директорката ни чака. – Каза ми русокоската. Кимнах и я последвах. Откъдето и да минех всички ме гледаха сякаш съм на път да ги убия или съм най – колямата кучка. Е, трябваше да свиквам. Ама беше толкова досадно, че...! „Овладей се! Успокой се!” Повтарях си през цялото време. „Не искаме да се превръщаш в чудовищя, нали?” Говореше ми Инър. Не ме питайте какво е това чудо, и аз не знам, но от както я...познавам, не ме е излъгала. За нищо. Как така тя винаги беше права за всичко? Да си перфектен е изнервящо, особено, ако т’ва перфектно нещо е част от теб. Понякога даже си мисля, че съм двама души в един. В някои моменти дори не мога да кажа дали това, за което си мисля, го мисли Инър или аз. Абе, пълна каша. Та, да оставим това на страна. Най – важното е, че имам такова „средство” за защита при себе си. Винаги ме измъкваше от неприятности, а сега направо искаше да ме види на пихтия. Постоянно ме кара да си мисля за онези момчета, а това не беше никак добре. А още по – лошо беше,че самата аз исках да отида при тях. Ако продължавах да затъвам в най – скоро време щях да си патя. Поклатих глава и тогва влязохме в директорския кабинет. Кажете ми, има ли нещо нормано в т’ва училище? Дори и диреторката беше неземно красива – с дълга руса коса, бяла кожа, кафеви очи и перфектна фигура.

-Здравей, ти си Сакура, нали? – Попита ме тя и се усмихна.

-Да. – Отговорих й.

-Темари, благодаря, че си се погрижила за новата ни ученичка.

-Няма проблем, Тсу – сама. – Засмя се Темари.
-Аз съм Тсунаде и като директорка на това учебно заведение те приветствам с добре дошла.

-Благодаря. – Казах й и чаровна усмика се изписа на лието ми.

-А сега да преминем по същество. От днес нататък ще живееш в Северния корпус. Имам чувството, че понасяш студа.

Кимнах.

-Добре тогава. – В гласа й се прокрадваха нотки на сериозност, макар и да звучеше весела и засмяна. – Стаята ти е на втория етаж. Няма как да я объркаш, защото там има само две стаи. Не всеки ученик се чувства комфортно на студено.

Изведнъж Темари замръзна. Изражението й помръкна и в очите й се четеше страх. Директорката като че ли отгатна мислите й:

-Не се тревожи, там нищо няма да й се случи.

-Но... – Заекна русокоската.

-Няма от какво да се безпокоиш. Саске нищо няма да й направи, а и имам усещането, че Сакура е специална.

-Продъжавам да не удобрявам. – Настояваше новата ми приятелка и намръщено скръсти ръце пред гърдите си.

-Може и да не е толкова зле, щом директораката го казва. – Опитах се да я успокоя. Тя въздъхна.

-Е, добре. Но ако нещо се случи веднагически си домъкваш задника на третия етаж в Западния корпус, ясно?

-Като бял ден. – И се засмях. Темари също се усмихна. Изражението й вече не беше толкова напрегнато.

-Хайде тогава, тръгвайте, че много работа ми се е събрала. – Рече директорката и двете напуснахме кабинета. Погледнах часа. Олеле, кога стана 23.00?!

-Какво има? – Попита ме Темари, след като се спряхме посредата на стълбите.

-Стана късно. Явно времето лети бързо.

-Тук винаги е така. Ще свикнеш.

-Май нещата, с които трябва да свикна станаха много. – Казах й. Не бях доволна.

-Ще мине извесно време и ще престанат да те гледат така. – Укоражи ме тя. Какво щях да правя без нея?! Усмихнах се. Е, поне намерих един свестен човек.

-Хайде, не е много безопасно да се разхождаме по това време, при усмивие, че светлините не са много силни.

-Не се панирай толкова. – Казах й и продължихме да изкачваме стълбите.

-Повярвай ми, по – добре е да не разбереш какво се случва.

-Толкова ли е страшно? – Попитах я. Вярно,ч е цялата тази история със замъка придаваше зловещ привкус на всичко тук, но не вярвах нещата да са затънали чак до такава степен.

-Дори по – лошо! – Отвърна ми мрачно тя и забърза хода си. Страхотно, сеха се оказа, че не й вярвам!

-Тем. Тем! – Тя спря. – Виж, не че не ти вярвам, но мисля, че малко прувеличаваш.

-Аз просто искам да те предпазя! По – дълго съм в това училище. Та ти току – що пристигна! Не знаеш как стоят нещата тук. – Беше ми се развикала. Явно опънах нервите й. Завъртях очи. Не обичах да споря.

-Но директорката...

-Даже и тя не знае за някои неща! Никога не знаеш какво може да ти се случи. Те са опасни! – Усещах, че всеки момент щеше да се разплаче. Нямах намерение да я разплаквам. Може би беше права. Може би наистина не знам как да пазя живота си, но толкова много искам да разбера какво се крие на това място.

-Слушай, нека да забравим за това, става ли? И без това съм много изморена и искам да заспя с прочистени мисли.

-Добре. – Отвърна ми негодуващо. Доизкачихме стълбите в мълчание.

-Аз съм до тук. И не разбравяй какво ти казах. – Напомни ми Темари и се усмихна.

-Няма. Лека нощ.

-Лека.

И двете се разделихме. Въздъхнах. Денят беше много изморителен, а следобеда – ад. Не можех да си представя как щях да живея тук. Не се страхувах за живота си. Единствено търсех отмъщение, ако ще и после да изгния в затвора. Но трували си да пожертвам всичко? Не, изобщо. Може би нямаше да убия този вампир, защото вероятността да го срещна беше нищижна, аи не бях убийца. Можех да посегна на собствения си живот, но не и на чужд.

Влязох в стаята и светнах лампите. Не стана кой знае колко по – светло. Две малки лампи, приличащи на газови, стояха на стената от двете страни на леглото. Идващата светлина бе слаба идеална. Хем тъмно, хем светло. Очите ми веднага привикнаха към осветлението и зашариха наоколо. Спряха се на леглото. То бе голямо и меко – с две пухени възглавниц, а до него имаше нощно шкафче. Прозореца беше доста голям, с бели редки решетки, по които се спускаха от двете страни тъмночервени пердета. Имаше масичка до прозореца – кръгла, с един стол и на нея стоеше стъклена ботилка пълна с някаква течност. В последствие разбрах, че е алкохол. Е, дотук с наретбата „не пиянствайте”. До бялата стена имаше гардероб и талетка с огледало. За всичко бях помислили. Само да имаше телевизор или лаптоп... Но и така ставаше.

Докато подреждах гримовете си, тоалетката се измести. Очудих се. Пред мен имаше таен коридор. Зачудих се. Дали директорката знаеше за него? Ами Темари? И какво имаше там? Решено направих няколко крачки напред. Даже не беше тъмно. Явно някой скоро е идвал тук. Нищо не се връзваше. Добре, старите замъци имаха такива неща, но тъмни, влажни и вонящи, а не подредени и светли. Поклатих глава и тогава я чух – мелоядията. Сякаш някой си правеше тайно парти. „Какво ще намеря сега? Извънземни от Марс?” Въздъхнах отегчено и тръгнах по следите на музиката. С всяка крачка бях по – близо и звукът се чуваше ясно. По едно време светна на пода. Погледнах надолу и видях решетки. Наведох е да видя какво има там и гледката направо ме тушира. Отначало не можех да фокусирм зрението си, защото имаше много пуше, замалко да се задавя, но после ми се проясни. Изглежда, че някой е прекалил с цигарите. Миришеше и на хапчета. Дрога ли имаше? Очите ми обходиха малката стаичка. На един диван лежеше чернокосо момче, а върху него се бе излегнало момиче – полуголо. Ококорих очи. Какво?! Убийте ме, но мога да се закъна, че там долу бяха момчетата от онази групичка. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Значи това беше техния... техния... бардак...?! Намръщх се и видях как ръцете на чернокосия обходиха тялото на блондинката и се навряха под полата й. Това ме отврати. Момичето вдигна глава нагоре и го остави да й свали потника.

-Саске, това място е страхотно! – Каза възбудено чернокосия. При него също имаше момиче – брюнетка. Тя пъхна ръцете си под ризата му, премина през мускулите му и го целуна. Той изръмжа от удоволствие и я притисна плътно до себе си. Свих ръката си в юмрук. Щях да ударя по желазото, но се сетих,ч е могат да ме чудят. Дали Темари беше права. Тук нищо не е каквото изглежда. Очите ми се насочиха в другия край на стаята. Там, на фотьойла седеше русокосия и четеше книга. Явно не му пукаше особено какво се случва около него. И аз да можех да игнорирам така... Накрая погледа ми се спря на дългокосия. Изглеждаше ми по – голям от останалите. Той стоеше на страна и гледаше в една посока, седнал на дървен стол. Гледай ти, още един, на който не му пука.

-Итачи, спри да се правиш на монахиня и виж какво хубави момичета съм довел. – Извика по – малкто му копие. Да не би да бяха братя?

-Не ме интересуват. – Отговори му студено този Итачи. „Какво пък го е прихванало него?” Бях потресена. Дрехи хвърчаха във всички посоки. Смях огласяваше цялата стая. Сякаш бях попаднала в порно филм. Нямаха никакви задръжки. Ръцете на чернокосия и червенокосия шареха по телата на двете момичет. Пъхаха ги между крата им и ги движеха нагоре – надолу. Накрая двамата останаха почти без дрехи. Ако продължаваха така скоро всички щяха да бъдат напъно голи. Е, като изключим блонди. На него хич не му пука – смее се на книжката си и кой като него? Колкото и да страни, дългокосия най – накрая щеше да си направи кефа с едно от момичетата. Познавах това изражение на лицето . Първо бяс, бяс, бяс, после – секс, секс, секс. Поклатих глава. В този момент тоя Саске напъха езика си в устана на блондинаката. „Дали Темари не е правила същото? Все пак има дрога. Може да са я дрогирали?” Не, не, не! Сакура, какво ти става?” Затворих очи за кратко и щом ги отворих видях как онзи Итачи придърпа грубо лилавокоската плътно до себе си и разкъса потника й, след което напъха езика си в устата й. Боже, та той преливаше от желание! Усмихнах се. „Всички са еднакви.” Не издържах повече на тази гледка. Всичко си има граници все пак. Изправих се и се върнах обратно в стаята си. Дръпнах дръжката на най – горното чекмедже от дясната страна и тоалетката се върна на мястото си. Отдъхнах си. След толкова много преживявания бях ожадняла. Баня обаче в стаята нямаше, а не ми се искаше да се напия с алкохола в бутилката. Тогава се сетих, че на етажа има обща баня. Бях я видяла, когато идвах. Отворих врата и замръзнах на място. Пред мен стоеше онзи Саске с разкопчана риза и ме гледаше...на кръв, сякаш искаше да ме изпие. Сърцето ми презкочи удар. Имах чувстовото, че ей сега ще ми се нахвърли. Но не. Той влезе в стаята си и ме остави без ума и дума. Загледах се за кратко в кафявата врата и се запътих към банята. Без да се усетя обаче, през цялото това време, той ме е гедал през ключалката. Очите му шареха по тялото ми. Само ако знаех какво си мислеше щях да потъна в земята от срам. Само ако знаех...

Пон Фев 27, 2012 6:15 pm

Съб Мар 03, 2012 9:19 pm

Довършване на 3та глава

Игнорирах това, че чернокоското ме гледаше.Беше ми писнало за днес.
Надявах се, че ще е отишъл в бърлогата си, когато се върна от банята.
Когато стигнах видях, че банята имаше мъжко отделение в ляво, и женско отделение в дясно.Разбира се, влязох в женското.
Отляво имаше редица от около 15 мивки, закрепени за стената, а малко над тях всяка една си имаше шкафче с огледало на вратичката.Отстрани до всяка мивка имаше закачалка с кърпа.
Явно всяко момиче на етажа си имаше „територия“ в банята.
Плочките по пода и стените бяха светло сини с малко бяло.
В дясно на стаята също имаше около 15 мивки и шкафчета. Имаше и една врата на стената срещу вратата за влизане. Сигурно там бяха тоалетните и душовете
Напих се с вода и връщайки се към стаята си се молех да не срещна съседа си.
Когато влязох нямаше никой, а бутилката с алкохол на нощното шкафче я нямаше.
Олекна ми.Нямаше и следа от онзи Саске, а и алкохола изчезна.
Бях много уморена, така че бързо заспах.

Нед Мар 04, 2012 10:14 pm

Бързах за да го пусна по-рано, съжалявам за грешките и дано да ви хареса Игра на сенки 787605

Имам и много двусмислици.Съжалявам предварително. blush

4 глава Разкриването на мистерията

Сакура се събуди, огледа стаята си и въздъхна:
-Все пак не е било сън. Наистина съм на странно място със странни хора.
Навън вече беше светло, затова Сакура си облече униформата, която директорката и беше дала предния ден. Тя имаше черна, къса три пръста над коляното пола, бяла риза и черна вратобръзка.
Униформата беше съвсем помярка на Сакура, което беше странно, все пак не и бяха взимали мерки или нещо подобно.
Тя остави косата си пусната, изми се в общата баня, в която имаше още 2 момичета, които я гледаха „на кръв“, но тя не им обърна внимание и се запъти натам, на където бяха тръгнали всички.
Озова се в столовата, където учениците закусваха.
Тя си взе от лелката, която сервираше, бъркани яйца с шунка и сок.
На една от масите Сакура видя Темари и седна до нея.
-Здрасти. Как си? -пздрави Сакура.
-Добре. Отвърна Темари.
Столовата беше голяма, с много маси с по 4 стола, а на масата, на която седяха двете момичета нямаше никой.
Темари се доближи до Сакура и с тих глас попита:
-А ти, имаше ли проблеми със съседа си?
-Имаше някои странни неща, но като цяло, нищо не се случи.-отвърна Сакура с усмивка.
-Открила си бърлогата им, нали?-попита Темари.
-Откъде знаеш?-отвърна Сакура.
-Преди, аз живеех в твоята стая.-каза, вече с нормален тон блондинката.
Сакура имаше още хиляди въпроси, но не посмя да попита, като имаше предвид, че вчера почти не я рязплака.
Закуската приключи и двете момичета се запътиха към класната стая, но директорката ги спря в коридора и каза на Сакура да я последва. Разделиха се с Темари и не след дълго Сакура и директорката влязоха в една стая, в която имаше много рафтове с книги. Там имаше една жена с очила, бяла престилка и вързана на конска опашка кафява коса.
-Сакура, това е Сора-сан и тя ще определи в кой клас ще бъдеш разпределена.-обясни директор Цунаде.
Сора подаде на Сакура 5 малки листчета.Едното от тях беше жълто друго беше синьо, а трето пък бе кафяво...
-Сакура, вземи кафявото листче и се съсредоточи върху него и ръката, с която го държиш.-каза Сора-сан.
Така и направи розовокоската. Съсредоточи се и след секунда, листчето се смачка от самосебеси. Когато Сакура направи това със синьото листче, то се намокри. Жълтото листче почерня, светло синьото се сряза на 2 части, а червеното се самозапали.
Сакура беше много учудена, но все пак беше на странно място, със странни хора.
Сора подаде на Сакура един голям бял лист, и когато рпзовокоската се съсредоточи, той целия светна в светло жълта светлина.
Цунаде и Сора зяпнаха като невидели.
-Значи си от главния клон на клана си, но Темари ми каза, че не знаеш кой е той.-каза директорката.
Розовокоската кимна.
-Сакура, ти имаш голям потенциал.-каза Сора с въодошевен тон.
-Значи от днес нататък ти си в А клас.-допълни Цунаде.
Сакура вече не знаеше какво става. Вече изобщо нищо не знаеше, но Инър и каза, че ще разбере с времето, така, че да не задава излишни въпроси.
Сакура се съгласи с Инър, не и се искаше да разпитва и да получи някой отговор, който не искаше да знае.
Розовокоската тръгна заедно с Цунаде-сама към новия си клас.
Коридора беше пуст, сигурно, защото всички бяха в час.
Стигнаха до една голяма, украсена в стил барок, дървена врата, на която имаше табелка с главно „А“ .
Директорката каза на Сакура да изчака отвън, и после влезе в тази стаята.
Момичето чака отвън около минута, когато Цунаде излезе и каза на Сакура да влиза, и ако има проблем да се обади. После си тръгна.
Сакура изспита малка паника. Все пак искаше да направи добро впечатление на новите си съученици.
Тя дръпна дръжката, прехапа устни и влезе в новата си класна стая.
Тя бе голяма, но имаше сомо 5 чина с по едно място за сядане.
Прозорците бяха големи и нямаха пердета, така, че Сакура бе заслепена от слънцето и първоначално не можа да види новите си съученици.Едва, когато застана до учителката на класа, която бе 50-60 годишна жена с кокче и кафяв женски костюм, за да се представи, розовокоската съзря съучениците си.
Те бяха онази групичка от лоши момчета, онази чиято бърлога беше лесно достъпна от тайният проход през тоалетката на стаята на и.

Сакура се уплаши, но все пак каза:
-Аз съм Сакура Харуно, приятно ми е!-тонът и бе несигурен.
-Момчетата се подхилкваха пред нея със онов презрение и перверзност, с което я гледаха и преди, но сега в очите им имаше и нотка на сериозност.
Сакура седна на единственото свобобно място- в края към прозореца, в съседство с русокосия.
Отдъхна си, че поне не седи до някой от другите трима.
Звънецът за край на часовете би след 2 минути, така че нямаше време да стане кой знае какво, и Сакура побърза да изчезне колкото може по-бързо от стаята, а след това отиде на обяд в столовата, взе си нещо за ядене и побърза да разкаже на Темари за случилото се днес.
Блондинката седеше на същата маса както сутринта и отново беше сама.
Сакура поздрави, седна до нея и започна да разказва...

Съб Мар 10, 2012 12:41 pm

Извинявайте, че е кратко, и ако има грешки, но се надявам да ви хареса.
Моля напишете ми коментар, за да знам дали ви харесва, и дали да продължа да го довършвам. blush

5 глава Приятел или враг

-КАКВО!? ПРИЕТА СИ В А КЛАС!?-Темари хем беше уплашена, хем беше щастлива.
-Ъхъм.-отговорих в отговор на съгласие.
-Е, до кой седиш?-попита Темари.
-Имаше едно свободно място, до русокосия.-отвърнах, аз.
-Хъъм.-въздъхна Темари с леко облекчение, явно знаеше, че той е най безопасен.
-Значи си от главния клон на клана си?-попита Темари.
-Така излиза...Иии... каква е тази работа с клановете?-небрежно вмъкнах, аз.
-...-Темари направи кратка пауза.
-Когато някой от клан навърши 15 години, по незнайни причини, бива привлечен от място с хора като него, тоест нашето училище. Но, ако родителите му са с него, те пречат на този инстинкт, тъй като и те са от клан, за това някои родители бягат от децата си, а някои дори си инсценират смъртта, за да не тръгне детето им да ги търси. Те не казват за способностите ни, за да не претъпят инстинкта ни.
Съществуват общо 9 клана. Всеки от тях има главен клон. Този клон е едно семейство, от което само първородното дете има достатъчно силна чакра за да подтисне чакрата на „опашатия демон“ и да стане Джинчурики, но, ако първородното умре нагърбват с това второто си дете.
Всеки клан си има К-К-ГЕН-КАЙ или наследствена способност, която само той умее.
Между другото, аз съм от клана на ИчиБи или още Шукоку- клана на Едноопашатата, единствения клан, на който му се наложи смяна на Джинчурикито.
Първородния ми брат, Канкуро умря, за това преместиха ИчиБи във второто дете- Гаара, който сега е в твоя клас, сещаш се- червенокосия.
А след като си в неговия клас и ти си Джинчурики.
Русокосия е Джинчурикито на КюБи- Деветоопашатата, а онези с черната коса са братя, но и двамата са джинчурикита, защото баща им е РокуБи-Шестоопашатата- запечатана в Итачи, а майка им е НиБи-Двуопашатата, която сега е запечатана в съседа ти Сасуке.
Ти си или от клана на СанБи-Триопашатата, или от НанаБи-Седмоопашатата.
Извинявай. Май те затрупах с твърде много информация на веднъж.-усмихнато добави Темари.
Сакура остана като попарена- родителите и може би са още живи, инсценирали смъртта си, „Но защо са направили нещо такова? Какво за Бога беше това училище“. Вместо пояснение, Сакура получи още въпроси, и точно преди да попита...
-Здравей Темари-поздрави искочилия изневиделица, червенокос Гаара.
С него, вземайки си от съседната свободна маса столове, седна групата на Джинчурикитата, класа на Сакура.
На около 5 сантиметра разстояние бяха седнали двамата братя, а до Темари беше брат и и блондинът, който гледайки към едно момиче с тъмно синя коса на съседна маса се беше изчервил.
Сакура още обработваше информацията. Нямаше идея какво да направи сега...

Съб Мар 10, 2012 3:59 pm

Съб Мар 24, 2012 12:56 pm

Ще чакам поне два отзива за да продължа да го довършвам. Игра на сенки 787605

Сори, ако има грешки. Игра на сенки 4485

6 глава Завръзката

Леле, какво да правя сега. Дали изобщо нещо тук е смислено. За какво по дяволите са тези кланове. Родителите ми, живи ли са, и ако са, трябва ли да ги търся. - Сакура бе по-объркана от всякога. Всъщност и бе писнало от въпроси. Сега искаше да разбере повече за съучениците си. Все пак не можеше да бяга вечно от тях, особено след като щяха да прекарват толкова време заедно.
-Ти беше Сакура, нали?- Попита червенокосият.
-Хубаво име.
-Аз съм Гаара, философа на класа, този русият до мен е Наруто - глупакът, а тези до теб са Саске и Итачи – ще им свикнеш...
-Ей, защо, аз да съм глупакът? – Попита Наруто.
-Хм, а не си ли? – Саске се вмъкна в разговора, като незаинтересовано гледаше на другата страна.
-Саске и ти ли...-Малко огурчено отвърна Наруто, като пак започна да гледа момичето с тъмната коса на близката маса.
Темари беше спокойна, нямаше стрес на лицето и, и Сакура се зачуди защо вчера беше така растроена и уплашена от А клас.
-Искате ли да отидем на двора, да се разходим и опознаем.-Спокойно каза Итачи.
Сакура кимна и след като се нахраниха, се запътиха към двора.
Този път се озоваха на задния двор. Той беше по-огромен и от самото училище. Имаше и някакви сгради в далечината.
Всички погледи ги гледаха, всички усти ги коментираха, и най-накрая Сакура и другите влязоха в голяма закрита градина, в която имаше много цветя и ухаеше великолепно.
В нея нямаше други хора, освен тях.
Изведнъж Итачи хвана под ръчичка Темари, която не се възпротиви, и двамата се запътиха към една далечна пейка, подшушвайки си нещо.
Сакура се притесни малко, защото остана единственото момиче в момчешка компания.
-Е...е, защо в тази градина няма никой? – Розовокоската разчупи тишината. Не, че и пукаше защо нямаше хора там, просто искаше групата да я приеме, а това ставаше само с опознаване.
-Защото това място принадлежи на нашият клас.-Отвърна Гаара
-Да, страхотно е да си в нашият клас.-Блаженно каза Наруто.
-В прочем, ти чие Джинчурики си?
-И, аз не знам.-Отвърна Сакура.
Наруто погледа навън през прозрачните стени на закритата градина и видя момичето, което гледаше на обяд, на съседната маса, и с усмивка се запъти към вратата на градината. Не отиде до нея, а само я шпионираше, но явно тя го бе забелязала и се изчерви като домат.
Сакура остана сама до двамата най-извратени от класа и малко се притесни.
Момчетата седнаха на една маса с бял навес отгоре и Сакура ги последва.
На масата имаше сервирани чай и бисквитки за тримата, сякаш някой е знаел какво ще се случи и ги е приготвил предварително.
Гаара подхвана разговор:
-Е Сакура, добре дошла в нашият клас.
-Благодаря.-Учтиво отвърна Сакура.
Изглежда нямаше за какво да си говорят, а розовокоската, точно сега предпочиташе да е в езеро с Пирани, отколкото в градината с тях двамата, за това попита първото нещо, което и дойде на ум.
-Какъв е онзи странен език, на който си говорихте онзи ден.
Тя си спомни само тази глупост от мига, в който ги видя за пръв път и съжали, че е попитала.
-Ние учим този език като училищен предмет, и ти ще го научиш...-Отвърна Гаара
-А сега ме извинете, но имам среща с един приятел.
Гаара си тръгна и Сакура остана сама със Саске. От настъпилата тишина, тя се почувства толкова неловко, че се молеше някой да я измъкне от тази ситуация. Хиляди пъти предпочиташе изгладнелите Пирани, вместо това.
Спомни си, че вчера си каза, че ако попадне в задънена уличка със момчето до нея ще стане лошо, а сега дори бяха на около метър растояние един от друг. Беше се стъписала, а и Инър не се обаждаше изобщо почти цял ден.
Изведнъж, сянка започна да обгръща земята. Стана тъмно и страшно. Нямаше и следа от Итачи и Темари. Сакура вече беше настръхнала от страх.
Саске допи последната си глъдка чай и погледна седящото до него момиче.
-Сакура искаш ли да те изпратя, така и така сме в една и съща посока.
-Добре.-Отвърна Сакура, като едва успя да прикрие уплахата си.
Когато излязоха от градината момичето видя, че навън нямаше никой освен тях двамата.
Беше пълнолуние. Лунната светлина огряваше земята по доста страховит начин. Това напомни на Сакура за петнайстият и рожден ден и по точно за кървавата баня на партито и.
Розовокоската не знаеше какво да прави. Молеше се на Инър да и помогне, но отговор не получи, а това беше необичайно за Инър, тя и беше помагала във всички подобни ситуации преди. От както Сакура беше с Джинчурикитата не се беше чувала с вътрешния си глас.
Изведнъж Саске проговори:
-Не можеш да се чуеш с „Опашатият си звяр“ докато си с някой от нас. Спести си опитите.
Очевидно чернокоското имаше предвид Инър под „Опашат звяр“.
-Защо не?-Сакура престана да се страхува.Реши, че щом е преживяла петнайстия си рожден ден, ще преживее и тази нощ.
-Защото, се събира много чакра, която подтиска „Опашатият“.-Отвърна Саске.
Двамата стигнаха стълбите за втория етаж на училището, а след тях стигнаха и до вратите на стаите си.
Сърцето на Сакура прескочи удър. Дали Саске щеше да предприеме „нещо“ подобно на видяното вчера в бърлогата им или не, побъркваше Сакура...Те почти не си проговориха днес, но на него едва ли му трябваше време за да „опознае“ някое момиче...

Съб Мар 31, 2012 12:18 pm

Ако не можете да си представите Ранка-сан ето:
http://0-media-cdn.foolz.us/ffuuka/board/m/image/1349/84/1349842240957.jpg
Дано ви хареса Игра на сенки 787605

7 глава С аромата на лунната светлина Игра на сенки 76576

Луната светеше в цялата си прелест. Имаше пълнолуние. Коридорът бе празен с изключение на двете фигури, чиито силует се спускаше в страховитата нощ и бавно се сливаше със сенките.
В главата на Сакура минаваха всякакви въпроси, но само два се открояваха:
-Дали Саске щеше да предприеме нещо?
И вторият въпрос, който я измъчваше дори още повече:
-Ако наистина предприемеше нещо, дали щеше да е неприятно за нея?
Да... Розовокоската бе прекарала почти целия си ден с него, но чак сега забеляза красотата му, която лунната светлина подсилваше дори повече. Черните му като нощно небе очи, които гледаха небрежно на другата страна, така подхождащата му гарваново черна коса...
Може би тя искаше той да направи нещо, и ако предприемеше някое действие тя нямаше да се възпротиви.
Не! Това бяха само мисли и тя не биваше да ги приема. Обърка се съвсем.
Спомни си защо бе тръгнала из гората. Петнайстия си рожден ден. Загубата.
Този спомен бе пробуден от светлината, която много наподобяваше на онази, в онзи съдбоносен ден, в който тя изгуби всичко.
Кръвното и спадна. Причерня и и усети, че се свлича на земята, но точно преди да падне някой я пое през кръста. После съвсем и причерня и влезе в безсъзнание…

Сакура се опомни, отвори очи, огледа се и видя, че се намираше в средно голяма, бяла стая.
Явно това помещение беше медицинският кабинет.
През вратата влезе диркторката, а до нея имаше жена, облечена в бяло, която явно бе медицинската сестра.
-Аа, Сакура, събудила си се...-Каза директорката.
-Жената до мен е медицинската сестра на училището, Ранка-сан.-Добави Цунаде.
Ранка беше около 23 годишна жена със зелена, подстригана над раменете, коса, слаба фигура и светло-кафеви очи. Имаше приятна и топла усмивка, която можеше да накара и шоколад да се разтопи.
-Припаднала си от преумора, ще се оправиш, добре, че Саске-кун те донесе тук.-Каза жената с усмивка.
Тази топла и приятна усмивка напомни на Сакура за медицинската сестра, която и бе помогнала да се съвземе след загубата на родителите и, но розовокоската се опомни и побърза да попита:
-Мога ли да тръгвам вече?
-НЕ! Днес остани тук!- Цунаде заповяда с такъв тон, че момичето не посмя да възрази.
-Не се бой Сакура-чан, аз ще ти правя компания.-Усмихнато и весело каза Ранка.
-...Мерси-Учтиво отвърна Сакура на лъчезарната жена пред себе си.
Директорката си тръгна.

-Искаш ли горещ шоколад, Сакура-чан?-Попита Ранка,отново с усмивка.
-Не бих отказала...-Отвърна Черешка.
Ранка-сан хвана една кана и наля гореща вода в две чаши, след това изсипа съдържанието на две пликчета в чашите, разбърка ги и подаде едната на розовокоската.
Чашата бе светло синя с розово зайче отпред. Това се стори смешно на Сакура и тя се усмихна.
-Е, как ти се струва училището?-Ранка подхвана разговор.
-М...м, може би е малко странно - Отвърна Сакура и двете със зеленокоската се засмяха.
-И на мен ми се струваше така в началото, но после то стана мой втори дом.
-Значи и ти си учила тук?-Попита Черешка.
-Разбира се.

Цял ден двете момичета си говореха и забавляваха, а когато стана тъмно Ранка изпрати Сакура до стаята и и се прибра у тях.
Черешка беше уморена от приятният си ден, така, че заспа. Щеше да благодари на Саске за помощта, утре...

Слънцето изгря и нежно погали лицето на розовокоската. Тя се събуди, прозя се и си облече униформата. След това се запъти към банята за да се оправи.
На всякъде хората я гледаха по онзи начин, но тя вече не им обръщаше внимание, беше щастлива, че си бе намерила нова приятелка и смяташе за напред да си намери още много нови и нови приятели. Беше изпълнена с ентосиазъм и надежда.
Отиде в столовата и седна до Темари. Разбира се последва въпросът къде е била вчера, на който Черешка отговори с радост. Разказа за Ранка-сан и усмивка се изписа на лицето и.
Дойдоха А клас и отново, взимайки си столове от съседната маса седнаха до двете момичета.
Поздравиха и започнаха да се хранят.
Сакура малко се притесни, но беше добре възпитана, така че побърза да благодари на Саске.
-А...а, благодаря ти Саске-кун!-С усмивка каза момичето.
-…Пак заповядай.-Отвърна момчето като безразлично гледаше на другата посока.
Наруто отново гледаше момичето с тъмната коса на близката маса и пак се беше изчервил.
Всички се нахраниха и се запътиха към класните си стаи. Джинчурикитата седнаха по местата си и учителката влезе:
-Здравейте ученици, днес ще упражняваме наученото вчера, а тъй като Сакура е нова ученичка и вчера отсъстваше, искам някой да и помогне да се адаптира.
-Саске, ти ще и бъдеш съветник по адаптирането и!-Изкомандва учителката.
Чернокоското не възрази, просто отново гледаше небрежно на другата страна.
Сакура също не се възпротиви на новата си учителка, но и тайно, някъде дълбоко в съзнанието си, тя бе щастлива от това, че щеше да прекарва повече време със Саске.
-А сега излизаме на двора за да упражним хвърляне на Шурикен и Кунай.-Каза учителката.
Всички излязоха от класната стая и след кратко вървене се озоваха на двора, на който имаше дъски с маркери за стрелба (Онези червени кръгче в кръгче).
Всеки получи Шурикени и Кунаи и отиде пред своя маркер за стрелба, само Сакура и Саске застанаха на един и същ маркер.
Чернокоското хвърли 3 Куная, които се забиха право в целта.
-Сега ти опитай.-Каза той на Сакура.
Момичето бе виждало тези неща само по филмите. Не беше много добра в уцелването със снежна топка, камо ли с тези опасни железа. Целта беше на около 10 метра, но на нея и се струваше като миля. Въпреки това направи опит и Кунаят се заби в земята, не особено близо до целта.
Саске се приближи на сантиметри от момичето и хвана ръката и за китката.

Това я изненада, но не се дръпна за да не го обиди.
-Трябва да си изправена и да държиш Куная по този начин.-Каза Саске като постави острието между палеца и два от пръстите и, подобно на това как се държи химикалът.
-Сега се прицели.-Каза момчето и Черешка го послуша.
Насочи Куная към целта, прицели се и го хвърли. Голямо учудване настъпи у нея, когато видя, че Кунаят се бе озовал почти в центъра. Усмихна се и радостно погледна към Саске, който не изглеждаше много изненадан, но също и се усмихна леко.
Тренировките продължиха, а после, когато звънецът би, отидоха за обяд. Седнаха отново до Темари, и Сакура и се похвали за точността си днес. След като се нахраниха отново отидоха в закритата градина и всички заедно седнаха на масата за по чаша чай, който вече беше сервиран, а след него Итачи и Темари седнаха на една пейка и започнаха да се смеят на нещо.
-Сакура-чан, ще дойдеш ли да ми помогнеш с нещо?-Попита Наруто, а розовокоската се съгласи, все пак той беше мил с нея, а и не можеше да откаже на молбата му.
Блондинът и Черешка се запътиха към една пейка, седнаха на нея и той нетърпеливо попита:
-Сакура-чан, ти си момиче... doh

, ще ми кажеш ли как да спечеля една специална за мен, дай ми някой съвет.-Каза Наруто и се изчерви.
Сакура се усмихна и двамата си говориха дълго и широко за неща, които момчетата не харесват, по-точно за чувства.
Накрая, Наруто и благодари за помощта и си тръгна, а Саске и Черешка се запътиха към стаите си и отново изпаднаха в същата ситуация...Стояха пред вратите си...

to be continued...

Нед Фев 17, 2013 5:05 pm

8 глава Змийска Отрова

Имало едно време, едно много странно училище, където двамцата ни „OTP-та“ (Original True Pairing) стоели пред вратите си в опит да влязат в стаите си за да се проснат на леглата си и да се отдадат на хибернация...
Та така де... Нажежена обстановка *тук е мястото, където сте прехапали устни и казвате „Айде Саске рейпни я“, но вътрешно си знаете, че това няма начин да го напиша ~(o_O~)*
И така... Стояха пред вратите си... Сърцето на Сакура биеше така сякаш е видяла призрако-зомби-извънземен дух в едно, но всъщност причината за това беше, че горкият Саске се бе родил със малко повечко сексапил и всяко момиче му налиташе...
Реших драстично да променя баналната сасусаку история, и знам, че едва ли някой ще си направи труда да прочете това фикче, но бях изнудена от моята ученичка да го довърша, така че се налага...
Надявам се да ви хареса (особено на теб Младши)!

Както вече всички разбраха те бяха пред стаите си. Саске най-спокойно си влезе в стаята без да каже и думичка като остави удареното от хормона момиче в някакво странно, подобно на разочаровано или по-скоро уморено състояние. Сакура се прибра в стаята си като още не доумяваше защо нищо не схвана от всичката тази напечена ситуация, докато не отмести завивката, която покриваше леглото и... Тогава тя забрави всички неща, които се въртяха в главата и, и на тяхно място се появи само едно чувство... Страх!
-ААА, змия! – Изкрещя момичето след като видя бялата, приготвяща се да впие зъби в плътта й змия.
...Но да се върнем при Саске...
Всъщност от „бърлогата“ можеше да бъде шпионирана всяка една стая в цялото училище!.. (Да, дори и женската тоалетна, но това са подробности...)
Та така, де... Саске чу писъка на съседката си и веднага се втурна да шпионира през бърлогата... Не, че не можеше да нахълта направо в стаята на Сакура..., просто той си падаше по-потаен човечец, а и все пак имаше някакво възпитание – да не нахълтва в момичешка стая преди да се увери, че момичето е с дрехи (най-вероятно просто обичаше да шпионира хората, а това просто бяха оправдания...).
Да се върнем на темата... Саске видя бялата змия. Той я познаваше и направо я ненавиждаше толкова колкото Вие, вероятно ненавиждате учителите си по Физика...
Да... бялата змия бе Орочимару – учител на Саске по Отровология (да това е наука за отровите) . Саске направо ненавиждаше сенсея си по този предмет, тъй като той имаше доста странности като две от които бяха Некрофилия и Педофилство... Тоест Орочимару често правеше неща, които учениците му биха нарекли „сексуален тормоз“ , но той беше стар познат на директорката, а и беше един от рядко срещаните специалисти в тази област, които бяха съгласни да работят като учители... С други думи Цунаде не можеше да го уволни.
Орочимару, навярно се бе промъкнал за да инжектира някакво вещество в кръвта на Сакура с незнайна за никой на този свят цел или намерение...
Саске много се ядоса на Орочимару, че напада ... (оп, до тук ще спра за да ми се ядосате, че спирам на най-интересното обяснение, но и, аз още не съм измислила каква точно ще е Сакура, така че си пофантазирайте малко... >_<) Не беше важно каква беше причината Саске да се ядоса, че най-омразният му учител напада Сакура... Важното е, че се ядоса и без да му мисли много се запъти да нокалтира сенсея си по Отровология...
Когато Саске пристигна видя припаднало момиче с розова коса на земята и овитата около него бяла змия. Изведнъж се получи ефекта като да хвърлиш много брашно (или малка бомба) и змията се превърна в човек, бял като те*ешир с дълга като за мъж, тъмно черна коса, много дълъг език и изражение, което все едно гледаше света като безкрайно поле пълно със сладолед и желирани мечета (или както в неговият случай – пълно със опитни мишлета).

- Какво правиш тук, Орочимару?! – Попита Саске с ясно раздразнение...
- И, аз трябва да те питам същото... Сссасске... – Каза Орочимару със същият брой „с“, който прочетохте...
Саске се издразни още-повече, когато си припомни говорния дефект на сенсея си по Отровология, затова и се засили към дългоезикия човек, представяйки си как ще скача на въже с червата му... (Да, би било странна гледка...)

И, тъй като обстановката вървеше към срутване на училището, нямаше начин... Цунаде стана от леглото си, прозявайки се и проклинайки на ум нещастната си съдба като директор на училище за взривоопасни тийнейджъри (буквално)...
Бавно и мъчително, големогърдата дама се втурна да укроти двата вулкана... Тъкмо отвори вратата и видя най-странната гледка, която бе виждала през последните двадесет дни... (Да, подобни неща и се случваха доста често)
И така, тази гледка не може да се опише с думи, но ще пробвам:
Шията на Орочимару се бе удължила повече и от тази на жираф и се бе учила около Саске... Да не говорим къде се беше увил езика на Орочимару, защото яой хейтърите ще се възмотят... Добре, де... Щом настоявате ще ви кажа... Езикът му се беше увил около очите на Саске, закривайки погледа му... а... (ще го напиша, но после не се сърдете, че заприличва на яой...) А краят на езика на Орочимару ближеше края на ухото на чернокоското, който по тази причина се бе изчервил и с всякакви усилия се опитваше да избяга... А и между другото Сакура се беше строполила така, че се виждаха гащичките и (но на кой му пука за нея в такъв момент!)...
Цунаде бе стара женица и любовния и живот бе доста западнал, така че тя реши да направи джутсуто „стена“, което те дигизира като стена и да се наслади на яой гледката...

9 глава Цветът на Водата

*Престани! Пусни ме, педофил, такъв!...*-Мислеше си Саске, докато бе хванат от захвата на Орочимару...
Баба Цунаде се любуваше на гледката, преструвайки се на стена...
Сакура се бе тръшнала в еротична поза на земята под въздействието на странното вещество, което и бе инжектирал Орочимару, а това което сънуваше беше пълно с тревопасни лъвове, говорещи мухи, летяши крокодили, розови мечки, прелъстяващи гумени мечета и още неща, които бяха сравнително естествени в сравнение с предните няколко дни, които момичето бе прекарало в това пощуряло училище...
Орочимару... е... Незнам какво си мислеше той, но вероятно бе от типа:
-*Най-накрая ми падна възможност да изям Саске*... Или
-*Ооо, сега ми падна, Ссассске...**rapeface*
Никой не знае какво точно си мислеше Орочимару, но това не е важно, тъй като съвсем скоро през вратата връхлетя каменният пазител на училището - (той, обикновенно беше просто статуя, която красеше портите на училището, но това бе само за заблуда, а всъщност, той беше каменнен трол, който пазеше училището...) Шикамару. (преди да стане каменен голем, той бе просто супер мързелив ученик, който заспа до портата на училището и един трол предаде силите си на него, точно преди да умре...) И така, пазителят на училището тръгна да набие двамата, които вдигаха врява и му пречеха да спи, но по пътя, не щеш ли, той настъпи Сакура, от която се отделяше странна лилава мъгла и Шикамару започна да се троши на малки камъчета, стана на прах, после се чу едно „пуф“ и прахта се превърна в средно високо момче, с тъмна коса, която бе вързана на опашка и имаше някак мрачен израз на лицето, какъвто имат мъжете, които не си доспиват... Само, че от всички тези векове, които бе прекарал като каменен трол бяха разрушили тъканта на дрехите му. Той се усети, че няма дори гащи, засрами се и също като баба Цунаде, направи джутсуто „стена“...
Явно Орочимару забеляза това, сметна, че би било страхотен експеримент (може би, защото го видя без дрехи >_<), отлющи тапета от стената и бързо се изниза от стаята без да разбере, че този тапет бе Цунаде, а не Шикамару...
Междувременно, Саске още се възтановяваше от сексуалният тормоз на Орочимару и хукна към банята за да измие лицето си от слюнката на бялата змия...
Когато се върна, Саске видя, застаналата в неприлична поза, полавеляла (нали отделяше лилава мъгла...) Сакура... Реши, че само един човек може да намери противоотрова, грабна припадналото момиче и се запъти към този човечец...

Този „човечец“ беше момиче чиято история е интересно да знаете...
Фуруде Рика... Това беше нейното име. Тя беше нещо като Феникс – остаряваше, умираше, пламваше в пламъци и се възраждаше като бебе. Сега тя беше на около 10 години от последното си прераждане и приличаше на дете... Но знаеше толкова много неща, че и Айнщайн не можеше да и стъпи на малкия пръст... Имаше дълга тъмносиня коса с бретон и големи лилави очи...

Училището бе голямо, но не можеше да побере всички ученици, учители и странни създания само в една сграда... Затова в мазето на училището имаше една голяма врата, която водеше до друга, абсолятно идентична на училището сграда, но когато там бе ден, в нея бе нощ и обратното, освен това тази друга сграда, от научна гледна точка, бе просто отражение на малко пространство, затова и не можеше да се излезе от никъде другаде, освен от тази голяма порта. (представете си нещо като отражение в локва... същото е, но свършва там, където свършва локвата...)

Но сега е редно да отговоря на въпроса „Защо Саске е толкова загрижен за Сакура“
Истината бе, че Саске много, ама много държеше на брат си – Итачи. Още от малък го обожаваше... Искаше да е постоянно с него и да му помага с каквото може...
Те бяха от главното семейство на два клана, все пак, и бе съвсем нормално семейството да урежда брака им... И така, семейството сгоди Итачи за Сакура, още когато тя се роди...
Саске едва помнеше как веднъж доведоха Сакура у тях за да се запознаят и да поиграят заедно, когато тя бе едва на 3 годинки... Той бе запомнил този момент, защото страшно ревнуваше, че брат му си играеше повече с нея, отколкото с него, но скоро след това, семейството на годеницата изчезна безследно, а от нея остана само една забравена гумена топка, която Саске бе забелязал, че Итачи грижливо пазеше в стаята си...
След толкова време в неизвестност, годежът навярно вече не важеше, но фактът, че Итачи пазеше тази топка, накара Саске да поеме инициативата да се грижи за годеницата му...

Сря Фев 20, 2013 9:15 am

Сря Фев 20, 2013 4:59 pm

Съб Апр 06, 2013 1:03 pm

Извинявам се, че тези глави са доста по-кратки, но напоследък нямам музата да пиша... Игра на сенки 986847

10 глава Граченето на Гарвана

- Определено отровата е доста силна... Ще направя противоотрова, но... Всичко си има цена. – Каза синьокосото момиче на нахлулото в стаята и чернокосо, носещо лилаво тяло в ръцете си момче...
- Какво искаш в замяна? – Попита Саске без гласът му да трепне...
- Ще ме освободиш от тази стая и ще ме запишеш като ученичка в твоя клас.
- Та ти дори нямаш Опашат Демон, как очакваш да те приемат в този клас?- Каза Саске с очуден тон.
- Просто е... Ще запечаташ част от твоя НиБи в мен... Или предпочиташ годеницата на скъпоценният ти брат да умре? – Каза Рика със настоятелен тон.
- Откъде зна... – Чернокоското се опита да попита, но бе прекъснат.
- Четенето на мисли е нищо за Едо като мен... – Отвърна Рика с лек подигравателен тон. (Едо – клан на безсмъртни, вечнопрераждащи се хора, на японски би трябвало да значи „Възраждане“... Но е на японски и не съм напълно сигурна...)
- Така да бъде тогава – Отвърна Саске със сериозен тон.

...
Сакура се събуди в стаята си. Помисли си, че бялата змия е била просто кошмар, докато не се огледа и не видя момичето до себе си.
-Коя си... – Сакура се опита да попита.
-Фуруде Рика – новата ти съученичка и се надявам да се разбираме, все пак сме единствените момичета в класа.
Сакура се замисли... Та нали в това училище идваш, когато станеш на 15 години, а това момиче изобщо не изглеждаше да има и тринадесет... Искаше и се да попита, но ...
- Да, по-различна съм от теб. Това е всичко, което ти е нужно да знаеш за мен.- Каза Рика със заплашителен тон, като се запъти към вратата за да излезе...
-Чакай... В коя стая живееш?- Вратата се затвори и Сакура така и не получи отговор.

*Сега сигурно се чудите какво беше станало... Саске бе разделил НиБи с Рика правейки я част от учениците и сега Рика бе свободна, а не просто ценен екземпляр, затворен в „кафез“.*
И така... Сигурно се чудите какво стана с Шикамару... Той още си седеше като стена, докато Сакура не заспа отново... Тогава той се промъкна, облече възможно най-мъжките дрехи от гардероба на момичето, легна на леглото до нея и заспа...
След около час Сакура се събуди, видя момчето в поличка до себе си ( Да, беше облякъл поличка >_<) и реагира по кифльовски начин – изпищя...
Това събуди Шикамару... Той се прозя широко и каза „-Здравей“ на Сакура.
-Кой си ти и какво правиш тук?
-Аз съм Нара Шикамару. Ти ме избави от злочестата съдба на каменен трол и сега ти си моя господарка, а, аз твой роб.~(=o=~)
Сакура се изчерви, но си започна да се чуди дали наистина има някакъв шанс, той да не си прави майтап с нея, все пак, доста неща и се случика напоследък...
-Ти... си правиш майтап, нали?- Попита Сакура с ирония...
...
Така... Нали Сакура изпищя (like a kiflyok) и както предният път, Саске беше отишъл да „хвърли едно око“ на ситуацията...

Игра на сенки 6095725M

Живот... Какво точно е живот? Някои хора казват, че е наниз от избори, други казват, че е съдействие от милиони по-малки животи, но аз мисля, че тези неща тямат значение... Живот... Това е нещо, с което можеш да търсиш силни противници и да вкусиш кръвта им...
Това съм аз – човек, жаден за кръв и битки...
Моето име е Ято Камуи. Наскоро убих Джинчурикито на Петоопашатата и запечатах опашатият му звяр в себе си за да стана по-силен и да намеря достоен противник, с който да се бия.
(Ето една снимка на Камуи, ако се чудите, той е от анимето Gintama)

И така... Да се върнем на темата...
Може да бе много странно, но това място си бе училище... И както всички с недоволство признаваме, в училищата се учи... В класа на Джинчурикитата, часа бе започнал преди няколко секунди, а Сакура нямаше идея какво бе станало предната вечер, а на всичкото отгоре „мъжът в поличка“- Шикамару се бе лепнал за нея както муха на л***о. Естествено всички от класа гледаха към него – все пак имаше поличка... Дори сенсеят го гледаше... но по едно време се отърси от него и със сериозен тон заяви:
- Ученици, днес имаме две нови попълнения в класа...
Между, другото сенсеят се казваше Усами, но всички му казваха Усаги-сенсей. (което означаваше Учителю Заек, но това е друг въпрос...) Той бе висок мъж на не много млада възраст и болезненото му минало го бе превърнало в еквивалент на мил, прекалено искрен и незасрамващ се от нищо гей. (Та затова зяпаше Шикамару, нали бе по поличка...)
Но сигурно вие омръзнало от обяснения на външен вид, та ще постна една снимчица да ви стане ясно как изглежда Усаги-сенсей...

(Усаги-сенсей е този, който е захапал панделката >_< , ако се чудите той е от анимето Junjou Romantica >_<, и да, то е яой >_<)

- И така... това е новата ни ученичка – Фуруде Рика.

-Здравейте ~ ♡, надявам се да станем приятели, ниппа~ ♡ ( не не съм го написала грешно. Просто Рика често използва „ниппа“ за по-сладко... Ако сте гледали Higurashi no naku koro ni, знаете за какво говоря...)

- Ама тя не беше ли зловеща и потайна, а не сладка и дружелюбна! – Помисли си Сакура като изглеждаше така:

*Както знаете от незнам си коя глава... класната стая имаше само 5 чина, но днес бяха донесли още два, като единият бе зад Сакура и Наруто, а другият – до Сасуке. Рика седна на този зад Наруто и Сакура.*
След това учителят представи Камуи...

- Здравейте, това бе единственото, което той каза и веднага след това седна зад Сасуке.
- Здравей, аз съм Камуи. Чувал съм много за теб Ниби... Че си най-големият талант в това училище... Нямам търпение да проверя този факт. – Каза Камуи с усмивка... въпреки, че той винаги си е усмихнат...
След това часът по чужд език продължи нормално...